За книгите днес: Мариана Царкова и Калина Щерева с първо място на Десетия конкурс за хумористична проза и поезия "Очи към себе си"

неделя, 31 март 2013 г.

Мариана Царкова и Калина Щерева с първо място на Десетия конкурс за хумористична проза и поезия "Очи към себе си" - 2013 ХуЛите

Приключи гласуването в Десетия конкурс за хумористична проза и поезия "Очи към себе си" - 2013.

В конкурса взеха участие 54 автора от страната и чужбина с 91 произведения - 47 в категория "Поезия" и 44 в категория "Проза".
Бяха номинирани двадесет произведения в двата раздела.

На специална церемония по награждаването в събота, 30.03. в галерия Арт Маркони, комтенетно жури присъди първо място в раздел поезия на Калина Щерева за "Книгата" и на Марияна Царкова в раздел проза за "Двоен Гимлет";

Наградите за първо място в двете категории - 3 нощувки със закуски във Виена, са подарък от носителката на трета награда от миналия брой Женя Стайкова;

Поезия:
2. Грешка в адреса - Зинаида Чаушева - zinka
3. Къпани мисли - Райчо Русев - rajsun

Проза:
2. Кучето - Симеон Димитров Христов - prismehul
3. Как не станах тръбач - Антон Антонов Донев - Donsky

Специални награди на журито за актуална тема
Наградите са изработени и предоставени от Милена Митева - Milvushina

ПОЕЗИЯ
Блузка на промоция - Женя Живкова-Стайкова - Jenia

ПРОЗА
Как станах травестит - Ружа Велчева Василева - CheGUEVARA

Специална награда за остро сатирично перо е предоставена от миналогодишния победител в категория Проза - Димитър Димитров -baijim и отива при Митко Динев - perko

Жури:

Вася Константинова - главен администратор на ХуЛите
Ваня Маркова – поет, главен "виновник" за съществуването на конкурса, основна движеща сила в галерия “Арт Маркони”
Живко Христов – управител на „Африка екстрат Ройбос център”, гр. Варна и ценител на художественото слово
Ели Видева - автор на 7 стихосбирки и една пиеса, член на Съюза на българските писатели и на Съюза на математиците в България, носител на множество награди, между които и националната награда "Изворът на Белоногата"
доцент Савка Казаларска- преподавател по моден дизайн във Варненски свободен университет “Черноризец Храбър“

1 място
Книгата
Калина Щерева

Как не го е срам от мен
комшуто бай Весо –
за рождения ми ден
книга ми донесъл!

Аз почесвам се, пръхтя,
уж му кимам мило,
но псувнята си едва
в гърлото възпирам.

Как от целия пазар
книга баш намери...
Що не взе за таз цена
пилешки фенери,

що не взе ракия, джин,
ром да беше купил,
бут да беше взел един –
щеше да е супер...

Бесен съм и ме е яд –
да си кажа честно,
с книгата, да можех, щях
здраво да го тресна.

Бива гавра, ама туй
даже надминава
Белене и Козлодуй
с цялата им плява.

А пък аз – глупак! – до днес
за авер го имах...
С този акт война на чест
Весо обяви ми.

Цял ден мисля угнетен
как да отмъщавам.
Хм, рожденият му ден
май че наближава...

1 място проза
Двоен гимлет
Марияна Царкова

или как си върнах любовта към българската литература

В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.

Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което навяваше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана ” Дай един гимлет, мой човек – двоен!”

Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.

Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсени, с моята приятелка се отправихме към коктейл- бара на Шведския. /гранд-хотел Варна/

- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.

Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълптворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуей- ски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.

- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.

- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.

- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.

- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!

Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота - човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон –емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос :

„И скучно и грустно, и некому руку подать

В минуту душевной невзгоды...

Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..

А годы проходят — все лучшие годы!”

Но така и не стигнахме до водката...

За мое огромно разочарование прослувутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...

Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По- добре да си седиш под асмата и да четеш как Краличът въздава справедливост във воденицата...

И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност!