ПОЕТЪТ НА КАТУНА И КАТУНАРИТЕ - УСИН КЕРИМ

„Циганин съм. От вулия ядох,водих мечка, в пек и снежна киша.
Но от скръб не пея като дядо -
дом си имам и на книга пиша”/Песни от катуна/

Днес, 8-ми април, в Международния ден на ромите можем съвсем съзнателно да отдадем заслужена почест и уважение на най-големия, най-самобитния, поетът – Усин Керим. Усин Керим или по-точно Усин Керимов Кожев, е български поет от ромски произход. Той е роден в гр.Тетевен на 26 юли 1928 г. Усин има много професии - работи като дървосекач, каменар, миньор, окръжен кореспондент на в.“Отечествен фронт” в Сливенско и Ямболско, бил е редактор на окръжни вестници в Хасковско и Разградско. Първите си стихове пише още като ученик и бригадир в средата на 20 век.

За ромите в съзнанието си ние българите традиционно сме изградили два основни етнопсихологически типа: романтичен и битов. За първия немалка заслуга имат литературата и изкуството на романтизма. В тези произведения те са представени като благородни и великодушни, хора, които общуват със стихиите, и самите са част от тях. Но и другият им лик – битовият, пък е подчертано отрицателен. С него се срещаме ежедневно: просията, джебчийството, кражбите с взлом. Бедността, която без да е порок, е люлка на всички пороци.

Табунът, таборът, шатрата, конекрадците са емблематични за циганския етнос. Първият цигански поет у нас, успял да издаде книга през 1955 г. – Усин Керим, я е озаглавил именно така: “Песни от катуна”. За критиката по онова време това е едно неочаквано, но многозначително явление, немислимо дори: “дойде от табора и навлезе в нашата лирика първият поет с циганско съзнание.”, пише Борис Делчев в Литфронт, бр.8, 1956. Но онова, което най-вече допада на всички в тази книга е “многообразието на багрите”, съчетанието на циганското и общочовешкото”. И все пак критиката не посреща съвсем радушно първата циганска стихосбирка. Съветите на Б. Делчев са авторът „да овладее по-добре техническите похвати на занаята”. Рожба на спонтанното вдъхновение, без необходимата литературна култура, поезията на Усин Керим в първата му стихосбирка е наистина самобитна. В лоното й лежи сензорното и първосигналното, съчетало една особена волност на духа. пресъздадена с вътрешните рими и напевността на стиха и влиянието на фолклора:

„В ранно утро двама тръгнем ли с баща ми
във гората стара с брадви във ръце
и зората бяла, бял яшмак развяла...”/Сън?

През следващите години в творчеството му навлиза Родопа планина като тема, образ и идея, а стиховете му се отличават с топлота, искреност и човечност. Поетът е член на Съюза на българските писатели. Издава следните книги: “Песни от катуна” , “Очите говорят”, “Под синия шатър” , “Стихотворения” , “С бащиния глас”, “Сърцето ми”, “Халище”, “Като прашен скитник се завръщам” – последните две издадени посмъртно.  Усин Керим умира през 1983.

Усин Керим бил слабост на Тодор Живков. На 8 март 1962 г. той направил фурор на празничниа прием, на който присъствал и Живков. Прочел две стихотворения: "Ата" и "Бабахак". По думи на очевидци той взривил залата от аплодисменти. Всички жени се скупчили около него, прегръщали го и го целували, като го отрупвали с цветя...Тодор Живков се изненадал, а още по-изненадани останали членовете на Политбюро. Живков не пропуснал да се пошегува: "Абе, Усиме, какво направи ти, та жените изоставиха генералния секретар и хукнаха да те целуват..." скоро след този случай Усин Керим е приет в СБП, с протекциите на Живков и несъгласието на председателя му по онова време, Г. Караславов, главно заради увлечението на Керим по чашката. Живков помогнал да го назначат като кореспондент на вестник "Отечествен фронт". За съжаление Караславов се оказал прав. След няколко месеца Усин бил изключен, заради прояви, уронващи званието член на СБП. След по-малко от година обаче пак го възстановили.

На 24 май 1983 г. с указ на Държавния съвет е удостоен със званието "Заслужил деятел на културата", макар че в списъка е бил едва 10-та резерва.

По случай 80-годишнината от рождението на Усин Керим, през 2008г., община Чепеларе учреди Национална награда на името на Усин Керим, в Национален конкурс за поезия. Кандидатстват български поети, издали книги през последните две години преди годината на връчване на наградата, без възрастови ограничения.

G-точката в четенето и писането, 2010г.

Н. Господинова

Циганин съм

Циганин съм. Детството ми босо
прошумя с катун под нощи хладни.
Ала нож във джоба аз не нося
и не дебна кон да ти открадна!

Циганин съм. От вулия ядох,
водих мечка, в пек и снежна киша.
Но от скръб не пея като дядо -
дом си имам и на книга пиша.

Някога игрите ми отнеха,
скитах дрипав - жива живеница...
Но погледай как във градски дрехи
днес играят двете ми дечица!

Плувах по води, но не с корито,
кон крилат веднъж ли ме примами?
Аз видях страни, до днес които
и насън не е видял баща ми!

Нека плиска буен дъжд, небето
да трещи и буря зла да стене.
Не главня през нощ, а ток ми свети
и света улавям със антена! / Усин Керим/

 Дъжд в гората

Повя тревожна хладина -
космат ли змей припадна ниско?
Пропука клон и ето на
проливен дъжд във миг заплиска.

От жал по живите лъчи
шептят и тръпнат дървесата
и в старата гора звучи
до днес нечувана соната.

Клавиши са и стрък, и лист,
обвили стръмните баири.
Като изкусен пианист
по тях дъждът неспирно свири.

Край теб ридае контрабас,
разплакана цигулка стене.
И идва ми във тоя час
от скръб да падна на колене. / Усин Керим/

Предизвикан отговор

Не спастрих грош. Не вдигнах стряха.
А времето тече: дин-дан!
Годините се навъртяха
като кросно на селски стан.

Дали си дотъках платното –
един въпрос неразрешим.
Виж как очука те живота,
несретнико Усин Керим…

Докрай препълнени стакани
преди звъняха покрай мен,
И може би длъжник останах,
недоплатил за своя ден…

Присвивате очи скептично,
усмихвате се под мустак.
И мислите, че идилично
вървите с времето във крак.

На мойта съвест арбитража,
във цял състав кажи-речи,
съвет ми даде, да ви кажа
ей тъй, на четири очи:

Уж хора сте от чиста проба,
а как сърце не ви боли
да бъдете покорни роби
на вещи, вили и коли?

Простете, че най-точна рима
не идва ми във тоя час.
Но вашето е несравнимо
с това, което имам аз! / Усин Керим/

Орис
Ой, ти орис моя, пуста-опустяла!
Кой къде ме срещне, шепне: “Как е бледен!”
Мойта младост сякаш посред път е спряла –
в гърлото ми, братко, чер кълбук заседна.
Пак дошла е пролет – бяла хубавица –
във зелен косичник зрее пъстро цвете.
Рано вретенили сините пшеници…
Калайдисан медник от небето свети.
Ала аз съм сякаш змийска кост настъпил,
седна, стана - гледам: все по-лих и тъжен!
Кой ли и насъне все на път ме дърпа?
Всичко ми е черно, вкъщи ме не сдържа.

Бабахак

Бабахак - неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак.
На мегдан са се сбрали цигани черни
с коне
и каруци.
В тоя ден посред лято,
в тоя ден на бабахак,
бащите продават тук дъщерите си.
Демир и Алиджо си стискат ръцете -
стискат ръцете си,
пазарят се, наддават.
Край тях е Арифа - мома тънкоснага.
Не смее Арифа сега да заплаче.
Отсреща е Мето, обичния Мето -
с очи потъмнели
от гняв
и от мъка.
Той стиска във джеба камата камата си крива,
трепери и чака,
трепери и чака...
А иска бащата пари за момата,
иска и вика:
- Погледайте само - царица продавам,
пет хиляди що са за хубост такава?
Комуто се падне, халал ще му бъде!
И пак си улавят с Алиджо ръцете,
и пак пазарят се
и викат високо:
- Хайде, Алиджо, ти мелница вземаш,
тя ще ти носи, тя ще ти проси,
тя ще те храни, додето живееш.
А Мето все стиска камата си крива,
трепери и чака,
трепери
и чака!
Пари той си няма.
Обич си има,
обич голяма -
и днес я продават.
Но, виж, пазарлъкът е вече направен
и може би скоро камата ще блесне;
и нека, бабахак, във тебе удари -
както светкавица удря във дънер
прогнил и ненужен.
Във тебе, бабахак,
неписан закон,
страшен закон,
бащин закон - бабахак!