КОГАТО БОГ СЕ ОТКАЖЕ ОТ НАС

Не зная колко автори по света имат шанса да изпитат удоволствието да държат в ръцете си собствената си книга, нито колко читатели имат шанса да притежават и най-хубавата. Но тази, която разлиствате в момента, със сигурност ще ви донесе наслада. И не само!

Повестта  „Господи, и ти ли…“ е една намеса в спокойното съществуване – толкова реална, с цялата болка и изпитания в нея. Тя сякаш се е движела в утробата на майка си, за да чуем гласа на онова време сега.

Дали авторката инстинктивно е затваряла очите си, започвайки да пише първите редове, а сетне е смачквала листите и хвърляла в коша, можем да гадаем. Но със сигурност силата на перото ѝ е надделяла, защото книгата е и сила, а нея притежават единствено преминалите през изпитанията, на които животът ни подлага.

А ако препишем живота? Той може да бъде подобен и за друг. Така книгите носят своите послания, а читателят може да вземе от тях и да сътворява. Нещо като Господ, но от другата страна, с нова история...

Повестта „Господи, и ти ли…“ е като перфектния  роман, защото ни запознава с главните герои не като загадка, а в дълбочина, до пулса на сърцето. А сложните взаимоотношения в живота на героинята Армяна достигат чак до Господ. Да, книгата има и пулс – пулсът на силната жена!

Като редактор на книгата, аз имах удоволствието да усетя всичко това. Затова вярвам и че преписаното от живота от авторката ще остави и във вас всички възприятия и възможности, които предлага животът.

Кое е времето, в което Господ е някъде далече или толкова близо, че някой да пожелае да извика „Господи, и ти ли…“ Или кое е настоящето на една книга, която неминуемо превзема като ураган съществуващото?.. Да, сега е, когато авторката Румяна Пелова ни предлага не просто някакъв отминал сън, а реалното на един живот с всичките му изпитания.

Аз вярвам, че повестта ще ви накара да останете дълго будни, а въпросите ви мислено ще отговарят на настоящето. Вярвам и че всеки докоснал се до творчеството на Румяна ще пожелава да се връща и в поетичния ѝ свят, защото някъде там, където думите плетат огнените си нишки, едно сърце успява да разгадава кои сме ние.

 

                                                           

@Ивелина Цветкова

Сезоните и всесезонията на Румяна Пелова

 

   Много ми се искаше поетесата Румяна Пелова да издаде книга за сезоните.  Защото тя има усет за природата и промените в нея, за музиката на всеки сезон, за неусетната смяна на детайлите, за колорита на живота, и им отзвучава със свои настроения и чувства. В творбите на тази наша поетеса откриваме картините на четирите годишни времена. Те ни радват с копнежите на пролетта, разкоша на лятото, носталгията на есента и мечтанията на зимата. Когато чета нейните лирични миниатюри, у мене зазвъняват Сарасате, Вивалди и Чайковски; откликвам на красотата на света; ставам благородна, просветлена, любеща, а зад мене се носи шлейфът на мечтите и желанията…

Най-после Румяна Пелова издаде своята книга за сезоните. В нея тя е побрала малка част от своите лирически миниатюри, главно най-новите, под заглавията: „Снежни повеи“, „Летни настроения“, „Есенни трепети“ и „Пролетни напеви“. Съвсем малко творби, но те насочват към богатството на сезонни мотиви въобще в поезията на Румяна и към пълнокръвието на нейното житейско кредо; те ни откриват изкуството да се живее, да се обича, да се създава… В този смисъл ескизите, както авторката непретенциозно е определила тази своя лирика, от небрежно нахвърляни скици стават внимателно оформени картини на нейната земя и нейното сърце, които ни завладяват със своя южен колорит и напевност.

Сърцето на поетесата бие в унисон със заканата на трите горещника, със стихията и ласката на морето, с чудото на Коледа, на първия и последния ден в годината, с песента на щуреца през всички сезони.  

Всяка вечер присядам с наслада

да послушам и Вагнер, и Лист.

Всяка сутрин събуждам се с радост,

че настъпил е новият ден.

Гледам дроздове с тяхното фадо

и светът им как бди – умален.

Всеки обед най-вкусното блюдо

слагам, както при среща на гост.

Вярвам, туй е великото чудо

на възникнал сред хаос въпрос.

                                  („На края на годината“)

Поетесата преминава през всички промени в природата и душата, като остава вярна на своя блян да достигне заледения връх и да засияе в светлината на слънцето, стоплена от обичта в сърцето си, от уюта на свидния дом и от верността на предания приятел. Свидни, мили на всеки от нас неща са побрани в нейния топъл свят: 

Отнякъде в скрина засвири щурче

и песен полянкова мигом запя.

Гласът му се лееше – медно звънче,

а в дрехите, зимните, цъфна липа.

                                                   („Лятна соната“)

            Нейните лирически миниатюри ни връщат към трепетите и радостта на детството, защото у нея живее детето и възприятието за случващото се чудо. Затова всеки ден и всеки сезон се чувстват като празник на тържествуващата душа и като път към близкото щастие. Пиршеството и сладостта на всички годишни времена звучат в ренесансова симфония на човешкото осъществяване тук, на грешната, но толкова неповторима земя, с поглед към небето.

         Със смели поетични щрихи поетесата рисува изящни картини и разказва вълнуващи приказки („Зимна миниатюра“, „Декемврийска картина“, „Есенно болеро“, „Нощна картина“ „Лятна морска приказка“, „Рисунка без тъга“, „Жасминова картина“, „Пролетен залез“). Но тя не се спира само до прага на вълшебната приказка – нейната поезия е магична, тайнствена, обгърната във воалите на женствения чар. Тя носи мистичното, необичайното, загадката на заклинанието и магията, които ще разрешат дилемата на любовта („Зимна магическа песен“, „Сбъднати тайни“, „Седемнадесет пъти“).

Вият вълци, а змиите съскат...

Огън пука в огнището черно.

Бели сажди небето разпръсква.

Бели гарвани грачат лежерно.

Млада циганка прави магия,

разположена в стаята ниска.

И ми дава отвара – "Изпий я!

Много скоро – и Той – ще те иска!"

                                               („Зимна магическа песен“)

Стихотворението „Седемнадесет пъти“  звучи като житейско заклинание, което фатално предопределя съдбата на влюбената жена. Триптихът „Горещници“ вълнува с преодоляването на незнайни сили, които се изпречват пред неистовия стремеж към любов и себеосъществяване чрез любовта. Макар че авторката определя своите цветни кодове и спектъра си от чувства, остава впечатлението, че тя винаги е огнена, ярка и пищна: в нейните поетически багри преобладават червеното и жълтото, златното, лазурът, ярко зеленото – една южна гама, с която ни завладява и триумфира самият живот. Дори есента и зимата запяват с нейния поетичен мотив: „Декември е, а още ми е лято!“. Нейният „есенен щурец в всесезонията“ се появява ненадейно от горещината на страстите и запява с балканска музикална отдаденост „най-есенното песнопение“ („В обувката – щурче“).

… И така, с едно „есенно болеро“ и само с един „лек любовен грип“, с един пролетен напев и с една неизменна тъга, която „носи неговото име“,

неусетно попадаме в петолинията на поетичните всесезония. Това е последната част на тази стихосбирка и може би заглавието на следваща поетична книга на Румяна Пелова. Тя съдържа символиката на цветовете и сезоните в човешката душа и характер, в спектъра на човешкия живот. Тя ни насочва към лайтмотива на всички сезони, белязан с емоционалната отзивчивост на обичащото сърце. Тя гадае сезоните в живота на влюбената жена, която преминава през метаморфозите на различните възрасти, за да остане пак тайнствена, неразгадана. Жената може да бъде „огнище и клада“, люта ракия „халостнѝца“ или „отлежало шампанско“, което се пие на глътки; а „някога“ ще се превърне в мъдра старица, избягала далеч от градския уют в селската пасторална къщица, и там, до „рожбите на нейните деца“, ще  постигне своята последна житейска метаморфоза:

И пенсията може да ми стига

да купя хляб. За мъничко разкош:

един сладкиш и поетична книга...

Невените ще светят като грош 

сред летните невероятни нощи.

До мене детството хлапак ще бди.

Обичам те, животе мой! Все още

аз вярвам в неоткритите звезди!

                                        („Някога“)

         Поетесата вае артистично настроенията и страстта на сезоните: открива пролетта в изяществото на върбинката, потрепваща от шепота на вятъра; есента в болерото на падащия самотен лист; лятото в неземната соната на щурчето; зимата в детската чистота на снежинката, изпратена от рая. Така се ражда приказката за живота - в метаморфозите на сезони и всесезония, в спиралата на вечния кръговрат от грешното към божественото. Започва от „Ден Първи“, за да се чуе накрая призивът на старинния рог и „по кралски“ да зазвучат фанфари…

         Прочетете я без тъга, а с наслада и за разкош!

@Цвета Бакарска  

 

АВТОРИ В АВАНС: Румяна ПЕЛОВА Снишават се звездите

Румяна Любенова Пелова е родена на 12 май 1967 г. в гр. Перник.

С писане на стихотворения се занимава още от дете. Поезия е започнала да твори на 16 години. През 90-те години има публикации в регионалните вестници.

Днес поетесата има публикации в Пернишката антология от 1999 г. ,,Насаме с времето”, Алманах ,,Поезия” за 2011 година на фондация ,,Буквите” и алманах ,,Тракийска лира” – Ямбол - 2011 г. Редовно публикува на страниците на литературното сп. ,,Смесена китка”, както и публикации във вестниците ,,Нов пулс”, ,,Уикенд” и ,,Ретро”. Участва в международни алманаси – сръбски и македонски. Носител е на много и различни литературни награди.

Издадени книги: ,,Еднорози се любят насън” (2011); ,,Луната вместо тебе ме целуна” (2012);  ,,Шепот на магнолия” (2014); ,,; ,Живей си живота, момиче” (2015 г.); Светлина в раните” (2017 г.),, В окото наминалото”,  (2018). ,,Снишават се звездите” излезе от печат  в началото на 2020 година.

БОЗАНОВИЯ РОД

Това, което знаеше бай Добри за Бозановия род от онези тъмни години, но не сподели с внуците си на глас, бе:

„Баба Злата не била бабичка в пълния смисъл на думата. Едва 46-годишна, с невръстна челяд на ръце, тя успявала някак да върти къщата си и да помага на селото, на кого с каквото може. Ще попитате, може би, защо толкова късно е завъдила тези юнаци? Преди Желяз тя имала още три деца, които неверни болести ѝ ги отнели.

Мъжът ѝ Митър Бозанов бил жив, но хванал хайдутлука по горите, защото не можел да гледа гаврите на османлиите над род и народ. Рядко виждала очите му жената, но стискала зъби в името на народната правда и свобода.

Децата ѝ били умни и добри момчета, научени от малки на тежък робски труд.

Когато обаче дошли сеймените в селото им и баба Злата, за да спаси Желяз от еничарство, приложила малката си хитрост, дори и не помислила какви големи последствия може да има тя за семейството ѝ. Но майка, какво да се прави! Чедата ѝ били по-мили и от живота ѝ, и от вярата, че дори от човешкото ѝ достойнство. И тогава се случило непоправимото…

Изправили я на съд турските първенци в селото начело с Хайям Бюлбюлоглу. Три дни и три нощи се съветвали как да накажат непокорството ѝ и това на мъжа ѝ Митър, и накрая, като я извикали посред нощ, Бюлбюлоглу-ага ѝ заявил:

– От утре синовете ти, начело с Желяз, сменят вярата си и стават мюсюлмани. Понеже от малък е израснал с дъщеря ми Лютфие, като навършат пълнолетие ще ги оженим. А от днес нататък вместо Желяз Бозанов, ще носи турското име Демир Бозан.

Беят се изправил и бръкнал в торбата до себе си. Извадил една отрязана глава за несресаните ѝ коси и я хвърлил в ръцете на жената, която гордо стояла изправена пред съдниците си.

– Това, жено, е дар за теб – главата на мъжа ти Митър. Десет хил. алтъни бяха обещани за нея и те ще бъдат зестрата на дъщеря ми, когато се сгоди за твоя син. Така поне ще съм сигурен, че детето ми няма да гладува в беднотия, както ти ще гледаш сираците си от тук нататък.

Очите на баба Злата се изпълнили със солени и гъсти, като на Мъртво море водите, сълзи. Но от това, вместо да изглежда съкрушена и смачкана, погледът ѝ придобил стоманено излъчване и сякаш замятал искри. Тя направила кръстен знак с дясната си ръка и високо и гордо произнесла:

– Проклинам ви, всички тук събрали се… Проклинам синовете си… Нека първородните рожби на първородните от мъжки пол преди да навършат 33 години да си отидат от видимия свят… И тъй като клетвата е изречена от една покрусена майка и съпруга, нека тежи над родовете ви девет поколения напред… А моите деца не ги искам. Аз в къщата си поганци няма да чувам!

Бюлбюлоглу ага за момент занемял, после ѝ отвъртял тежък цигански шамар, от който Злата приклекнала, но не свела глава, а вперила очи в очите му без да трепне.

За момент онемяла, после с дълбок равен глас изрекла:

– Ага, позволи ми да взема главата на стопанина си и да я погреба, както подобава!

Позволили ѝ.

Баба Злата прибрала главата, измила я от кървите и цяла нощ я държала на софрата пред себе си и разговаряла с нея. На ранина я взела в бохчата и тръгнала към корията. Заровила я в корените на едно младо дъбче, а оттам избликнало кладенче с бистра, като сълзите що проляла, вода.

Бюлбюлоглу не оставил децата ѝ да се скитат бездомни по улиците, ами ги прибрал при себе си. Тъкмо имал нужда от повече работна ръка.

Оттогава баба Злата станала за злите зла, за добрите хорица – златна. И никой не можел да ѝ се сърди за това, че е такава, особено като научел какво са ѝ причинили поробителите.“

ГОСПОДАРЯТ НА ДОМА

Сутрешното слънце постепенно премина в облак и заръмя дъждец. Но земята бе толкова знойна, че хладина изобщо не се усети. Едва се дишаше от изпаряващата се влага.

Децата, останали сами, се заиграха по моравата пред къщата. Възрастните не им обръщаха внимание, всеки от тях подхванал обичайните си домашни задължения.

По едно време Желяз завика:

– Како, како! Виж! Котето Мъри си играе с голям шарен червей.

И момченцето заразмахва възторжено нещо около главата си.

Мирея веднага оттича към него. В първия момент и тя се учуди на шарения червей, но бе по-голяма и осъзнавайки се на мига, разбра, че това е змийче. Със страх и лека погнуса го издърпа от ръцете на брат си. Непораслото смоче беше замръзнало и с нищо не показваше, че е живо.

– Стой до него и го пази! – нареди тя на хлапака и отиде в мазата на къщата за буркан.

Двете деца, малко след това, поставиха змийчето в буркана и затегнаха капачката, без да се замислят дори, че до 24 часа без въздух смокът ще се задуши. Това беше последната им грижа сега. Трябваше да наградят за смелостта котето Мъри и го почетоха с кебапче от пълната тенджера, която бе скатала върху скрина баба им Яна.

Към обяд дядо Добри се прибра уморен, но и доволен от отметнатата работа.

Децата го посрещнаха с ентусиазъм и му показаха буркана със шареното змийче. То бе заело замръзнала поза и не помръдваше.

Както се смееха очите на дядо Добри, така сянка премина през челото му и облак сякаш ги прикри. Той тихо, но твърдо изрече:

– Деца, деца… Знаете ли какво има в този буркан?

– Да, дядо, змия…

– Не, Мирея! Този ден вие сте погубили господаря на дома. Това е бил пазителят и духът на къщата. От днес тя остава без закрилник и кой знае какво може да ни се случи. Ще трябва да омилостивим домашните божества и дано приемат курбана ни!

– Как, дядо? – гласът на Мирея бе пред скъсване, толкова много мъка бе насъбрал.

– Сега ще ти обясня, рожбо! Иди вътре в хола, в резбования скрин трябва да има стара глинена купичка. Напълни я с прясно мляко и ми я донеси веднага. А, да не забравя, вземи и една шепа захар, но гледай да не посипваш навсякъде откъдето минаваш. Донеси и нея! Ще правим жертвоприношение и ще свържем видимия с невидимия свят.

Девойчето веднага се затръкна да изпълни повелята на дядо си. Толкова много го обичаше, че не подлагаше на съмнение нито една негова дума. Откакто баща ѝ Слав загина в нелепа катастрофа, дядо ѝ бе авторитет и пример за подражание за нея. Пък и той самият бе мъж до мозъка на костите си.

Мирея донесе продуктите, които възрастният мъж ѝ бе наредил да потърси. Сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да застане настрани с братчето си и да наблюдава действията на стареца. А те бяха повече от загадъчни.

С ритуални плавни движения мъжът сложи глинената купичка пред прага на къщата. После запали ароматна свещичка с мирис на сандалово дърво и аромат на агарова смола и прекръсти четирите кьошета на вратата. Взе в шепата си захарта и поръси в ъглите на всяка една от стаите. После се върна навън, взе прозрачния буркан и внимателно изсипа змията на плочестата пътека. Смокът продължаваше да стои замрял. Но малко свеж въздух му трябваше и тялото му потрепна, шарките се заогъваха, а той самият просъска, плезейки разполовен език. Насочи се право към купичката с мляко и започна да се храни от нея.

В плътната тишина децата въздъхнаха с облекчение, че господарят на дома бе все още жив и нямаше да ги изостави на произвола на съдбата.

А дядо Добри, доволен от свършеното, се подсмихна под мустак, като ги остави да се забавляват самички и подхвана пак някаква своя си работа.

© Румяна Пелова. Всички права запазени

За поръчка на книгата: Румяна Пелова

Кой ще погледне в „Окото на миналото”?

Излезе от печат шестата книга на Румяна Пелова „Окото на миналото”. Неочаквано авторката изневерява на мерената реч – шестата книга  не е стихосбирка, не е  написана и в любимия приказно-фантазен стил, познат на читателите от разказите ѝ.

„Окото на миналото” е общо заглавие, което представя две кратки новели. Първата – „Три чифта и половина сини очи”, е написана в жанра на психотрилъра, а втората – „Потъналите чертози на Пернишкия деспот”, е по-скоро митологичен натюрвив с историко-приключенски характер и елементи на фолклорно фентъзи.

Предизвиках ли вече интереса ви?

Ще кажа още, че действието и в двете произведения се развива в района на Перник, а героите са истински граовци.

Но да се върнем на сюжета в „Три чифта и половина сини очи”.

Някой тормози хората в село Сини вир с тайнственото си присъствие. Някой наднича през прозорците. Някой отвлича синеоката Славина. Някой е открил имането, скрито в корените на старата върба. Лека-полека в действителността се разплитат нишките на една грешна юношеска любов от миналото…

Интересни тайни от миналото оживяват и с пернишкия Индиана Джоунс – младия историк Андрей, който тръгва по следите на потъналите чертози на Пернишкия деспот. В краеведчески доклад, възстановен от изгубени частни архиви, той намира сведения за реален вход към дворците на владетеля Кракра.

Ще успее ли да проникне в изгубения свят на миналото и да задържи поне едно историческо доказателство, че е бил там, или завинаги ще остане във властта на прекрасната Севара?...

Много интересен образ от второто произведение е баба Агаин. Нейното присъствие е препратка към идеята, че старобългарските родове (Угаин, Дуло, Вокил –  от първата българска държава) не са загинали окончателно, а техни потомци, преживели времена и събития, живеят по нашите земи до ден днешен и са пазители на древни тайни и несметни съкровища.

Но няма да издавам  нищо повече. Край на спойлерите. Приятно четене.

Книгата може да бъде закупена лично от автора.

Първа премиера на 15. 06. 2018 г в град Перник, зала "Марин Гогев" от 18. 00 часа.

За живота на една поетеса със скандален нрав и със „стихове, дето се люби”…

Животът е разказван от много поети и писатели. Но тъй като за различните хора той е винаги различен, повторени думи няма. Когато са истински, когато излизат от сърцето, посланията намират смисъл по свой начин.

Всеки знае мисълта на Джон Ленън, че „животът е това, което ни се случва, докато кроим планове за бъдещето”. Кратък и красив или дълъг и сложен, животът ни принадлежи – единствено и само на нас. И само ние решаваме какво да правим с него.

Затова „Живей си живота, момиче” е едно оптимистично заглавие. То звучи дръзко и непокорно, завладяващо и прекрасно като стиховете, написани в тази книга.

 Те имат реални поводи. В поезията на Румяна Пелова животът първо се случва, а после се пише. За лошите неща, за „ударите от кръста надолу” римите се нареждат веднага. За красивите мигове – впоследствие… Тогава, когато пропуснатите думи не могат повече да мълчат.

Силна и скандална, нежна и добра, Румяна Пелова докосва и тънките, и басовите струни на своята китара. Човекът е сложна амалгама от добро и зло, от ян и ин, а в случая – поезията и реалността постоянно кръстосват шпагите си.

Зад видимо благ характер

крия скандален нрав.

Не ти пожелавам, братко,

дори когато си прав,

до него да се докосваш…

Стиховете на Румяна Пелова са приютили половинвековната (и) автобиография. Тя е ту „поетесата-беглец”, ту „тази, която събира сълзи”, понякога „Румпел-сан”, друг път жената с „предизвикани мечти” – шестструнната, седемстиховата Румяна. Многоликостта на превъплъщенията (и) обаче не пречи духът (и) да бъде борбен и свободен.

Пътувам безпосочна, безадресна

и пътят ми към бъдещето води.

Не всичко от живота ми харесва,

ала по дяволите – съм свободна!

За извървения път и мислите, които са го съпътствали поетесата е създала цял цикъл. В него има стихотворения, посветени на най-прекрасните реални и имагинерни места, посетени от нея.  Характерното тук е, че тя винаги търси магията на света. За нея той никога не е обикновен, а очарователен и завладяващ.

 „Живей си живота, момиче” излиза в навечерието на петдесетгодишния юбилей на Румяна Пелова. Това е нейната четвърта книга за последните пет години след „Еднорози се любят насън”, „ Луната вместо тебе ме целуна” и „Шепот на магнолия”.

И тук поетесата остава вярна на собствения си стил да бъде откровена и да изрича смело посланията си – философски, поетични, достигащи понякога до еретизъм и отрицание, но винаги изстрадани и честни.

Пожелавам приятно четене!

Нели Господинова - Предговор

Стихове, нашепнати от магнолията

Румяна Пелова е родена в град Перник, през 1967 г.;

Има издадени три стихосбирки: „Еднорози се любят насън“ - 2011 г.; „Луната вместо тебе ме целуна“ – 2012 г. и „Шепот на магнолия“ – 2014 г.;

Участва в редица алманаси: „Тракийска лира“; „Сребърни звънчета“; Алманаси Съвременна българска поезия и проза на фондация „Буквите“; „Кръстопът на изкуствата“; „Ехо от Мелта“, както и в сборник за благотворителни цели „Приятели в поезията“ -4.

Публикува в списанието: „Смесена китка“ на фондация „Буквите“.

Нейни стихове са публикувани във вестниците: „Минаха години“; “Ретро“; „Уикенд“; „България днес“.

Лауреат на редица национални конкурси.

Книгата е дело на издателско ателие Ангобой.  Художник на корицата -  Ася Толедо; Редактор и Предговор - Нели Господинова;

"Нито един от езиците на гората не ми е чужд. А магнолиевия храст  видях в саксия в един цветарски магазин и през 2007 година си го подарих за осми март. След като прецъфтя го прехвърлих в градината. Първите три зими затрупвах корените му с дървесни трици, за да не измръзнат. После от 50 см дръвчето стана двуметрово и устоява и на минусови температури. Всяка пролет ни радва с все по-големи и все повече цветове. А какво ми  е нашепнала – това всеки може да прочете в новата ми стихосбирка." 

                                                    ©Румяна Пелова

ШЕПОТ НА МАГНОЛИЯ

ЗА МАЛКО ВРЕМЕ МНОГО ПРЕЖИВЯХ

За малко време много преживях –

познах какво е и любов, и завист.

Обиквах и намразвах този свят,

обвързан от жестоките си нрави.

Успях да се сродя дори с пръстта,

ухаеща на цвят от перуника.

Не търсех, а намирах близостта

на някой нежелан и неповикан.

И сякаш грабвана от кратък сън,

пилеех се със вятър безпосочен.

Пробуждах се и още начаса

се връщах към нормалната си точност.

Накрая посадих едно дръвче

със слънчевата радост да живее.

И нека вече Времето тече –

аз себе си успях да презасея.

ДЪЛБОКО В СЪНЯ

Слизам,

надолу по стръмното слизам.

Като в бездна,

от която няма излизане,

като в кладенец, в който водата

не свети,

като в дълбока и безнадеждна яма...

Там никого няма…

Там го няма дори детето ми.

На кого ще се подпра, ако залитна?

Слушала съм,

че в сънищата ни светят звездите,

останали от очите на тези,

които са ни обичали.

Във тъмното само душата ми

като сянка самотна подтичва...

Мисля си:

перце по перце са ме скубали.

Оголях.

Перушината ми опада,

крилата ми се прекършиха.

Нямам много чуждо за губене –

от никого нищо не взех,

никой нищо не ми даде.

А неразумните ми години са на привършване...

Ето – нозете ми вече кървят,

протрити от острите скатове.

И очите болят – ослепени от жилата на тръните...

Няма ли,

няма ли кой да протегне ръката си

и да ме спаси от съня ми?

БЕЛОЦВЕТНАТА ВИШНА И МАМА

Белоцветно разцъфнала вишна

ме приканва на път към дома.

Става всяка тревога излишна

щом посока усетя в ума.

И очаква ме в тъмното мама,

скрила тъжни ръце във поли.

Дъщеря ѝ е вече голяма,

а съдбата я с огън кали.

Мила мамо, недей да тъгуваш,

в мисълта си съм винаги с теб!

Твойта рожба със стих изрисува

свиден образ в словесен портрет.

И във него въздишка съм скрила,

дъх от обич безкрайна роден.

Светят думите с песенна сила

и повтарям те в този рефрен. 

 ОТДЕЛИ МИ ПЕТ МИНУТИ

Отдели ми пет минути

в плюс безкрайността.

Неумели, необути,

спрели с радостта,

в чужда някаква граничност,

но с красив реал.

Нека да са мелодични

ноти от роял.

Нека да са недочути –

звук от звездоброй.

Подари ми пет минути

от живота свой.

Там където и когато

срещнем любовта,

ще сме с пет, но по-богати

плюс безкрайността.

 ПОДАРИ МИ ЛЯТО ВЪВ ФУНИЙКА

Подари ми лято във фунийка,

пълна със сметанов сладолед.

И ще бъда твоята фурийка,

малко вятърничава наглед,

ала скрила вярност в свойте вени,

искаща по детски чудеса.

Лятото не става по-студено

затова, че птиците не са

по-наперени и търпеливи

от щастливка, търсеща наред.

Сладоледът нека е ванилов.

С много мандаринки за десерт.

 ЛЯТНО ВРЕМЕ ПО ГЕРШУИН

Лятна нощ. Морски кей. Страстен джаз…

И звездици блещукащи в мрака.

Спряло е времето – фотос в анфас,

и предрича ми бъдеще с някой.

Летен час. Морски кей. Дансинг стар…

Танци луди до новото утре.

Свети в тъмното плажният фар

и приканва, приканва навътре…

А морето шуми ли, шуми…

И на Гершуин песните пее.

Лятно време събира вълни

и със смях ги разбива на кея.

ПО РОБЪРТ БЪРНС… И НЕ СЪВСЕМ

Поувяхнали стръкове ръж

чакат есенни дни сред полето.

Няма Джейни под буйния дъжд

да раздава целувки… Момчето

е отдавна пораснало. То

люби други, но сред слънчогледи.

Тихо! Чухте ли страстния стон?

Пот облива къдриците медни.

И припламват зелени очи,

смях разтърсва две шепи лунички.

Тази полска любов не горчи…

Вятър сплита на снопче пшенички.

А момчето отдавна е мъж

и с момичета други лудува…

И не Джейни –

 сред топлата ръж

за пореден път той ще целува

  

                                                         ©Румяна Пелова

Ако може да живееш без поезия, то значи може да живееш без да дишаш…

Интервю с поетесата Румяна Пелова, по повод най-новата й книга "Шепот на магнолия"

Откога пишеш поезия, Руми? И защо? Какво е това да пишеш поезия?

Правила съм опити под влияние на класиците, изучавани по литература, още в началните класове. Осъзнатото си творчество съм започнала да създавам през далечната 1982 година, когато бях в 8-ми клас. И досега някои стихотворения не мога да ги достигна по чистота и наситеност на емоциите.

Що се отнася до това, какво е да пишеш поезия, мога да отговоря с въпроса: А може ли да се живее без да се диша?

Вярно ли е, че когато любовта  напуска живота ни, идва поезията? Или е обратното?

Мисля, че при всекиго е различно. Например, когато любовта напусна живота ми, ме напусна и поезията. И се чувствах, меко казано,  ограбена.

Но не съм очаквала, че една виртуална любов, примерно, може да роди прекрасна поредица от любовни стихове. Но с напредването на технологиите и това преживях.

Наистина ли най-красивите произведения се раждат от болката на писателя? 

Не мисля. И болката, и щастието могат да родят красота в еднаква степен.

Кое е по-лесното: да пишеш поезия или проза? Доколкото зная, ти пишеш и много хубави фолклорни приказки.

Поезия, определено. Ако имаш съмнения, че някоя мисъл не е твоя, много лесно можеш да провериш с търсачката за съответствия и аналогии. Докато с прозата е по-сложно. От много четене фантазията ти и прочетеното могат да се преплетат и все отнякъде да изскочи първообраз на написаното от теб. Затова подхождам много внимателно с нея и цитирам източниците, които ползвам, за да не се получат грешки.

Това е третата ти поетична книга. Трудно ли е да се напише книга?

Не, не е трудно да се напише книга. Трудно е да се издаде книга, по финансови съображения.

 Вярно ли е, че знаеш езика на цветята?  Третата ти книга носи името „Шепот на магнолия”.

Ооо, да! Нито един от езиците на гората не ми е чужд. Мога с гордост да споделя, че биологията, и в частност ботаниката, са ми една от големите любови. Навремето се готвех да ставам учен-биолог, но нямах късмет нито с Природоматематическата национална гимназия, нито с Университета. Горе-долу от 22-рата си година навлязох в прехода и животът ми изцяло премина в условия на оцеляване, които не са спрели и до днес. Но това е тема, която клони към политиката и ми се ще да я избегнем.

Разкажи ни повече за този храст магнолия. Какво ти нашепва всъщност магнолията?

Този храст го видях в саксия в един цветарски магазин. И през 2007 година си го подарих за осми март. След като прецъфтя го прехвърлих в градината. Първите три зими затрупвах корените му с дървесни трици, за да не измръзнат. После от 50 см дръвчето стана двуметрово и устоява и на минусови температури. Всяка пролет ни радва с все по-големи и все повече цветове. А какво ми  е нашепнала – това всеки може да прочете в новата ми стихосбирка.

Ароматът на магнолията е летен аромат… Случайна ли е появата  на книгата точно преди Еньовден?

Тук се усмихвам. По-скоро стихосбирката ми е подарък на самата мен, за рождения ми ден, който е през месец май.

Какво още искаш да кажеш на читателите, които ще разгърнат страниците на книгата ти?

Няма да съжалявате, ако станете неин притежател или я намерите да я прочетете по друг начин. Важното е да стигне до вас и сърцата ви, и да откриете в нея и частица от себе си. Приятно четене!

След "Еднорози се любят насън" и "Луната вместо тебе ме целуна" излезе от печат и третата книга на поетесата Румяна Пелова - "Шепот на магнолия". Тя е дело на издателско ателие "Ангобой". Автор на корицата е художничката Ася Толедо. Редактор Нели Господинова.

ЖИВАТА ВОДА приказки от Румяна Пелова

На около час път от село Боснек, в планината Витоша се намира чудна местност с още по-чудодеен извор, наречена от местните хора Живата вода. Той е уникален с това, че водата в него на тласъци ту се появява с бучене, ту пресъхва. Овладян е от каменна скулптура с глава на крокодил, чийто автор не е известен и до днес. До самия извор има пещера с поставена в нея икона. Та отпивайки от лечебната вода на извора, хората да се помолят и това, което не е в техните ръце, чрез молитвите им да стане грижа на Господа.

Преди години, докато седях на полянката с животворния извор, един вековен дъб наблизо ето каква приказка ми разказа:

ЖИВАТА ВОДА

Още от езически времена изворът трябвало да има своя Пазителка – девойка непорочна и чиста. Двама братя дошли от Долната Земя в една ледена зима боси със семействата си и основали селото Боснек. Единият от тях имал дъщеря с името Жива. Детето от малко било самовглъбено и растяло умно и интелигентно.  Затова съселяните на татко му се примолили тя да стане Пазителка на Извора.

И заживяла Жива в пещерата в съседство с извора, където с годините израсла и се превърнала в красива девойка. Когато пред извора застанел праведен човек, водата тръгвала с бучене. Застанел ли грешник, тя мигом пресъхвала. По това се познавало какъв чужденец иде в селото – благ или лош.

Само че, в близкото село имало един хаймана и разбойник наречен Асен и той хвърлил око на момичето. Една нощ заедно с приятелите си, се приближил до извора  и отвлякъл жрицата му, без да се колебае, че тя е свещена и недокосвана от мъжки ръце, и че за да продължава да тече извора, трябва да си остане такава.

За години пресъхнал изворът. Докато по следите на Жива не тръгнал приятелят й от детството – Драгомир. Питал и разпитвал де когото срещне по пътя си за Жива и накрая някакъв скитник му казал, че при вдовицата Траяна от съседното село живее девойка с подобно описание и име.

Зарадвал се Драгомир и право там. А баба Траяна била и майка на Асен, луд гидията, отвлякъл девойката. Тя била знахарка и гадателка на селото. Веднага прозряла защо иде младият мъж и му рекла така: „Моят син посегна на Пазителката на Извора и той спря да тече. Ти ще бъдеш този, който ще върне водите в руслото им, като построиш чешма с главата на змей. Давам ти Жива, защото откакто е при мене посърна и не е на себе си, но твоята любов ще й върне вкусът към живота. При отвличането й, докато яздела пред сина ми на коня, момичето в ужаса си, че се случва нещо непоправимо измъкнала ножа от канията в пояса на Асен и го ранила смъртоносно. Нито аз, нито моите билки можахме да му помогнем. Вземи я синко, със себе си, направи това, което ти казах и бъдете благословени. А изворът, затворен от трудолюбивите ти ръце в чешма, ще носи името на последната си Пазителка и от днес ще се нарича Живата вода.”

Целунал момъкът ръка на благородната женица, която дори мъката по единствения й син не могла да я озлоби, взел Жива със себе си и потеглил към  с. Боснек. Там изпълнил заръката й и хванал водите на извора в каменна чешма. И отново потекъл изворът – силен при появяването на свят човек и пресъхнал при преминаването на грешник.

Дъбът завърши приказката си така: водата на извора е вълшебна. Ако стар човек пие от нея – ще се подмлади. Ако млад я опита – ще се влюби. Затова,  минавате ли през с. Боснек, непременно се отбийте при Живата вода.Пийте от нея. Едно от двете непременно ще се случи. А може би и двете едновременно.