Пейзажите не са текстови пълнеж

Според литературната теория пейзажът е описание на природна картина или обстановка в художествено произведение. Може да служи като фон и място на основното действие или да бъде в контраст или в унисон с настроението на героя. Той е важен компонент от творбата, понякога дори ключов елемент за разбирането на нейната идея и послание, но в никакъв случай не е просто текстови „пълнеж“ без значение, а още по-малко лесен начин за достигане до определен обем.

Битува мнение, че природните картини се прескачат при четене, защото не били „важни“. Един умело изрисуван словесен пейзаж е неразривна част от произведението, особено когато не е самоцелен. В българската класическа литература са  добре познати „говорещите“ пейзажи на Елин Пелин и Йордан Йовков, подсилващи основната драма в текста, носещи предчувствие за предстоящите събития, давайки „жокер“ за съдбата на героите. В „По жътва“ и „Шибил“ описанията на природните картини са в съзвучие с действието и носят предчувствие за трагизма на развръзката. В разказа на Иван Вазов „Една българка“ прекрасната пролетна картина в последната част е в пълен контраст със случващото се именно за да докаже жестокостта му.

Ако авторът е решил да разнообрази творбата си, хубаво е внимателно да помисли в кой момент да използва пейзаж, какъв тип да бъде и какво да каже на читателя с него. В зависимост от текста добре е да се прецени подходящия обем на описанието, за да не „тежи“. При разказ от три стандартни страници логично е пейзажът да не заема две и половина.

Изключително интересни са одухотворените пейзажи, в които природата става част от действащите персонажи и „говори“ по свой начин, коментира или „съди“ това, което се случва.

Кой пейзаж е успешен? Онзи, изобразяващ картина или обстановка, която четящият може веднага да си представи, да запомни, да свърже като важна част със случващото се. Тогава описанието също се изчита до последната дума, без да се прескача. При умерен обем няма да обременява текста, а когато е като действащо лице, ще носи освен наслада на душата, и повод за размисъл.

Трябва ли задължително да го има в художествената творба? Въпрос на избор. Ако авторът знае как да го вплете в  произведението си – ще бъде плюс. Ако просто го „лепне“ като текстови пълнеж, ще бъде минус.

Как да се научим да създаваме добри пейзажи в нашите творби? Първо – като се запознаем с класиците и техните постижения, после прочетем и добри съвременни автори, за да си „сверим часовниците“. После да намерим нашия собствен начин за създаването им и да се упражняваме, като не се боим да редактираме, докато не се получи желания резултат. Може да отнеме време, но си струва. Особено ако искаме да бъдем качествени творци.

 ©Илияна Каракочева – Ина Крейн

Романът на Николина Серафимова „Ошав с мащерка, мента и коприва“ в проекцията на съвременната българска проза

/Опит за  диалог и интертекстуален прочит на творбата с други два съвременни български романа от жени творци/

Съвременната българска проза е изключително пъстра палитра от различни автори, стилове, образи. Тя е богата на литературни явления, стойностни произведения и провокативни идеи. Един  от сериозните автори в нея безспорно е Николина Серафимова, която още с първия си роман „Ощав с мащерка, мента и коприва“  прави  приятно впечатление.

Балканското и универсалното си подават ръка в текста и изграждат уникална атмосфера – родното се преплита с философско-мъдрото и завладява читателя с идеи и послания, с красиви образи и драматични събития от първата до последната страница.

Романът разказва историята на едно пътуване към себе си чрез разкриването на драматично убийство във времето. Процесът на помъдряване е труден, мъчителен, пълен с много болка, лутане и страдание. Благодарение на силната връзка с „Гнездото“ / родното място и корените/ героинята успява да намери вярната посока, да стигне до истината за жестоката безсмислена смърт на Димитър, да се отърси от оковите и на своето минало и да намери най-после свободата за душата си.

В този аспект творбата диалогизира  интертекстуално с романа на Рая Вид „Танцуващи истини“, в който също става въпрос за загадъчно жестоко убийство и търсенето на извършителите. И в двете творби вечният въпрос за престъплението и заслуженото наказание присъства, играейки ключова роля за развитието на сюжета. Героите не се отказват от своята мисия да стигнат до истината независимо от високата цена, която знаят, че ще заплатят. И двата романа са много човешки, земни,топли, а героите им са реални и земни. Те не са съвършени, но притежават качества, които ги правят обаятелни и привлекателни, запомнящи се за читателя - верни са на семейството, на рода /“Гнездото“/ и се връщат в него, за да намерят сили за битката със злото. Това свързва романа „Ошав с мащерка, мента и коприва“ с още един текст от съвременната българска проза – „Хазнатар“, в който животът също е пътуване, а обичта в семейството и единството му помагат на героите да намерят смисъла на живота си, себе си и любовта.

Заглавието на текста носи в себе си традицията да се лекува злото чрез силата на природното, естественото. 

То носи аромата на билките, сладостта на напитката но и предупреждението. Копривата може да причини болка, ако не внимава човек, мащерката е лекарство, ментата също, но в единство те са спасение за болното тяло. В текста става ясно, че когато боледува душата птица /образът се открива както в „Танцуващи истини“, така и в „Хазнатар“/, връщането в родното пространство е единственият верен път за спасението и лечението ú.

Животът е ценност, която ни принадлежи и трябва да бъде опазена – такова е посланието на авторката. Животът е пътуване, в което независимо от грешките и болката, душата трябва да стигне до просветлението и пречистването чрез силата на семейството, родовата памет и обичта. Посланието на Николина Серафимова е ясно, а всички, което се случва в текста – от реалната картина на драматичното ни съвремие до чудото на спасението – носят аромата на билките, домашния уют, предчувствието за любов и слънце.

Полетът на душата от Дюлково до Хазнатар на крилете на „Танцуващите истини“ е урок, който съвременният човек често забравя да прочете, а още по-рядко да научи. Затова се радвам, че няколко  съвременни романа на жени авторки припомнят нещо толкова простичко, но изключително важно за нас, хората – животът ни е ценност, която не бива да бъде пропилявана. Всеки ден е време за възкръсване и макар и много болезнени, истините си струва да бъдат прегърнати, за да се освободи душата от оковите на миналото и да полети свободна към обичта – от Дюлково до Хазнатар  и Тибет.

                                                                       

©Ина Крейн

Жената и големият град в новата поетична книга на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет“

Втората самостоятелна поетична книга на Нели Господинова вече е литературен факт. Тя е част от националния проект „Мечта за книга“ и е дело на фондация „Български издател“.  Стихосбирката съдържа над сто великолепни творби, носещи пъстрата палитра от цветове и емоции, част от лицето на големия град и света на съвременната жена в него. Стиховете са различни като неравноделния пулс на неговото пъстро сърце и това на лирическата героиня, живееща в урбанистичното пространство.

Стихотворенията са писани през последните десет години от живота на поетесата и говорят за радостите, болките, мечтите и стремежите на днешната майка и любима, едно от лицата на нашата столица, която обича, страда, бори се, бунтува се, радва се на красотата около себе си, ала умее да общува  както с природата,  така и с другите лица на града, и със себе си.

Светът на лирическата героиня е изграден от приятелства, любов, раздяла, надежда, сълзи и усмивки. Тя е любопитна и с удивление разговаря с жената с птиците, с малкото просяче, с бездомното куче, с градското утро или привечер, с младостта и старостта, които я заобикалят. Опитва се да говори на различните езици, на които говори градът около нея, за да разбере тайните му и да сподели  с него своите.

Универсалните проблеми за живота и смъртта, за надеждата и отчаянието, за пътуването към себе си и важните неща в живота са част от света на жената в съвременния свят и логично са намерили своето място  в поетичната книга.

„Следобед, някъде към пет“ сърцето на града пулсира бурно, птиците и хората се радват на откраднатите мигове топлина и се потапят в красотата на делника, преди да го е прегърнала вечерта. Тогава спомените за морето и лятото изместват проблемите и връщат усмивките в душата на героинята. Тя се чувства свободна, млада и влюбена – жива, красива и вдъхновена, част от реалността на града и соления спомен за лятото едновременно.

Следобед, някъде към пет,

на сол ухае край морето.

Ала това е и времето, в което грозното лице на същия този град се изправя пред нея – бездушен към болката на самотните, слабите, невинно страдащите. И лирическата героиня не може да не сподели чуждата болка, да не се докосне до мъката на това, което е около нея. Защото сърцето ѝ е част от многоцветното пулсиращо сърце на големия град – красив, вълнуващ, но и безкрайно жесток, дори  към децата.

Само Палечка скита от маса на маса:

„Ще си купиш ли нещо от мен? –

Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса

я пропъжда бездушният ден.

/„Усмивка за левче“/

Поетичният език в книгата е изящен, с интересни находки. Авторката владее чудесно поетичната техника. В творбите могат да се открият както прекрасни поетични образи, представени чрез оригинални метафори, така и ефектни персонификации –“Тревата ще ви проговори“.

Философското също е застъпено в част от стиховете. Мъдростта е ясно изказана, до нея лирическата героиня е достигнала по пътя на болката, страданието, себепознанието. Животът я е научил на това чрез уроците, през които тя е преминала успешно. „Падни. Стани. И пак тръгни.//И пак сгреши, но не унивай.//От грешките си порасни.// Напред върви светът. Не спирай.“/***/

Любовта заема значима част в творбите. Жената е изпитала и сладостта на това велико чувство, и горчилката на раздялата. Помъдряла, сега се учи да обича отново и да се радва на малките неща в живота, които всъщност се оказват изключително важни – сутрешното кафе с любимия, разходката в парка, следобедната среща в пет. Обичта създава паралелен свят, антипод на грозния и студен чрез споделената нежност и намереното приятелство – /„Неделята“/.

Едно усмихнато стихотворение е „Любов от пръв поглед“ . То разказва историята за случайността, в която човек и животно намират слънцето на приятелството и успяват да започнат да говорят на един език. Резултатът е спасението от самотата за човека и осмислянето на живота му чрез обичане от друго живо същество. „Любов от пръв поглед.// Ах, този хлапак! //Най-после на мен да се случи“.

Домът за героинята е мястото, в което събира света цял и цветен, спасявайки го от студа на равнодушието, топлейки го с огъня на обичта. Неслучайно домът, любимият и детето са едни от най-важните неща за нея.

Едничък дом – домът ни за завръщане,

намиране, прегръщане във мрака.

Синът ми, кучето ти и картината...

Понякога за цял живот ни чакат.

/“Не като в приказка“/

В творбата „Вярвам още!“ е вплетен оптимизмът на жената, която въпреки болката и преживените трудности е успяла да съхрани стремежа си към красота и любов, защото без тях животът ѝ би бил празен, въпреки изобилието от емоции и хора в големия град.

И като знак под светлата луна,

и морски бриз във летните ни нощи,

дълбоко вдишам с тебе любовта,

преди да ѝ призная:

„Вярвам още!”…

Темата за твореца, който успява да победи физическата смърт чрез творбите също е застъпена в книгата. Поставен е акцент върху силата и способността на изкуството да се създава красота, да се улавя магията и пъстротата на света чрез четката на художника и така претворявайки света отвън, всъщност творецът изобразява и своята душа, вплетена в картините. Затова, когато дойде следобедът, някъде към пет и хората застанат пред неговите произведения, разговаряйки с красотата в тях, всъщност ще разговарят  и с него.

Художникът рисуваше с душа

последната си истинска картина.

Ръката му наистина умря,

но той остана тук...

/ „Ръката на художника умря“/

Изтъкани от красота, слънце и сълзи; носещи в себе си светлина и урагани; ухаещи на щастие и болка, пъстри като дъгата след дъжд, ухаещи на пролет и бъдеще, лято и зима – образите на съвременната жена и големия град са като сплетени пулсове на различни, ала в същото време близки светове. Те носят в себе си и живота, и смъртта, любовта и раздялата. Вечни като времето и изкуството, от което са  неизменна част. Магични и реални, всеки ден край нас в своята обикновеност и изключителност, те са прекрасни, особено „Следобед, някъде към пет“.

©Ина Крейн

Романът „Танцуващи истини“ на Рая Вид – реалистична картина на днешния объркан свят

Първият роман на Рая Вид ме грабна като лятна вихрушка, разтърсвайки ме без предупреждение. Смесицата от болка, обич, сила и слабост, вярност и изневяра ме накараха да се замисля за толкова много неща, че химикалът сам започна да прави отметки по страниците. Когато приключих с четенето, бях повече от сигурна, че ще напиша своите впечатления, за да поканя и други читатели да пътуват във времето и пространството, реалното и иреалното на крилете на тази удивителна творба.

Една страдаща майка търси истината за нелепата и трагична смърт на своята единствена дъщеря. С ясното съзнание, че тази битка никак няма да бъде лека, героинята тръгва по трънливия път на тайните, за да ги разкрие и разбере истината, която сама осъзнава, че може да бъде страшна. В това свое търсене тя се сблъсква с миналото и бъдещето, с явления, които са повече от страшни, с предателства, страх и космични същества. Нищо обаче не разколебава майчината обич. В това е нейната сила, дори когато е слаба и сама за миг се съмнява в собствените си сили.

Героите са хората около нас, събитията са такива, каквито се случват с нас, с наши близки, приятели, роднини. Родната действителност често е смазваща, отчайваща, обезверяваща. Единственото, което може да ѝ се противопостави, е истинската любов, верността, приятелството.

Смърт и живот след нея в странни форми, злата магия на приказното, силата на родовото, митологичното и космичното се преплитат и преливат в романа. Проблемите за необходимото възмездие, за пътуването на душата птица през времето, за магичната сила на камбаните и техния звън, за размяната на местата между мъртви тялом, но живи духом и обратно, държат читателя в напрежение до последната страница.

На пръв поглед творбата няма щастлив край. Ала съдържа в себе си скрит оптимизъм – в непрекъснатия кръговрат на камбанния звън, в константността на майчината обич и силата на доброто, което се появява в лицето на възмездието, макар и късно, в надеждата, че смъртта всъщност не е точно смърт, а временна раздяла и че има шанс за завръщане.

Рая Вид

Стилът на авторката е много красив като изказ. В книгата могат да се открият изящни пейзажни картини, великолепни кратки диалози, запомнящи се олицетворения.

Не бива да пропускам и това, че сюжетът е увлекателен, а героите са много различни, в никакъв случай идеални, а земни и реални. Книгата се чете на един дъх, а всяка следваща глава е кат студен душ или удар в сърцето.

Струва си да се пропътува трудното пътешествие в дебрите на човешката душа, да се сблъска читателят с доброто и злото, да направи своя избор, както го правят героите и както го е направила авторката. Изисква се много сила, за да напишеш такъв текст и да разкажеш такава история.

Романът е танц на истината – ту нежен, ту бурен, то тъжен, то гневен, но много вълнуващ и завладяващ.

Успех на творбата и авторката Рая Вид! Искрено се надявам това да бъде първият от поредица романи, които ще създаде, за да припомня на всеки, разгърнал страниците, че животът е борба, която се води до смъртта и след това.

от Ина Крейн 

Любов, екшън, родова памет и приказност в балканския роман на Ина Крейн – „Хазнатар”

 За тези, които са чели разказите и романите на Ина Крейн, едва ли е изненада, че новият ѝ роман „Хазнатар” е отново на балканска тематика. За тези, които не са, ще разкажем накратко как авторката забърква сложната субстанция на балканския магически реализъм в творчеството си.

 Не е тайна, че Ина Крейн изгражда своя реализъм от миналото и настоящето. Потомка на българи изселници от Егейска Македония, авторката черпи сюжетите си от изстраданите съдби на своите рòдници в миналото и техните потомци в настоящето.

В края на Балканската и Междусъюзническата война (1912-13 година) хиляди българи, гърци и турци са принудени да напуснат домовете си. Това е първата фаза на бежанската вълна, която е резултат от етническото прочистване на земите след смяната на държавната си принадлежност. Сред тези бежанци са и героите на романа „Хазнатар” – малко село в Егейска Македония със смесено население – българи, турци и гърци.

Три сюжетни линии преплита авторката Ина Крейн в своето повествование. Първата разказва за миналото. Животът в Хазнатар и по-точно в семейството на Магда – лечителка, която приютява нежеланите деца на селото. Етническата и верска търпимост при общото съжителство са белязани от сложната балканска душевност и неписаните закони на доброто. Магда приема в дома си незаконните деца на трите махали без да се интересува от произхода им, а махалите се отнасят с грижа и обич към незаконнородените – никой не е сигурен дали сред тях няма техен потомък. Затова децата в семейството „хапват вкусно” и на християнските и на мюсюлманските празници.

Но настъпва разделното време на балканските войни. Децата поемат различни пътища. Всеки е взел предмет от миналото си, който да му помогне да намери предполагаемото си семейство и снимка, която отново да събере всички обратно. Но за съжаление това не се получава. Светът е прекалено жесток. Веднъж разделени, децата не се събират никога вече.

 Втората сюжетна линия изкарва на преден план техните потомци – внуците им – които се опитват да се намерят и да възродят духа на Хазнатар. Но как се възпитава родова памет без кръвна връзка? Дядовците са отгледали прекрасни внуци. Ние балканците имаме една поговорка: „От торта – сено, от сеното – тор”. Внуците приличат не само физически на дядовците си. Духът на Хазнатар е възроден първо в умовете, после трябва да бъдат намерени и потомците на останалите от снимката. Тук Ина Крейн си позволява онази малка доза мистичност, с която живее балканецът – вярата, че добрите сили отвъд помагат и в реалността. Духовете на дядовците сякаш направляват по тайнствен начин живота на потомците, заели се да осъществят тази цел.

Третата сюжетна линия заплита приказната нишка в историята. Луната, вятърът, нощта не са безразлични към стремежа на младите хора. Те са онези невидими сили, които са скритите помощници в това смело начинание. И „природата не е безучастна”. Този алегоричен похват е зает смело от балканските народни песни и осмислен в приказна съвременност.

Интересно е как авторката преплита историческите факти със съдбите на героите. Изселването и затвореният свят на Балканите не са дали възможност на нейните герои да се съберат цели две поколения. Безграничният свят днес дава нови възможности да се възроди физически духът на Хазнатар. Темата за пътя, който ни води напред и назад към миналото пък осмисля сюжетната линия във философски план. Този път не е произволен, той е дълбоко изстрадан, свързан с болка, пречистване и възкръсване. „Всеки има своята обетована земя, до която достига реално и метафористично”, казва самата Ина Крейн в анонса на романа.

Героите на Хазнатар преминават през много перипетии. Любов, екшън, мокри поръчки, родова памет и приказност е забъркала в сюжетните линии Ина Крейн. Борбата между доброто и злото има своето реално лице. Героите са истински – от плът и кръв. И макар понякога да грешат и всеки да заплаща грешките си скъпо и прескъпо, накрая доброто възтържествува по начин, който може да се случи само в един истински балкански сериал – на живот и смърт.

Ако сте прочели написаното дотук, нека напомня с две думи как сладко и омайно разказва Ина Крейн. Текстът се чете приятно и леко, така че смело отгърнете първите страници на книгата и… Приятно четене!