неделя, 24 август 2014 г.

Животворна отрова - поетичен дебют на Станислава Немска

Станислава Немска е родена през 1970 г. в гр. София, където живее и работи. Първите си поетични опити прави още като дете. 
През 2010 год. Започва да публикува в литературните сайтове „Откровения” и „Буквите” с никнейм stenli499. 
Пише проза, хайку, импресии.
През 2012 год. печели Първа награда в националния конкурс "Рада Казалийска” към читалище „Добри Чинтулов". 
През 2013 год. получава Трета награда в конкурса „Любовта на края на кабела” на сайт „Буквите", и Специалната награда „Горчиво вино” на Мелнишки вечери на поезията. През юни 2014 г. получава Първа награда на Летния фестивал в конкурс за хайку. 
Нейни стихове са публикувани във вестник „Уикенд", в „Алманах Поезия” на издателство „Буквите", в алманах „Тракийска лира” – гр. Ямбол, а нейно хайку е включено в двуезичната антология „Различна тишина” с преводач Дьорд Сонди – гр. Будапеща. В свободното си време обича и да рисува.
„Животворна отрова” е първата й авторска книга.
Издание на Рекламна агенция АТЛ-50, гр. София. Редактор - Красимир Тенев; Предговор от редактора.

"Когато те обичам
 и отрова,
и таен еликсир във тебе спят"  („Когато те обичам”)


ЖИВОТВОРНА ОТРОВА


В ЛАПИТЕ НА ЛЮБОВТА 

По котешки пристигна любовта.
Надъхана със страст. По гръб не падна.
Остана цяла рижата тафта.
Запомних я — за мойта слабост гладна.

Зад всеки ъгъл дебнеше в мъгла.
Запомних я — с дъха й по гърба ми.
Бе косъмът й жертвена игла
и с кожата й шиех си тюрбани.

Последва ме — на хищник с хитростта.
Запомних я — с безшумната походка.
Под лапите й стенеше пръстта,
открила ласки в острите й нокти.

Внезапно срещу мен заобли гръб.
Настръхна във зелено. И засъска.
Запомних я — с оголен кучи зъб,
пострадал пръв от жлъчните й пръски.

От жертвите строеше ешафод.
Не вярваше, че дните й ще свършат.
Запомни ме — в деветия живот,
защото аз сама й го прекърших!


ДОБРЕ СЪМ, ПРИЯТЕЛЮ  

Да, добре съм, приятелю,
много добре!
Само спри да ме гледаш в очите —
в тях се крие водата на цяло море,
и се уча в солта й да тичам.

Да, добре съм, приятелю,
много добре,
но не чакай от дланите огън —
мойта прежна любов до искра го отне,
да запаля нов огън — не мога.

Да, добре съм, приятелю,
много добре!
Да се влюбя отново, е късно,
и да пусна пречиста сълза да умре —
вече няма в кого да възкръсне!


КОМПАРСИТА ПОД ДЪЖДА

Дойде като пороен летен дъжд,
от който даже мокрите се плашат.
Несбъднат — като фигура на мъж,
засъхнала в кафената ми чаша.

На ръбчето прочетох този стих.
След много обич, линията свършва.
С утайката и спомена изпих —
изпъстрен, но отровен — като стършел.

От тебе не остана и следа.
Очите на среднощните таксита
безцветно спят, на фона на една
звучаща за последно компарсита.

От навици, вини и суета
забравих обичта — не я послушах
и свикнах със следите от солта.
Не ме боли. В очите ми е суша.


РАЗПРЪСНАТА ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО 

Не ме търси във виното и хляба —
превтасах и презрях от недоглеждане.
Пресядах ти, но цяла ме изяде,
а жилото ти стръвно ме изцеждаше.

Днес капка няма — даже за преливка
във стомната с невидимо присъствие.
Без мене твойто вино по е пивко,
от мойто — само Дявол би възкръснал.

Съдинката се пръсна на парчета.
Ще вляза през окото ти с отломките —
да глождя там полепнала, дордето
не ме сбереш от дъното на стомната.

ЕДИНСТВЕНО 

Единствено, когато съм сама
не преча на сълзите да изтичат,
и тръгвам из солената тъма,
загубила посока в плитчините.

Ръката ти — единствено весло,
разплискващо спасително водата,
единствено във нейното писмо
"удавник" и "земя" се пишат слято.

Единствено при тебе бих дошла,
привърша ли сърдечните запаси,
а стигна ли, безстрашно да реша
и хвърля без следа зад мен компаса...

Единствено до тебе бих била
спокойна за достигнатия пристан.
Потъна ли, защо са ми крила —
в подводния ти свят ще се пречистя.

СРЕЩА

Идваш изтупан, със ръб на ръкава —
колко безупречно глади жена ти.
В бяло до мене небрежно заставаш,
срещи избягваме с наши познати.

Гледам те тихо, ръцете ти — празни,
както и, впрочем, е празно сърцето.
Моето скача и само ме дразни
ще го завържа за стола в кафето.

Мълком сме вперили погледи в чашите,
дращейки дъното нервно с лъжичките.
Мислим с упорство, че с прибора прашен
мамим на нашето щастие птичката.

Вкъщи очакват ни твойта и моят,
ние убиваме време. Ирония.
Дъжд! Аз дали да не тръгна с пороя
и със замах да спра тази агония?

Не! Утре с тебе пак имаме среща —
нови лъжи и откраднати мигове.
Вечер-мираж, с куп цветя и на свещи,
нагло в дъждовна витрина ми смига.

Тръгвай натам! Аз съм в друга посока.
Звездна и тиха, нощта вече падна.
Утре ще бъда по-малко жестока.
И за целувките още по-жадна...

 ВЛЮБЕНИ КЛАКСОНИ

По-тихо, нощ! Дъждовните ти бури
върлуват неспокойни и проклети.
Шуми градът със хъс и младост щура
а спи до мен с невинна длан, поетът!

По-тихо, нощ! Не виждаш ли челото —
в просъница се радва на покоя.
Аз пазя тишината му, защото
в стиха си ще напише: Ти си моя!

Не виждаш ли — ръцете му се гушат,
от топлата ми същност вдъхновени.
По-тихо, нощ, дъха му да послушам
и нотите да заживеят в мене.

И клаксоните в пълните таксита
след мен да доразкажат на морето,
в бургаска нощ как милвах до насита
най-влюбените строфи на поета...

                           ©Станислава Немска
                             Животворна отрова



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг