Автори в аванс: ЕДИН-ДВА ЧАСА ОТ ЖИВОТА НА ИРЕНА от Константин Лаков

В рубриката "Автори в аванс" продължаваме да публикуваме прекрасните разкази на  Константин Лаков.  

Докато бягаше от действителността, Габриел К. забеляза жената на живота си и едва не се препъна, извъртайки глава, за да не я изпусне от поглед. Вратът му бързо достигна предела на възможностите си, затова Габриел К. продължи да тича в кръг около нея, като се опитваше да не прави впечатление на пълен идиот. Това му се удаде само за около обиколка и половина, след това Ирена вдигна очи от книгата си и го зяпна.

– Казвам се Габриел К. – заяви той, без да забавя кроса си около масата й. – Може ли да седна при вас?

– Не – каза Ирена.

– Добре. Ще седна отсреща – посочи с пръст. – При бабата с пудела. 

– Ваша си работа.

– Ше ви разглеждам оттам, ако нямате нищо против.

– Откъде-накъде ще ме разглеждате!

Габриел К. се озърна неспокойно. Действителността засега не се виждаше никаква, но всеки момент можеше да изскочи отнякъде и да стовари тежката си ръка върху рамото му. Хм, щеше и по-лоши неща да му направи.

– Виждате ли – заговори той бързо, все така тичайки, – работата е там, че бягам от нещо и нямам никакво време да се заседявам при вас. Стига ми да ви погледам само час-два – и се измитам от пейзажа. С малко повече лош късмет може да не ме видите никога повече. Желая ви приятен ден.

Наби спирачки пред отсрещната маса, попита за свободно място и седна с гръб към Ирена.

Тъй като в продължение на една дълга минута не се случи нищо повече, Ирена спря да гледа гърба му, затвори увисналата си челюст и отново посегна към книгата си. След още една, двойно по-дълга минута, я остави на масата, изпуфтя наум и се изправи.

Габриел К. подскочи на стола си, когато пръстът й го почука по рамото.

– Какво? – попита той стреснато, обърна се и я видя.

– Нали щяхте да ме разглеждате?

– Да –  каза той. – Сигурна ли сте, че нямате нищо против?

– Имам! – избухна Ирена. – Появявате се отникъде, тичате около мен, сядате на отсрещната маса да ме разглеждате, после... после не ме разглеждате!

Габриел К. примигна неловко.

– Това някаква скрита камера ли е? – досети се Ирена. – Ако е, вземете си я и я пробвайте на някой друг. Нито съм в настроение, нито имам чувство за хумор.

Той стана, кимна на бабата и пудела, които така и не му отвърнаха, смути се и пак се обърна към Ирена.

– Защо, какво ви е сполетяло? И не, не е скрита камера... нищо подобно не е. Наистина ли мога да седна при вас?

– Хубаво – каза Ирена. – Идвайте. Но не може да ме разглеждате, нито... Какво искате всъщност?

– Добре, няма – неохотно се примири той. – Но тогава ще трябва да бягам оттук, и то с всичка сила.

– А, не! Няма да стане да ми тичате пак около масата. Сядайте. Разглеждайте ме, колкото искате. Само искам да ми обясните...

– Разбира се – побърза да я увери Габриел К. – Всичко ще ви обясня. Така вярно се получава глупаво. Но може ли да си взема кафе от бара? А на вас?

– Вземете си.

– А на вас? – настоя той.

– Не, за мен сода. Пих кафе вече, благодаря.

Ирена седна на стола си, посегна към книгата, после я тръшна обратно и се запита какви ги върши. Непознатият... впрочем, беше се представил, така де – що за име всъщност? – както и да е, явно не беше нормален.

Е, поне не се забави с кафето си. И с кока-колата си. И с двете чаши коняк.

– Къде ми е содата? Не пия коняк сутрин. Никой не пие коняк сутрин. Вие алкохолик ли сте?

– Понякога? – предположи Габриел К. – Е, не непрекъснато. Конякът отдалечава действителността. Нещо като бягането е, само че на място. А содата – не.

– Какво й е на действителността, че да я отдалечавате?

Габриел К. поклати глава и отпи от чашата си. После се сепна, отля малко от нея на земята и пак отпи.

– За действителността ние не съществуваме – каза той.

– Хайде сега глупости – каза Ирена. – Вие сте луд, нали? Луд и алкохолик. Ама и аз се забърквам... все с откачалки.

Тя се поколеба и посегна към чашата си. После сви рамене и отпи малко. Остави я бавно и го погледна.

– Не се забърквате. Само така мислите – каза Габриел К. – Да, забравих да ви предложа – разглеждайте ме и вие.

– Не ви разглеждам.

– Разглеждайте ме, настоявам. Наистина нямаме кой знае колко време, преди действителността да ни измете и двамата в триста посоки. Правила го е вече. Повярвайте ми. Знам за какво говоря.

– Тъй – каза Ирена.

– Да.

– Тъй – повтори тя. – Седим и се наливаме с коняк от сутринта, бягаме от действителността, не ни е страх от побъркани типове, чудничко. А вие с какво се занимавате всъщност? Когато не правите такива неща, искам да кажа.

– Аз ли? – замисли се Габриел К.

– Всеки си има история – сви рамене Ирена. – Аз например, съм сериозен човек, обикновено де. Работя. Имам си работа, тоест. Нормална, сериозна работа. Днес май че не ми се получава съвсем. Но е събота и така или иначе, може и да отпусне човек малко. Какво работите? Аз съм... е, не е важно.

– Мисля, че съм художник – каза Габриел К. – На нещо като свободна практика. Но наистина не е важно. То е само понякога.

– Художник? Да, това обяснява коняците преди обед. Какво рисувате?

– Вас – почувства се неудобно.

– Как така?  Сега ли ще ме рисувате? Затова ли ви трябва да ме разглеждате? Хубава ли съм?

– Да, да! – закима той. – За мен поне.

– Това пък какво трябва да означава. За вас само?

– За мен, да.

– Не е много любезно. Никак даже. Защо пък само за вас? Би трябвало, щом съм хубава, да съм си хубава, така или иначе.

– Би трябвало, и аз бих предпочел. Но иначе – няма кой да го знае. Може би бабата с пудела. Ама нея, като гледам, изобщо не я интересува.

– Хайде пак глупости. Какво общо има бабата с пудела?

– Някак... не й е мястото тук – Габриел К. погледна неспокойно към задната маса, споходен от внезапно подозрение. После тръсна глава, отпъждайки го. – Както и да е, може би ще остане време да ви разгледам, преди да...

– Ще ме рисувате ли, или не. Почвам да губя търпение.

– Да, да. Веднага.

Бръкна в чантата си, извади няколко листа ксероксна хартия и черен флумастер.

– Мисля, че съм график – сподели, сякаш се оправдаваше за това. – А жалко, имате хубави цветове.

– Благодаря. За пръв път го чувам. Само за вас, предполага се?

– Да. Само за мен. Много хубави цветове. Обаче имам само черен флумастер. Е – за живопис така и така нямаме време.

– Все го повтаряте. Какъв ви е проблемът с времето? Не, че смятам да ви позирам цял ден, естествено. Но все повтаряте, че нямате време, сякаш някой ви гони. Никой не ви гони. Поне засега. Освен ако рисунката ви не ми хареса. Тогава ще ви изгоня. Както съм си с хубавите си цветове.

– Ще ви хареса, сигурно е.

– Хайде да видим.

Габриел К. отпи от коняка си, сложи един лист пред себе си и свали капачката на флумастера. Бабата зад гърба му измърмори нещо на пудела и се обърна към тях. Габриел К. не видя, но Ирена ги забеляза. За секунда й хрумна да им махне с ръка, но вместо това сконфузено се усмихна. Те не реагираха.

– Имате изключителна усмивка – заговори Габриел К., докато я разглеждаше и драскаше с флумастера същевременно. – Горната устна се извива и открива зъбите, а долната остава права. Малка уста, харесвам по-тънките устни, каквото ще да разправят физиономистите. И ъгълчетата на устата, когато се усмихвате. И следите от трапчинки.

– Рисувате ли, или ме сваляте?

Той млъкна и зарови нос в листа. Ирена сви рамене. Запали цигара, облегна се назад и отпи от коняка си.

– Трябва ли да не мърдам? – попита тя.

– Няма проблем. Чувствайте се удобно. Аз имам... е, почти фотографска памет. Всъщност вече съм ви запомнил – той пак вдигна очи към нея. – Да си призная, вече ви разглеждам просто за удоволствие.

– Значи все пак ме сваляте.

– Едва ли ще има време за сваляне. Само рисувам, рисувам.

– Наистина, какъв ви е този проблем с времето!

– Времето... – занесено каза Габриел К., – времето наистина ни е малко. Колкото за една-две рисунки, един-два коняка, една-две цигари, това е.

– Защо?

– Изглежда, че толкова стига. Знаете ли, имате хубави очи.

– Що за баналност!

– Не, наистина. Раздалечени, големи – направо огромни. Златисто кафяви, със светлинки. В някой предишен живот трябва да сте била аниме?

– Ако това все пак е свалка, никак не ви се получава дотук. Мразя аниме.

– Че кой не ги мрази. Абсолютно противни са. С малки усти, никакви носове и очи като паници. Нарисувани, са пълна трагедия. Но при вас е на живо и...

– Я да видя каква сте ме нарисували. Така, като го гледам наопаки, нещо не ми харесва.

Габриел К. я спря.

– Малко почивка – каза той. – Пуш-пауза. И не гледайте това, не съм го завършил.

– Защо нямам коса!

– Косата тепърва предстои. По-добре да не гледате. Докато не е завършено, всичко изглежда никакво. Така е с всички неща. Отивам за още коняк.

– А! Значи време нямате, но за коняк ви се намира.

– Конякът забавя времето. Отдалечава действителността, казах ви го преди малко. Не гледайте рисунката, докато не се върна.

– Няма. Вземете ми и една кола. И още едно кафе. Искате ли пари?

– Не.

Този път отсъствието му й се стори по-дълго. Естествено, все пак взе листа и се вгледа в рисунката. Косата наистина предстоеше, но и така не изглеждаше зле. И изобщо не приличаше на аниме. Вярно, чак толкова големи очите й май не бяха в действителност, но...

– Помолих ви да не гледате – Габриел К. остави чашите на масата и издърпа листа от ръцете й.

– Заемете се със косата. Косъм по косъм, ако обичате. Държа на нея особено.

– Знам.

Ирена установи, че леката паника се е измела нанякъде. Човекът, щур или не, наистина беше художник и рисуваше както трябва. Е, беше изплезил език от усърдие, но това беше нещо, от което с времето можеше и да го отучи.

– Готово – каза Габриел К. – Само че няма да можете да ме отучите с времето. А жалко. Просто наистина няма никакво време.

Подаде й листа, събра си нещата и хукна, без дори да й махне за довиждане.

В смайването си Ирена пропусна да забележи как бабата от съседната маса рипна със секунда закъснение, грабна си пудела и препусна след него.

Листът с рисунката остана в ръката й. Без да го гледа, Ирена протегна другата си ръка към чашата си с коняка, пипна я и усетът за хладно стъкло по върха на пръстите й внезапно я върна в действителността.