Виж ме бе, прасе, летя!...

 

В квартала няма човек, който да не познава Гълъбин. Висок, дългокос, а тялото му странно сгънато на две. Гърбушко. Говори се, че не е в ред и като малък скочил от седмия етаж на високите блокове. И до днес всички се чудят как е оживял и му съчувстват. Някои разправят, че още тогава не бил в ред. Нали е Гълъбин, превъртял и си помислил, че наистина е птица…

Защо?

Разправят, че баба му, лека ѝ пръст, още като малък подклаждала лудостите на внука си – все Гълъб му викала и приказки за птици му разказвала.

– Хайде, пилето ми! Ела да хапнеш!

– Гълъбче, кацни на баба на коленцата.

И малкият Гълъбинчо тичал, разперил ръчички, като птиче из стаята.

Сега рядко тича. Пали уморено стария Симсон и върти гуми из квартала да плаши малките дечица.

– Хайде да пийнем по нещо, а? – викам му аз и Гълъбин ухилено ми кима с глава. Съгласен е.

Ако като малък не е бил нещо в ред, сега си е съвсем читав, мисля. Купуваме по една бира от супермаркета и Гълъбин пие жадно направо от шишето. Смее се.

Май е по-страшен като се смее, отколкото като се мръщи.

Докато Гълъбин мучи доволно, край нас минават две момиченца и уплашени побягват.

После пред супера спира луксозното возило на Кольо Прасето.

Гърбушкото не е на себе си. Той сгърчва лице и целият почервенява...

– Какво ти е, хей, Гълъбине? – питам го аз, а  той се тресе и боботи неразбираемо.

Съзрял своя съсед, Кольо Прасето вдига тъмния джам на возилото си и отпрашва с мръсна газ, а Гълъбин хуква пощурял след луксозния мерцедес заедно с облака прах...

Кольо и Гълъбин са набори, но къде ти! Кольо е лъскаво копеле и се вози на скъпи таратайки;

– Бряяяяя! Дяяяяяя! Ей, ме как летя-я-я-я-я! – крещи Гълъбин и тича след мерцедеса, размахвайки ръце като гълъб.

Малките момиченца надничат любопитно иззад ъгъла, уплашено шушукат и сочат с пръстче.

– Гълъб съм! И летя... Виж ме бе, Прасееее!.... – крещи Гълъбин.

– К’во ти стана, бе, човек! – викам му аз после.

– Ааааа, нищо, нищо! Плаша го аз така Прасето! Още от малък все го плаша, че аз мога, а той не – доволен разказва Гълъбин, като се връща.

– Къде го плашиш? Нали виждаш как се е затворил в луксозната си кочинка!

– Плаши се, бе! От малък се плаши. Даже веднъж се напика от страх. А все ме дразнеше, че не мога.  Така един ден се хванахме на бас кой може да лети. Виждаш ли този блок? Тогава още беше строеж. Та, чоп теглихме и Прасето се падна пръв. Ама де се е чуло и видяло прасе да лети! Напика са от страх и не рачѝ да скочи отгоре. Уж мен не ме бивало да съм гълъб. Ама аз съм… И не ме е страх. И летях, брат! Господ ми даде крила, ама за малко. Летяяяях, летях... и му виках: „Виж ме бе, Прасе! Летя-я-я...”.

© Нели Господинова

©Фото Никълъс гълъби