неделя, 6 август 2017 г.

Нели Господинова СИРАЧЕ / Разкази за Добруджа



Селото не искаше да се буди, черно-почерняло, дори когато камбаната на църквата огласи утрото с тъжния си звън. Вятърът носеше из въздуха мирис на прегоряло и сееше по листата на дърветата последните сажди от пожара. Няколко жени се засуетиха край плета на Керановата къща и пак се скриха. Нямаше го вече Керан. Изгоря в пламъците на нивите край Орлова могила* заедно с още двама мъже от селото. Не го пожали Господ, нито заради младостта му, нито заради трудната му булка. Стана на пепел и прах и сега вятърът носеше частици от изгорялото му тяло над равното добруджанско поле.
Никой не посмя да пристъпи в черните ниви още същия ден, белите кокали на Керан да потърси, ей тъй, нещо от него булката му да погребе. Кераница се затвори у дома сама с мъката по мъжа си и с въпросите за бъдещето на нероденото си дете.
Какво ще прави сега? Замина си мъжът й на оня свят. Не остана в родата им мъжка семка. Кой щеше да се погрижи за тях? Керан беше мъжът и в техния, и в нейния род. Тя се сви на топка върху малкото миндерче на одаята и се насили да отрони поне една сълза, но не успя. Пожарът беше прегорил способността й да плаче. Само малкото я ритна два-три пъти с крак, сякаш недоволно от нещата, които се случваха извън утробата на майка му и които то все още не разбираше.

Някой потропа на вратника, но жената не обърна внимание. Нека тропат. Чунким не знаят, че в дома на Керан ни живот, ни смърт има. Чунким сега е за гости?...
– Вълчу е, майка! Сирачето Вълчу. Намерил е ножа на Керан. Донесъл е и…. там, каквото е имало… да го погребем.
Кераница чу как оплаквачките извиха гласовете си и виковете им възвестиха на цяло село, че тялото е намерено. Скоро към каканиженето и нарежданията се присъединиха още жени и бдението край костите на мъртвия се започна.
 ***
Да беше турско, по-лесно щеше да е, селото Керан да прежали, баща на нероденото му дете и мъж за младата Кераница да найде. Като чумави бягаха мъжете от къщата, чунким някой споменеше, че скоро дете ще се роди, че градините на Керан съхнат, а с тях и младата му булка.
Най-сетне, когато обраха и последната нива с царевица, кметът, попът и берберинът викнаха две-три жени да замесят хляб, а мъжете гътнаха един петел за курбан. Дорде месото се вареше и печеше, изнесоха едно буре шира от Уме уно* и дамаджана с тригодишна кайсиевица.  И докато някой се усети какво-що –  пишмансватбарите хлътнаха с бъклицата и петела, забучен върху огромен кравай, в къщата на Кераница. Вътре попът извади епитрахила и евангелието, прибулиха уплашената жена и я венчаха без никой да я пита, за най-бедния в цялото село –  Вълчу.
– Хай, цалувай ръка, булка! И да знаш, преселец е мъжа ти –  обувките му все към вратата сочат!
Гайдата изви пискливия си глас и преселците наскачаха като по заповед, подхващайки в транс онзи стар, буен ръченик, от който къщата се разтресе и заигра.

На другия месец, Вълчовица се спомина, оставяйки на младия си мъж къща, добитък, трите ниви край Орловата могила, в които изгоря Керан и една бохча с малко току-що родено розово момиченце, на име Васка. Детето пищеше и врещеше неистово. Вълчу гледаше плахо кръглото сираче и се чудеше как ще оживее малката без майчино мляко, майчина ласка и майчина прегръдка.
Щеше ли да си иде от белия свят така неочаквано, както беше дошло? А ако даде Бог да живее? Сираче като него ли цял живот ще се мъчи?
Сините очи на малката го погледнаха любопитно и той се присламчи. Взе го на ръце, зави една бучица прясно сирене в тензухения месал и я тури в устата му. То примлясна два пъти лакомо и пак изви бляскавия си поглед към него. Вълчу се разнежи и леко го погали по главичката.

След всичко, което се случи в селото, булка за него нямаше. Прокълната беше къщата на Керан. През последните пет години в този дом погреба много народ. Сега сигур чакаха, кой ще се гътне пръв –  той или Василка. Нека чакат –  той няма да чака. След четирсет дни, я го има малкото, я не...
–  Ами ако има къмет?... –  замисли се той. –  Може пък да имаш късмет, Василке-е, сираче да’н остаяш! – проплака сякаш нещо вътре в душата му. – Само майчица едничка да ти найдем!
Не му мисли много Вълчу. Занесе детето на старата Митювица, която беше отгледала него самия и набързо оседла дорестия кон. Белким ще остане сираче Василка, ако майчица й намери!...
***
Тъмната есенна нощ погълна ездача в обятията си. Мъжът пришпорваше коня наивно, все по-далеч и по-надалеч, на изток, там където изгряваше слънцето, а заедно с него и плахата, човешка надежда за утре.
Скоро запрехвърча сняг, а утрото оцъкли сивите си очи. Вълчу беше подминал няколко села, но те все не му се нравеха. Ту му се струваха близко до Орловата могила, ту къщите бяха никакви, ту беднотията.
Знаеше, че ще познае тази, която търси, още щом я види. По робата щеше да я познае. После хоп на коня и обратно на село. Търсеше висока и яка мома. Кераница беше дребна и слаба и си отиде, ей тъй, за едното чудо. Василка също щеше да е дребна като майка си. Ако оживееше сега, щеше да я бъде и после. Но неговите деца, децата на Вълчу, щяха да бъдат друга порода. Само да я зърне момата!...
Пътят изведнъж свърши и ездачът сви покрай малък извор, близо до непознато нему село. Тъжният есенен ден размяташе сънено гривата си –  петлите кукуригаха, кучетата лаеха, някъде блееха овце. Вълчу приглади черната си къдрава коса и рошавия мустак, наплиска лицето си и се скри в храстите зад чешмата. Скоро по пътеката се зададоха група моми, които шумно се смееха и разговаряха. Те погледнаха учудено завързания при чешмата кон и гласовете им утихнаха. Вълчу се възползва от това, покашля се в храсталака и се показа:
– Хей, моми! Търся тука една мума за женени, сирачи, от вашту селу.
– У-у, бре! Че кой ше съ жени? Ти ли? –  викна най-смелата мома и цялата поруменя.
Останалите се закискаха и зашушукаха.
– Че как и й имету на момата? –  ухили се смело Вълчу и повдигна калпак. –  Не иди ли с вазе вода да налее?
– Иди, иди! След малку... Нали, Недельо! –  закискаха се девойките –  Нема си опинци, горката и боса оди, затуй назад иди.
Вълчу се подсмихна и са провикна:
– Айди да ви пумогна да налейти вода! И да си трайти...
– Зер, си един убавец! Как тъй ша траем! –  викна първата мома и пак се изчерви.
– Сус, мари! –  засмя се Вълчу заедно с момите и рече. –  Коя ша ма вземи за мъж?
– Глей, го ти! Приженило му съ, Недельо! Че къща имаш ли? Ниви, градини? Сал един кон има тука и голям мустак! –  викна другата мома.
–  Имам зер... Всичко си имам, само жена си нямам.
– Той баба ти Керина Дона чака!... Хай, да си одиме, моми! –  викнаха девойките се разтичаха във всички посоки. Само тази дето се беше обадила първа се забави и току го погледна...

Не беше неделя, но една мома на име Неделя пристъпи прага на Вълчовата къща в студената есенна вечер. Дума не смееше да обели преселката –  нито да се засмее на късмета си, нито сълза да пророни. Пък и още не знаеше ни за Василка, ни за Кераница. Стройната й длъгнеста снага се засуети край изстиналото огнище и скоро котлето изпълни къщата с живот и ухание на дом.

*Орлова могила –  добруджанско село

*Уме уно –  винен сорт грозде


®Нели Господинова, Разкази за Добруджа, Преселци

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг