понеделник, 7 август 2017 г.

Нели Господинова: Уроки/ Разкази за Добруджа


Закахърѝ се старата Еньовица за най-маненкия син. Уроки по петите го следваха. От раждането до днес...
Двама сина имаше. Възпита ги, порастѝ. С любов и обич ги отгледаха с мъжа си.
По-големият беше буен и вироглав. А каквото си наумеше, думата му на две не ставаше. Рече, че се жени и отсече. Отдели се. Завъртя дом, народиха му се две щерки – за радост на старите баща и майка.
По-малкият, Тихо, беше серт човек – инатлѝя, тиха и дълбока вода за важните работи, весел шегобиец за хората през деня. Не можеш го разбра смее ли се, сериозно ли говори. На нея се беше метнал. Кожата ѝ одрал. Тайна слабост ѝ беше. От малък все му трепереше. Прокле ли го някой, урочаса ли го, но в живота спътница за него се не нàйде.
Много нейни приятелки щерките си на сгляди водиха – белким някоя му се хареса. Все млади, работни – все добри. Коя по-бедна, коя по-богата, коя по-млада, коя малко по-стара. Никоя не му угоди. Майтапеше се: „Истинската ще чакам, мале!...”
– Ще си останеш стар ерген с това чакане, майка! Четиридесет скоро ще чукнеш, а още без семе, още без котило, без булка!...
 „Работен, чист, спретнат. Защо? Защо, Господи, така ни наказваш?!” – тюхкаше се вечер старата му майка. – „Клетва ли му сториха. Магия ли има? Тежки уроки ли го стигнаха!”…
Така минаваха година след година, а селото – малко, поминъкът слаб, инфлация, криза – трудно. Замина най-малкият син на гурбет.
Зачака Еньовица – надежди зареди, че синът ѝ булка ще докара у дома. Но мина година, две – пак празно... По гласа го познаваше най-добре. Обажда се, а някак все тъжен, кахърен. Даже като се смее… Майката чедото си познава.
Запретна ръкави Еньовица. Не искаше вече да чака. На ходжа отиде. Да му побаят. Бяла магия за обич да му направи. Булка у дома да доведе. Детенце да има. Бели да са грижите му, кахърите черни – назад да останат.
Ходжата рече, че тежки грехове на прадеди семейството плаща. Последната мъжка семка от рода на Еньови с Тихо ще се затрие. Но после сякаш нещо видя. Очите му светнаха, устата му зашепна:
– Има видело, ханъм! Има...
Чѐте Корана. Моли се. Магьосва. Муска му направи, зави я в едно парче плат и заръча на майка му, да я прати на сина си в далечната чужбина. А щом булката и детето се явят, да я хвърли в бърза течаща вода. Инак магията ще се върне дваж по-силно.
Зарадва се Еньовица. Вплете муската в новоизплетения зимен пуловер за Тихо и му го прати с колет. Заръча само да ѝ прати снимка, че го носи. И зачака..
Мина се не мина време ...и сякаш чудото стана. Тихо стана по-весел, взе да се обажда у дома по-щастлив някак – сякаш различен. Спря да се сърди, че за женитба му говорят. Подпита го оттук-оттам, но той все мълчеше – нищо майка си не рече.
Но майчиното сърце се не лъже. Чува то как синът ѝ се смее. Тиха вода е – знае го. Като петте си пръста го познава. Нищо, че косата му вече е оредяла.
А стрина му Мара, нейна съседка, все за него взе да подпитва напоследък. Говори, що говори, па речѐ:
– Как е Тихо? Що е? Задомен ли е? Колко печели? Кога ще доходи?
Подаръците току идва да разглежда, снимките и все с език цъка.... Като наближи Тихо да се завръща за Коледа, взе та изплю камъчето стрината:
– Внучката, Еньовице! Магда! На гурбет да я пратим. При ваш Тихомир. Да има кой да я наглежда. Две думи да има с кого да си каже. Млада е. Работна, хубава. Но от нашия сой – знаеш. И тя като Тихо! Самотница. Като няма с кого тук, белким се там двамата съберат… – зареди дума по дума стрината.
Озари се майчиното лице:
– Жива да си, Маро! Дълги години да живееш! Ако децата се съберат – цял живот ще те споменувам!
Представи си най-големия, най-любимия, най-милия под ръка с млада жена, на ръце с малко дете.

Дойде си Тихо. Посрещнаха го. Гостиха го. Стрина Мария у тях дойде, по работа да говорят. За Магда, третата му братовчедка.
А Тихо го не свърта. Съгласи се да ѝ потърси работа и жилище. И уж засмян, а после някак глухо рече, че заминава:
– Къде, сине? Защо? Какво става?...
– Работа имам. За няколко дена ще ида, после пак ще си дойда...
– Сега си дошъл. Да ти се порадвам. Кажи! Криеш нещо...
– Дошъл съм. И други хора искам да видя. Приятели. Приятелки...
Заби тревожно сърцето на Еньовица.
– Какви са тез недомлъвки? Казвай! Ако е за радост и ние радост да имаме с татко ти. Уроки, знаеш, се лесно не махат. На ходжа ходих. Бяла магия редих. Жив да си ми! Майка си да зарадваш. Гнездо да свиеш. Дечица да имаш…
Засмя се Тихомир. Щастливо продума:
– Намерил съм, майко...
– Как? Коя е? От къде? На колко години? – гледа го, той пак замлъкна. Мълчи, не казва.
Гръм порази Еньовица:
– Парясница накоя си намерил. Знам ги аз. Чумата да ги тръшне, дано! Чужди деца ще гледаш. Копелета ще раниш. Нахапаните ябъки, сине, и прасетата ги не ядат... За ýроки баихме – ýроките те стигнали... Наместо стелна крава – крава със телье...
После се сети за думите на ходжата. „Булка с дете”.
– Ааааа… Хаирсъзин! Лъжец! Глей го ти за каква магия ми е взел парата! Мръсник… – грабна пуловера с муската и го хвърли в огъня.
Тежки думи изрече Еньовица, а Тихомир замина умислен при парясницата.
Дваж по-умислен се върна. Посърна. Затвори се пак в себе си. Дълбока и тиха вода – по пътя си мъката влачи. На никого дума не рече и майка си дума не каза. Послушал бе старата.
– Бяла магия за обич, а оназ акъла му изпила. Ходжа му бае – за щастие, за къща и дом, за деца и любов. А магията – празна. Лъжлива. Защо все на мене, господи! Защо все уроки, все кахъри!...
Свърши му отпуската. Замина си Тихо. Подир месец и стринината Магда също натам замина.
Останаха Еньовица и стрина Мара пак двете. Седят. Говорят. Надяват се един ден внуци да гледат. Надяват се за Тихо и Магда. Бяла магия редят, черните ýроки на момчето на вода пак да станат, във водата да изтекат, а с тях и парясницата нейде вдън земя да отече…
®Нели Господинова, Разкази за Добруджа, Главанци


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг