събота, 5 август 2017 г.

Нели Господинова: ЗЪМЯ / Разкази за Добруджа


Слънцето подпали снагата на равната добруджанска степ и с огнения си поглед сърдито натири последните косачи от ливадите към сенчестите салкъмени пояси в долната част на оврага. Безводната земя изви нагоре жадния си пъп и също подири сенчица, дето да свре окосените си хълбоци от зноя. Само Марина още сновеше да досъбере последните стиски сено и хвърляше тревожен поглед ту към люлката, завързана на крайното, кичесто дърво, ту към стиснатата уста на свекървата, която не я изпускаше от очи. Сините й,  безводни очи, силно опънати в бялата, нетипична за селянка кожа, гледаха смразяващо, а езикът й  съскаше като същинска зъмя.
 Най-накрая дочу спасителното хленчене на детето и забърза към пояса. Босите й,  загрубели крака я отведоха тихомълком до сенчестия овраг и тя въздъхна облекчено, когато усети хладния полъх на дърветата. Взе малкия от люлката и поседна до дънера да го накърми. Не беше подвивала крак от сутринта. Още в ранни зори намеси хляб и го опече, назоби животните, а после заметна на гръб невръстната си рожба и съпроводи косачите. Свекървата ставаше по-късно. Откак Марко замина войник, свекъра и свекървата станаха по-люти и по-проклети. Не й  тежеше работата. Беше свикнала още от къщата на баща си. Но сега вече знаеше защо я бяха прибрали за снаха. Слугиня им трябваше.
 Когато преди време свекърът проводи баба Денка на сгляда, не повярва на ушите си. Че коя беше тя, в таз чорбаджийска къща снаха да стане? И момчето им беше мяркала само два-три пъти в берберницата. Едно такова смутено, русоляво. Хич не харесваше русоляви момци. Искаше вакъл да е, с черни очи и с черни коси. Мустак да приглади и на рамо да я метне. Като овчерина Желю.
– Хайди, булка, не се мутай, че кусачите искат вуда да дон’сеш! – провикна се свекървата.
– Сега, майко! Гроздьо само да накърмя. Ни съм седнала от зарана, ни съм яла, ни съм вода пила.
– Тъй, тъй! Млада си! Трайш… – промърмориха тънките уста на майката, захапала парче хляб, наръсено с чубрица и сол. – Да са изпъниш малку! Наляла си съ! Марку га съ върни ут служба, не мож тъ пузнае!
 Марина преглътна на сухо и загорялото й  лице стана мораво.
– Кърмя ощи, майко!... Ши ми секне кърмата.
 Марина беше сираче. Майка й,  Бог да я прости, замина на оня свят, докато добиваше близнетата. Баща й  взе втора жена да му гледа челядта, но Марина стана невръстната слугиня и бавачка на природените си братя. Бавеше ги като ревяха, переше им нааканите пелени и гащи, месеше от зарана по двет нощови хляб, че голяма беше челядта на баща й  – Андрея. И нито веднъж не рече нещо напреки ни на баща си, ни на втората си майкя. Когато Берберите пратиха да я искат, пак рече да, макар че сърцето й  другаде беше. Но Желю Змея се беще запилял по Делиормана и тя повече ни го чу, ни го видя.
 За Берберите не знаеше много. Студени хора бяха. А свекървата – люта като зъмя.
– Малка е ощи! – просъска Андреица тихо на тейка й.
– Свирено е, джанъм! Дадох я. За горната градина и десет крини пшеница.
 Андреица не се възпротиви повече на мъжа си и скоро биха тъпана.Така от малката къща на баща си, Марина отиде в богаташката къща на Берберите, при свекър, свекърва, съпруг и две неомъжени зълви.

 Чешмата беше в дерето чак в долния край на селото. Добре, че рожбата бързо утихна. Детето сякаш разбираше и споделяше горестта на майка си, не й  пречеше да работи, когато свекървата я натиряше без почивка, без обед или без вода. Трънаците подкачаха полите й  и й  пречеха да върви толкова бързо, колкото й  се щеше.
Пуста да опустее снагата й. След раждането се беше наляла, а свекървата, суха като вейка, все й  натякваше, че като дошла в къщата им сираче-сиромашко била, а сега се е оранила като свиня. Орските снахи кръшни били. Чунким тя седеше по цял ден без да работи! Чунким освен хляб и орехи, друго ядеше.

 Чучурът едва бълбукаше. В този зноен час никой не припарваше още до чешмата. Марина изми лицето и напръска пазвата си. После пи жадно направо от чучура и чак тогава почна да пълни ведрата. Дорде ги налее се мина време. Тя седна под изтънялата сянка на крушата и зачака. Мъката й  се сви на топка в гърлото и там си остана. Само шуртенето на водата я успокояваше и сякаш отнасяше далеч, далеч – нейде из зелените гори, при стадата и кръшната свирка на Желю. Уморена от горещината и коситбата, неусетно задряма.
 Събуди се от нещо тежко, студено. Гаче хладината я беше полазила и се свила на топка в сърцето й,  гаче змийският поглед на свекървата я натиряше, че пак е останала работа по двора и къщата, а тя, слугинята на Берберите, като чорбаджийка под крушата спи, баш по пладне.
– Зъмя! – скокна Марина и с двете си ръце запокити дебелото тяло на смока, полазило гърдите й  и свило се върху набъбналата гръд на кърмачката.
 После се наведе светкавично доземи, грабна най-големия камък с ръка и с все сила потроши главата му. Блъскаше го, възненавидяла студеното тежко тяло и оцъкления му поглед, отровната змийска уста и лъскавата му кожа, опъната като на свекървата в сенчестия овраг. Блъскаше го, дордето главата му не се откъсна, а обезглавеното тяло изви конвулсивно плътта си и се скри в шубрака. Кой ли щеше да й  повярва, че сама жена смок е надвила, че зъмята с голи ръце е убила?
 Изнемощяла Марина седна до извора и реши, че ще си мълчи. После се наведе над ведрата, предвкусвайки студените думи на свекървата и замръзна. Водната повърхност отрази пребледнялото й  лице, когато здравата й  плитка цопна в него най-неочаквано, вплела преживения страх в един тежък, изненадващо побелял кичур коса.


®Нели Господинова, 

Разкази за Добруджа, Главанци

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг