Автори в аванс: ПИСМА ОТ РАЯ Симеон Христов

От автора на  "Водата пише", " Букинистите", "Словесни гравюри" и "Тежки призраци". 

Разказът "Писма от рая" е публикуван в сборникa с фантастични разкази "Страхотни разкази", 2014г.,

  Gaiana Book&Art Studio.

Всяка нощ яркото око под монитора упорито го дебнеше. Сякаш искаше да му каже нещо. Така минаваха тъмните часове на капитан Карло Марков – вече пенсиониран кадър от Министерството на вътрешните работи.

Надвисналите облаци и стелещата се навън суграшица ограничаваха достъпа на светлина, но биологичният му часовник безпогрешно отчиташе, че вече е шест – време за кафе, а преди това – задължителната гимнастика – малко йога и няколко упражнения, които му допадаха. Беше на петдесет и нямаше намерение да се предава: тепърва щеше да търси ново поприще за изява. До преди месеци се блазнеше от подобно развитие, ала сега мислеше различно. Тръсна глава и за кой ли път блокира самосъжалението. „И без това ме изличиха!”, отчете с тъга. „Единственият отдел в МВР за изучаване на психотронни и паранормални явления бе ликвидиран, заради кризата, а шефът облекчено му посочи вратата:

– „Досиетата Х” ги има само по телевизията, приятелю! Взимай пенсиите и се радвай на живота!

След минутка бълбукането на кафеварката се смеси с телефонен звън. Все още не закриваше стационарния си номер и така се наслаждаваше на макар и малка частица от миналото. „Толкова рано?”, върна се назад, когато го търсеха за спешни случаи.

– Здравей, капитане! – изненада го отдавна забравен глас. – За мен е време да се видим, а за себе си ще решиш сам.

Изреченото избистри съзнанието му много повече от дузина кафета и посивялата му коса, аха да се изправи.

– Пенсионирах се, госпожо Чолакова. Не съм вече капитан! – наложи си да влезе в тона на старата приятелка. – Щом е дошло време, заповядай вкъщи. Кафето е готово.

– Отново съм Иванова – колебливо отвърна гласът. – Госпожица Йорданка Иванова. Идвам до половин час!

Карло смотолеви адреса си за всеки случай, остави слушалката и застина – от двадесет години очакваше този миг, а ето че се оказа неподготвен. Стелещата се зад прозореца мътилка се промъкна в спомените и направи кафето му горчиво като пелин.

„Защо?” – питаше порцелановата чашка и сивите очи ту замръзваха като топчета лед, ту се разтапяха, разнежени от топлина.

– Да се вземем в ръце! – каза на глас и влезе в банята.

Бе снажен мъж – точно един и осемдесет – уж достоен представител на фамилия Карлови, ама така и остана сам.

„А може би това ще се промени?”, прошепна скритата досега надежда. „Тя идва!” Да, първата му и единствена любов, пламнала още в малкото селце, където бяха родени и двамата, а после погубена от града и неговите производни – кариерата и новопридобитите навици. Данчето стана очен лекар и все пак реализира мечтите си, а той се захвана с паранормалните явления. „Не вярвах, че ще я загубя”, блъсна го старата болка, „и все още не искам да повярвам”.

– Скоро ще разбера! – отново си проговори сам, докато обличаше чиста риза.

Пиеше трето кафе, когато звънецът го стресна. Въпреки, че очакаше имено този звън...

Суетенето в коридора, докато вземе дрехата ѝ, задължителното взаимно проучване и преходът в малката кухня. Колко познато бе това... Сякаш се разделиха вчера.

– Не си помръднала – не откъсваше поглед от лицето ѝ.

Сините очи бяха все така искрящи, а косата се стелеше по рамената както тогава – черна и поглъщаща до забрава. Стройната фигура го накара да потръпне, но бързо се овладя.

– И ти изглеждаш добре – отвърна гостенката, докато мълчаливо се взираше в чашата си.

„Какво ли ще открие на дъното?”, попита се мислено, чудейки се накъде да подкара разговора. За негово облекчение тя пое инициативата.

– Нося ти вест! – отрезви го гласът ѝ. – Само че бе адресирана до мен и я прочетох! Знаеш от кого е..

Подаде му листа и невинно върна взор в димящата чаша.

„Едва ли е дошла само заради това?”, успокояваше пулса си, а думите на стария вече пареха ръцете му. Така и не намериха общ език – баща и син… Толкова бяха различни. След като си отиде майка му, нищо не го задържаше там. Тръгна и остави всичко зад гърба си. Знаеше, че е редно да се обажда… Колко пъти, обаче, се бе случвало да е наблизо покрай командировките, но винаги заобикаляше. И сега, четейки криволиците му, сякаш го виждаше – висок и сух, с вечната овехтялата куртка на пощенски служител. Длъжността, за която Карло бе подготвян откакто проходи, и която той така безцеремонно загърби.

„Кажи му да дойде! Важно е! Ела и ти!”, пишеше накратко.

Типично в стила на стария. Без обяснения, без намек за молба... по-скоро – заповед. Затова се махна навремето. Не искаше да дели живота си с пощаджийската чанта. Сутрин да разнася вестите на хората, а после до мрак да стои в кметството – в малката стаичка с телеграфа. Щом се прибереше по тъмно, едва обелваше по някоя дума на майка му, мълчаливо вечеряше и лягаше – чужд на своите – близък само на хорските новини.

„С какво съм, обаче, аз по-различен?”, блъсна го равносметката. – „Е, поне съм сам и не наранявам никого!”. Но сега точно не беше, а тази, която обичаше стоеше насреща му, пиеше на мънички глътки кафето си и внимателно следеше реакциите му.

– Можеше да пише на мен? – опита се да печели време. Чудеше се какво ли е наумил старецът.

– Едва ли! – отвърна му Данчето. – Нито знае къде си, нито адреса ти. Подочува по нещо оттук-оттам, ама с мен му е било лесно. Поне веднъж месечно пиша на нашите и знае как да ме намери.

– Май си готова за път? – попита с надежда.

Непромокаемото яке, ботушите и туристическите панталони му говореха за вече взето решение. „Знаела е”, мина му през ума. „Знаела е, че съм свободен и пак е с крачка напред”.

– Позна! – отвърна му с нейната си усмивка, а той, потъвайки в любимите очи насреща, само кимна с глава.

– Десетина минутки са достатъчни. Така сме ние войниците!

***

– Дойде най-после! – по-скоро примирено изрече Симо Карлов. Откриха го в малката стаичка на кметството, а от други наоколо нямаше и следа. „Като в мавзолей” – премина безумната мисъл през ума на Карло. Предишната строгост в погледа на стария се бе смекчила и вече безцветните очи помътняха от зле прикрит уплах. „А може би обич”, изненада се капитанът от запаса. „Доживях! Каквото било, било!” – продължи баща му. – „Важното е, че си тук, а аз имам да ти казвам много. По твоята част е!” – трепна гласът му.

– Казвай щом си почнал! – опита се да помогне. Сякаш взаимното недоверие и наслоената неприязън отстъпваха...

– Аз докарах белята! – просълзи се възрастният мъж и сухото му тяло потръпна. Избелялата служебна куртка стигаше почти до коленето му – толкова се бе смалил. – Знаеш, какво ли не пристига в пощата? Преди година пристигна това и аз им се хванах на въдицата.

Избърса очите си с ленена кърпа: винаги я носеше в малкия джоб на панталоните, като извади заедно с нея и обявата.

Карло колебливо пое нагъната брошура. В главата му се пораждаха какви ли не противоречиви хипотези, но не и това:

– Фирма „Цветоглед” е на Вашите услуги. Ние съвсем безплатно ще обновим къщата Ви с чисто нова дограма. Транспортът, доставката и монтажът също са изцяло безплатни. Ако искате да живеете на топло, на сухо и на приветливо място, ни извикайте! До един месец след Вашето писмо ние ще Ви посетим и ще заменим старата Ви дограма с нова. Фирма „Цветоглед” изпълнява програмите на Галактическия заселнически съюз и ще зарадва всеки от Вас – повтаряме – напълно безплатно!

– И какво? – не се сдържа да попита, а баща му потръпна от болка.

– Разказах на всички и те приеха. Тогава в селото бяхме сто двадесет и пет, а сега сме трима – едва отвърна пощальона. – Заминаха... Най-добре ме последвай. Ще видиш сам – надигна се иззад бюрото и ги поведе навън. Главната улица, дето винаги уж бе обгрижвана, сега приличаше на горска пр(о)сека. Миналогодишните плевели отстъпваха място на избуялите нови, но поне зелени вредители. „Каква тишина”, започна сериозно да се притеснява Карло. Данчето ситнеше зад тях и също се оглеждаше боязливо.

– Тук! – с безразличие посочи бай Симо и влезе в първата къща отляво. – Всъщност няма значение. Навсякъде е едно и също.

„Къщата на кмета”, досети се капитанът. Едно време бе най-личната, ала сега не го впечатляваше. Влязоха в кухнята. Обстановка – нормална. Маса с постлана прашасала мушама на карета, печката – очукана и вярна, както и дежурните шкафчета – монтирани над мивката. Нямаше столове. Тогава видя прозореца или по скоро вратата, защото стигаше до пода. Блестеше от чистота, а видяното отвъд го накара да изтръпне – местността не беше тукашна... Мълчаливо обиколи другите стаи, качи се на втория етаж, но оттам, въпреки, че и те бяха нови, виждаше единствено сивкавата сграда на кметството. Върна се при тях, чакаха го в кухнята, втренчени отвъд и един по един разтвори шкафовете – бяха празни...

– Какво става тук! – едва ли не се скара на баща си.

– Сам виждаш, а може и да провериш!? – посочи му онзи вратата. – Натам!

– Какво натам? – едва сдържа раздразнението си.

 Двамата го гледаха сякаш е дете и Карло интуитивно разбра, че знаят много повече по въпроса. Никак не му допадаха подобни ситуации, в които уж трябваше да бъде водещ.

– Казах ти, че в селото останахме трима – Мишо слепия, една жена дето не може да ходи вече и аз. Но ти върви, сине! Щом аз мога да отида дотам и да се върна, ще можеш и ти. Не на всеки е отредено.

Подозренията, че е използван, го накараха да впие леден поглед в жената. Тук ставаше нещо...

– Не ме гледай страшно! – опъна му се старата приятелка. – Вече бях там и както виждаш се прибрах. Заради теб, глупако! Знаеш ли какво ми струваше това? Там е толкова хубаво, че не ти се тръгва. Но това Вас двамата не Ви засяга.

Прозрението буквално го разтърси. Та нали именно Йорданка помогна навремето и прикри недостатъка му, за да започне работа в полицията. А този недостатък го имаше от стария – наследствено... С нищо друго не се различаваха от другите.

– Далтонизма? – изстреля устата му. – Това ли е!

– Наистина си добър! – похвали го Йорданка. – Но само на едното око. Тези светове не влияят по никакъв начин върху психиката на далтонистите като Вас – Баща ти ми сподели, а после и го доказа.

– Светове... – отвърна като ехо.

– Да, от всяка къща преминаваш в различен свят, а може би е такъв за какъвто си е мечтал стопанинът. Но отвъд има други проходи и хората могат да се посещават едни други. Знаеш ли, че на онези места няма управа, данъци и избори. Планетите се грижат за всичко. Вселената е необятна и има място за всеки.

– Ще се заселиш там? – пресъхнаха устата му.

– Но ще бъда твоя. Завинаги! – изчерви се жената. – Там може да имаме и деца. Вече се случи и на по-възрастни от мен. А ти ще идваш и ще си отиваш по твоите си работи. Нали все си зает?

Пощаджийската чанта се появи в ръцете на баща му и картинката се изясни. Беше в капан, но не от онези – злонамерените, а поставен от единствените хора на света, които го обичаха.

– Не е само нашето село, синко! Чух за още няколко подобни случая, а хората винаги ще имат нужда от писма. Децата им са тук – на кои по града, на кои по чужбина... В новите светове телефоните не работят, както и другите модерни проклетии. Всички ще разчитат на пощальоните, а такива като нас са малко. Добре се получи, че те пенсионираха. Ето ти достойна работа!

 След мъчителната тирада старият му връчи чантата и сякаш се смали още повече. Беше на прага към отвъдното, но намери сили да продължи:

– И аз си имам местенце отвъд и последната ми молба е да ме положиш до майка ти. Вече я пренесох и ще легна до нея!

– Така да е, тате! – прошепна Карло, поемайки щафетата. – Никой не може да избяга от съдбата си!

 Години наред бе ненавиждал тази професия, ала сега, пред най-близките, си даде сметка, че тя е неговото призвание.

 © Симеон Христов Всички права запазени

  

Книгата "Страхотни разкази" можете да поръчате на Симеон Христов.

БИБЛИОТЕКА ФАНТАСТИКА: Фредрик Браун КОШМАР С ВРЕМЕТО

Професор Джонс дълго време работеше над теорията за времето.

— И днес намерих ключовото уравнение — каза той на своята дъщеря някъде рано сутринта. — Времето — това е поле. Аз създадох машина, която е способна да управлява това поле.

Той протегна ръка и натискайки копчето каза:

— Това ще застави времето да върви назад върви да времето застави ще това.

:каза копчето натискайки и ръка протегна той.

— Поле това управлява да способна е която, машина създадох аз. Поле е това — времето — сутринта рано някъде дъщеря своята на той каза — уравнение ключовото намерих днес аз и.

Времето за теорията над работеше време дълго Джонс професор.

Край

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Фредрик Уилям Браун (Fredric William Brown) е американски писател на научна фантастика и криминални романи, най-популярен със своите разкази.

Роден е в Синсинати, щата Охайо, завършил е колежа в Хановър и университета в Синсинати. Сред най-популярните му романи са „Марсианците си отиват“ (Martians Go Home) и „Светлините в небесата са звезди“ (The Lights in the Skies Are Stars), които излизат съответно през 1954 и 1953 г.

Неговият разказ „Арена“ (Arena) е използван в сериала Star Trek.

Автори в аванс: БОГ от Константин Лаков

„През живота на всеки един от нас Бог 

му се явява поне един път лично.”

Михаел фон Арнстрьом, 1211 г.

„Бог е непрекъснато с всеки един от нас.”

Арманд де Виланова, 1405 г.

„... с което се сложи край на отвратителната ерес на Виланова, 

а окаяните, все още тръпнещи късове от плътта му

бяха изпратени до Кадис и Малага

за назидание на неговите последователи 

на запад, изток, север и юг...”

Фернан Естевес, 1417 г.

Ева имаше тясно мише лице, което човек би нарекъл хубавичко, само ако е на третия коняк и прелива от доброжелателни чувства. Чертите й бяха правилни и при особено внимателен поглед – красиви, всяка за себе си. Тялото й беше крехко, с източените пропорции на моден модел, само че в мащаб седем към десет. С други думи, беше трудно забележима миньонка и някой може би би се загледал в нея, ако в полупразния неделен тролей не се вози нищо по-интересно за разглеждане, какъвто беше и случаят.

Съвсем малко души слязоха на предпоследната спирка; сред тях беше и тя. Припряно събра багажа си – дамска чанта от тъмнорозова изкуствена кожа, която никак не й отиваше, прозрачно найлоново пликче с връзка лук, щръкнал навън, и голяма синя торба, съдържаща никому неизвестно ръбесто нещо. Всъщност, никой от тези предмети не й отиваше. До вратата попадна зад мъж, който стъпи на тротоара и се извърна към нея, сякаш се канеше да й подаде ръка на слизане, но в крайна сметка не го направи. Тя не го и очакваше, но все пак за миг изпита с нищо необоснована надежда и кратко, пробождащо разочарование. 

Мъжът закрачи към светофарите на кръстовището и ускори походката си. По инерция от тролея Ева се изравни с него и се случи така, че двайсетина метра вървяха в пълен синхрон на няма и ръка разстояние. Сякаш сме двойка, помисли си тя. По съвпадение той си представяше същото и дори се усмихна наум. Все така заедно пресякоха кръстовището, после тя зърна отсрещния светофар да свети зелено и рязко зави нататък. Мъжът се носеше с неподходяща за градското движение осанка на тигър в джунглата, сякаш светът беше неоспоримо негов, и не смени посоката си. В последния момент си помисли, че е редно да й даде път, но остави мисълта му да отмине, без да намали крачка. Сблъскаха се. Меко наистина, но все пак главата й се опря в рамото му, а неговата ръка обгърна кръста й. Извинявайте, каза тя. Той обаче не каза нищо и вместо да я пусне, отметна с другата си ръка разкошните й кестеняви коси – едничкото безупречно нещо, с което тя наистина се гордееше – и я целуна отляво по шията, малко над ръба на пуловера. После си тръгна, без да й даде възможност да реагира. 

Този и следващите хиляда дни отминаха като в сън по време на есенна треска. Разни хора и разни събития идваха и си отиваха, розовата чанта се пълнеше и изпразваше от неизбежните нагризани червила, плетени ръкавици, изсъхнали кестени, пакетчета семки, кремчета за ръце, салфетки, календарчета и тефтерчета, химикалки, измачкани романи от Джоан Крауфорд и Елизабет Гейдж с меки корици, на които една и съща, ту руса, ту чернокоса красавица, зачервена от страст, примираше в лапите на мускулест благородник с поглед на преизпълнен с героични намерения ковашки чук, хартийки от шоколадови бонбони и дъвки, многократно употребявани билетчета за същия този тролей, с който се връщаше всяка неделя от поредната среща със същите нейни, все така грозно остаряващи кухи приятелки, рекламни брошури, промотиращи евтина козметика, скъпи, безсмислени GSM-и и екзотични тридневни екскурзии до Кадис и Малага, а никому неизвестните ръбести неща се трупаха ли, трупаха във все същата изтормозена синя торба.

Веднъж, на пристанището в Кадис, и още един път, в бара на хотелския ресторант в центъра на Малага, й се стори, че мярва за секунди в тълпата мъжа с тигровата походка. Спомените за тези срещи избледняваха след събуждането в малката, претрупана с разхвърляни дрешки квартира с почти непосилния наем и изключените дори насред суровата зима радиатори. Малага не съществуваше, нито Кадис, поне не и в този свят. А дали и той съществуваше действително, или бе само място, предназначено за рекламиране на други, също така недействителни като него места с някаква непонятна и садистична търговска цел? Ева се съмняваше в обгръщащата я хладна илюзия, а в самия център на съществото й нещо спокойно приемаше, че сънищата са истински и че пристанището и ресторантът определят с абсолютна точност и мярка възможните граници на неизбежната среща в някоя от следващите нощи, тази или след десет години, когато и да е. Мъжът беше някъде там, а ръката му пазеше спомена от косите й и когато това се случеше, тя нямаше да продължи към зеления светофар, нито той – пътя си през джунглата. Там времето не тиктакаше, коктейлите бяха искрящи, морето топло и с лунна пътека, а чантите й, винаги елегантни, съдържаха само пакет „Голоаз” и малка златна запалка. 

На хиляда и първия ден мъглата се поразсея и тя се събуди насред същото онова кръстовище, където светофарът отново просветна в зелено насреща й. Ева му обърна гръб и бързо тръгна по тротоара. Попътьом се отърва от грозната розова чанта и синия плик с ръбестото нещо; и двата предмета потънаха в първото срещнато улично кошче. На следващия ъгъл видя кафене с масички отвън и чадърчета, рекламиращи кока-кола. Пресечката се наричаше „Кадис”, а надписът над вратата, естествено, беше „Малага”. Сърцето й спря: на третата маса пред нея седеше мъжът и сякаш това беше напълно в реда на нещата, й кимна. 

Ти защо ме целуна тогава, й се прииска да го попита, но вместо това просто му кимна на свой ред и седна на предложения й стол. Мъжът викна сервитьора с пръст и поръча за двамата нещо, което впоследствие се оказа наистина искрящо, със захар по ръба на чашата и с чадърче отгоре. 

Изпълнил поръчката, сервитьорът, бледо момче на не повече от седмица, остави дискретно сметката на ръба на масата, върна се на мястото си зад бара и погледна към стенния календар. Беше неделя. Той запали цигара, облегна се назад и си каза, че това беше окей.

 ©Константин Лаков Всички права запазени