събота, 1 декември 2012 г.

Автори в аванс: БОГ от Константин Лаков


„През живота на всеки един от нас Бог 
му се явява поне един път лично.”
Михаел фон Арнстрьом, 1211 г.

„Бог е непрекъснато с всеки един от нас.”
Арманд де Виланова, 1405 г.

„... с което се сложи край на отвратителната ерес на Виланова, 
а окаяните, все още тръпнещи късове от плътта му
бяха изпратени до Кадис и Малага
за назидание на неговите последователи 
на запад, изток, север и юг...”
Фернан Естевес, 1417 г.

Ева имаше тясно мише лице, което човек би нарекъл хубавичко, само ако е на третия коняк и прелива от доброжелателни чувства. Чертите й бяха правилни и при особено внимателен поглед – красиви, всяка за себе си. Тялото й беше крехко, с източените пропорции на моден модел, само че в мащаб седем към десет. С други думи, беше трудно забележима миньонка и някой може би би се загледал в нея, ако в полупразния неделен тролей не се вози нищо по-интересно за разглеждане, какъвто беше и случаят.

Съвсем малко души слязоха на предпоследната спирка; сред тях беше и тя. Припряно събра багажа си – дамска чанта от тъмнорозова изкуствена кожа, която никак не й отиваше, прозрачно найлоново пликче с връзка лук, щръкнал навън, и голяма синя торба, съдържаща никому неизвестно ръбесто нещо. Всъщност, никой от тези предмети не й отиваше. До вратата попадна зад мъж, който стъпи на тротоара и се извърна към нея, сякаш се канеше да й подаде ръка на слизане, но в крайна сметка не го направи. Тя не го и очакваше, но все пак за миг изпита с нищо необоснована надежда и кратко, пробождащо разочарование. 

Мъжът закрачи към светофарите на кръстовището и ускори походката си. По инерция от тролея Ева се изравни с него и се случи така, че двайсетина метра вървяха в пълен синхрон на няма и ръка разстояние. Сякаш сме двойка, помисли си тя. По съвпадение той си представяше същото и дори се усмихна наум. Все така заедно пресякоха кръстовището, после тя зърна отсрещния светофар да свети зелено и рязко зави нататък. Мъжът се носеше с неподходяща за градското движение осанка на тигър в джунглата, сякаш светът беше неоспоримо негов, и не смени посоката си. В последния момент си помисли, че е редно да й даде път, но остави мисълта му да отмине, без да намали крачка. Сблъскаха се. Меко наистина, но все пак главата й се опря в рамото му, а неговата ръка обгърна кръста й. Извинявайте, каза тя. Той обаче не каза нищо и вместо да я пусне, отметна с другата си ръка разкошните й кестеняви коси – едничкото безупречно нещо, с което тя наистина се гордееше – и я целуна отляво по шията, малко над ръба на пуловера. После си тръгна, без да й даде възможност да реагира. 

Този и следващите хиляда дни отминаха като в сън по време на есенна треска. Разни хора и разни събития идваха и си отиваха, розовата чанта се пълнеше и изпразваше от неизбежните нагризани червила, плетени ръкавици, изсъхнали кестени, пакетчета семки, кремчета за ръце, салфетки, календарчета и тефтерчета, химикалки, измачкани романи от Джоан Крауфорд и Елизабет Гейдж с меки корици, на които една и съща, ту руса, ту чернокоса красавица, зачервена от страст, примираше в лапите на мускулест благородник с поглед на преизпълнен с героични намерения ковашки чук, хартийки от шоколадови бонбони и дъвки, многократно употребявани билетчета за същия този тролей, с който се връщаше всяка неделя от поредната среща със същите нейни, все така грозно остаряващи кухи приятелки, рекламни брошури, промотиращи евтина козметика, скъпи, безсмислени GSM-и и екзотични тридневни екскурзии до Кадис и Малага, а никому неизвестните ръбести неща се трупаха ли, трупаха във все същата изтормозена синя торба.

Веднъж, на пристанището в Кадис, и още един път, в бара на хотелския ресторант в центъра на Малага, й се стори, че мярва за секунди в тълпата мъжа с тигровата походка. Спомените за тези срещи избледняваха след събуждането в малката, претрупана с разхвърляни дрешки квартира с почти непосилния наем и изключените дори насред суровата зима радиатори. Малага не съществуваше, нито Кадис, поне не и в този свят. А дали и той съществуваше действително, или бе само място, предназначено за рекламиране на други, също така недействителни като него места с някаква непонятна и садистична търговска цел? Ева се съмняваше в обгръщащата я хладна илюзия, а в самия център на съществото й нещо спокойно приемаше, че сънищата са истински и че пристанището и ресторантът определят с абсолютна точност и мярка възможните граници на неизбежната среща в някоя от следващите нощи, тази или след десет години, когато и да е. Мъжът беше някъде там, а ръката му пазеше спомена от косите й и когато това се случеше, тя нямаше да продължи към зеления светофар, нито той – пътя си през джунглата. Там времето не тиктакаше, коктейлите бяха искрящи, морето топло и с лунна пътека, а чантите й, винаги елегантни, съдържаха само пакет „Голоаз” и малка златна запалка. 
На хиляда и първия ден мъглата се поразсея и тя се събуди насред същото онова кръстовище, където светофарът отново просветна в зелено насреща й. Ева му обърна гръб и бързо тръгна по тротоара. Попътьом се отърва от грозната розова чанта и синия плик с ръбестото нещо; и двата предмета потънаха в първото срещнато улично кошче. На следващия ъгъл видя кафене с масички отвън и чадърчета, рекламиращи кока-кола. Пресечката се наричаше „Кадис”, а надписът над вратата, естествено, беше „Малага”. Сърцето й спря: на третата маса пред нея седеше мъжът и сякаш това беше напълно в реда на нещата, й кимна. 

Ти защо ме целуна тогава, й се прииска да го попита, но вместо това просто му кимна на свой ред и седна на предложения й стол. Мъжът викна сервитьора с пръст и поръча за двамата нещо, което впоследствие се оказа наистина искрящо, със захар по ръба на чашата и с чадърче отгоре. 

Изпълнил поръчката, сервитьорът, бледо момче на не повече от седмица, остави дискретно сметката на ръба на масата, върна се на мястото си зад бара и погледна към стенния календар. Беше неделя. Той запали цигара, облегна се назад и си каза, че това беше окей.

 ©Константин Лаков Всички права запазени








Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг