Животворна отрова - поетичен дебют на Станислава Немска

Станислава Немска е родена през 1970 г. в гр. София, където живее и работи. Първите си поетични опити прави още като дете. 

През 2010 год. Започва да публикува в литературните сайтове „Откровения” и „Буквите” с никнейм stenli499. 

Пише проза, хайку, импресии.

През 2012 год. печели Първа награда в националния конкурс "Рада Казалийска” към читалище „Добри Чинтулов". 

През 2013 год. получава Трета награда в конкурса „Любовта на края на кабела” на сайт „Буквите", и Специалната награда „Горчиво вино” на Мелнишки вечери на поезията. През юни 2014 г. получава Първа награда на Летния фестивал в конкурс за хайку. 

Нейни стихове са публикувани във вестник „Уикенд", в „Алманах Поезия” на издателство „Буквите", в алманах „Тракийска лира” – гр. Ямбол, а нейно хайку е включено в двуезичната антология „Различна тишина” с преводач Дьорд Сонди – гр. Будапеща. В свободното си време обича и да рисува.

„Животворна отрова” е първата й авторска книга.

Издание на Рекламна агенция АТЛ-50, гр. София. Редактор - Красимир Тенев; Предговор от редактора.

"Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят"  („Когато те обичам”)

ЖИВОТВОРНА ОТРОВА

В ЛАПИТЕ НА ЛЮБОВТА 

По котешки пристигна любовта.

Надъхана със страст. По гръб не падна.

Остана цяла рижата тафта.

Запомних я — за мойта слабост гладна.

Зад всеки ъгъл дебнеше в мъгла.

Запомних я — с дъха й по гърба ми.

Бе косъмът й жертвена игла

и с кожата й шиех си тюрбани.

Последва ме — на хищник с хитростта.

Запомних я — с безшумната походка.

Под лапите й стенеше пръстта,

открила ласки в острите й нокти.

Внезапно срещу мен заобли гръб.

Настръхна във зелено. И засъска.

Запомних я — с оголен кучи зъб,

пострадал пръв от жлъчните й пръски.

От жертвите строеше ешафод.

Не вярваше, че дните й ще свършат.

Запомни ме — в деветия живот,

защото аз сама й го прекърших!

ДОБРЕ СЪМ, ПРИЯТЕЛЮ  

Да, добре съм, приятелю,

много добре!

Само спри да ме гледаш в очите —

в тях се крие водата на цяло море,

и се уча в солта й да тичам.

Да, добре съм, приятелю,

много добре,

но не чакай от дланите огън —

мойта прежна любов до искра го отне,

да запаля нов огън — не мога.

Да, добре съм, приятелю,

много добре!

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре —

вече няма в кого да възкръсне!

КОМПАРСИТА ПОД ДЪЖДА

Дойде като пороен летен дъжд,
от който даже мокрите се плашат.
Несбъднат — като фигура на мъж,
засъхнала в кафената ми чаша.

На ръбчето прочетох този стих.
След много обич, линията свършва.
С утайката и спомена изпих —
изпъстрен, но отровен — като стършел.

От тебе не остана и следа.
Очите на среднощните таксита
безцветно спят, на фона на една
звучаща за последно компарсита.

От навици, вини и суета
забравих обичта — не я послушах
и свикнах със следите от солта.
Не ме боли. В очите ми е суша.

РАЗПРЪСНАТА ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО 

Не ме търси във виното и хляба —

превтасах и презрях от недоглеждане.

Пресядах ти, но цяла ме изяде,

а жилото ти стръвно ме изцеждаше.

Днес капка няма — даже за преливка

във стомната с невидимо присъствие.

Без мене твойто вино по е пивко,

от мойто — само Дявол би възкръснал.

Съдинката се пръсна на парчета.

Ще вляза през окото ти с отломките —

да глождя там полепнала, дордето

не ме сбереш от дъното на стомната.

ЕДИНСТВЕНО 

Единствено, когато съм сама

не преча на сълзите да изтичат,

и тръгвам из солената тъма,

загубила посока в плитчините.

Ръката ти — единствено весло,

разплискващо спасително водата,

единствено във нейното писмо

"удавник" и "земя" се пишат слято.

Единствено при тебе бих дошла,

привърша ли сърдечните запаси,

а стигна ли, безстрашно да реша

и хвърля без следа зад мен компаса...

Единствено до тебе бих била

спокойна за достигнатия пристан.

Потъна ли, защо са ми крила —

в подводния ти свят ще се пречистя.

СРЕЩА

Идваш изтупан, със ръб на ръкава —

колко безупречно глади жена ти.

В бяло до мене небрежно заставаш,

срещи избягваме с наши познати.

Гледам те тихо, ръцете ти — празни,

както и, впрочем, е празно сърцето.

Моето скача и само ме дразни

ще го завържа за стола в кафето.

Мълком сме вперили погледи в чашите,

дращейки дъното нервно с лъжичките.

Мислим с упорство, че с прибора прашен

мамим на нашето щастие птичката.

Вкъщи очакват ни твойта и моят,

ние убиваме време. Ирония.

Дъжд! Аз дали да не тръгна с пороя

и със замах да спра тази агония?

Не! Утре с тебе пак имаме среща —

нови лъжи и откраднати мигове.

Вечер-мираж, с куп цветя и на свещи,

нагло в дъждовна витрина ми смига.

Тръгвай натам! Аз съм в друга посока.

Звездна и тиха, нощта вече падна.

Утре ще бъда по-малко жестока.

И за целувките още по-жадна...

 ВЛЮБЕНИ КЛАКСОНИ

По-тихо, нощ! Дъждовните ти бури

върлуват неспокойни и проклети.

Шуми градът със хъс и младост щура

а спи до мен с невинна длан, поетът!

По-тихо, нощ! Не виждаш ли челото —

в просъница се радва на покоя.

Аз пазя тишината му, защото

в стиха си ще напише: Ти си моя!

Не виждаш ли — ръцете му се гушат,

от топлата ми същност вдъхновени.

По-тихо, нощ, дъха му да послушам

и нотите да заживеят в мене.

И клаксоните в пълните таксита

след мен да доразкажат на морето,

в бургаска нощ как милвах до насита

най-влюбените строфи на поета...

                           ©Станислава Немска
                             Животворна отрова

Животворна отрова в рими

Прочитът на „Животворна отрова” е вълнуващо преживяване, може би, защото и написаното в книгата е преживяно. Превъплъщенията на любовта са разнообразни. Тя ту пристига по котешки тиха, ту бурна, „като пороен летен дъжд”, тръгва си с пречупени криле, за да се завърне отново, преобразена, възкресена, обагрена от нова палитра – с образи – диогенски, търсена и изхвърляна като „камък, сизифовски мъчен.” На фона на противоборството между крайностите, като епизоди от сериал се редуват раздяла, копнеж, надежда, ревност, изповедни признания и вричане. Стихове като:

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре –

вече няма в кого да възкръсне!

(„Добре съм приятелю”)

биват опровергани от:

Аз отдавна в теб всичко обичам!

(„Късно е”)

Любовта е разнолика и трудно се поддава на дефиниране. Тя е разпъната на кръст между диаметралните противоположности, изобразена с антитези и оксиморони „огън в бучка лед”, „най-студеният пожар”, „ тъмното зло, посадило... доброто”, тя е пропаст и пристан, наказва със смърт и умира след „любовна сеч”, бива оплаквана със сълзи – „въглищни гранули”, за да се възроди като жар-птица от мъртва жарава, продължавайки вечната игра.

Сърцето и умът са в непримирима схватка:

 за тялото си нощем божество,

 но разумът ми сутрин те проклина.

(„Епилог с въглен”)

 Любовта, макар да е амброзия, може и да убива. Тя е „животворна отрова”.

Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят.

 („Когато те обичам”)

Явно ключът е в дозировката. Както в песента на Брайън Мей „Прекалено много любов ще те убие.” Но и без любов не може да се живее, по думите на Шекспир, а само да се съществува.

 Станислава Немска демонстрира разнообразие в метриката и богата лексика. Използва всичките пет стихотворни ритмични стъпки и преоткрива позабравени думи, заредени със специфична семантика, словообразува сложни думи, понякога комбинирайки медицински термини, които звучат като диагнози – „кръгло-нахална „тържествено-бременна”, „езерно-тъжна”, „похотливо-истеричен”, „греховно-първородна”.

 Уверен съм в успешния круиз на първата й стихосбирка сред морето от читатели.

 На добър път, Станислава!

„Човекът е човек тогава, когато е на път!”

(„ Дни на проверка” П. Пенев)

От редактора:

©Красимир Тенев

Стихове, нашепнати от магнолията

Румяна Пелова е родена в град Перник, през 1967 г.;

Има издадени три стихосбирки: „Еднорози се любят насън“ - 2011 г.; „Луната вместо тебе ме целуна“ – 2012 г. и „Шепот на магнолия“ – 2014 г.;

Участва в редица алманаси: „Тракийска лира“; „Сребърни звънчета“; Алманаси Съвременна българска поезия и проза на фондация „Буквите“; „Кръстопът на изкуствата“; „Ехо от Мелта“, както и в сборник за благотворителни цели „Приятели в поезията“ -4.

Публикува в списанието: „Смесена китка“ на фондация „Буквите“.

Нейни стихове са публикувани във вестниците: „Минаха години“; “Ретро“; „Уикенд“; „България днес“.

Лауреат на редица национални конкурси.

Книгата е дело на издателско ателие Ангобой.  Художник на корицата -  Ася Толедо; Редактор и Предговор - Нели Господинова;

"Нито един от езиците на гората не ми е чужд. А магнолиевия храст  видях в саксия в един цветарски магазин и през 2007 година си го подарих за осми март. След като прецъфтя го прехвърлих в градината. Първите три зими затрупвах корените му с дървесни трици, за да не измръзнат. После от 50 см дръвчето стана двуметрово и устоява и на минусови температури. Всяка пролет ни радва с все по-големи и все повече цветове. А какво ми  е нашепнала – това всеки може да прочете в новата ми стихосбирка." 

                                                    ©Румяна Пелова

ШЕПОТ НА МАГНОЛИЯ

ЗА МАЛКО ВРЕМЕ МНОГО ПРЕЖИВЯХ

За малко време много преживях –

познах какво е и любов, и завист.

Обиквах и намразвах този свят,

обвързан от жестоките си нрави.

Успях да се сродя дори с пръстта,

ухаеща на цвят от перуника.

Не търсех, а намирах близостта

на някой нежелан и неповикан.

И сякаш грабвана от кратък сън,

пилеех се със вятър безпосочен.

Пробуждах се и още начаса

се връщах към нормалната си точност.

Накрая посадих едно дръвче

със слънчевата радост да живее.

И нека вече Времето тече –

аз себе си успях да презасея.

ДЪЛБОКО В СЪНЯ

Слизам,

надолу по стръмното слизам.

Като в бездна,

от която няма излизане,

като в кладенец, в който водата

не свети,

като в дълбока и безнадеждна яма...

Там никого няма…

Там го няма дори детето ми.

На кого ще се подпра, ако залитна?

Слушала съм,

че в сънищата ни светят звездите,

останали от очите на тези,

които са ни обичали.

Във тъмното само душата ми

като сянка самотна подтичва...

Мисля си:

перце по перце са ме скубали.

Оголях.

Перушината ми опада,

крилата ми се прекършиха.

Нямам много чуждо за губене –

от никого нищо не взех,

никой нищо не ми даде.

А неразумните ми години са на привършване...

Ето – нозете ми вече кървят,

протрити от острите скатове.

И очите болят – ослепени от жилата на тръните...

Няма ли,

няма ли кой да протегне ръката си

и да ме спаси от съня ми?

БЕЛОЦВЕТНАТА ВИШНА И МАМА

Белоцветно разцъфнала вишна

ме приканва на път към дома.

Става всяка тревога излишна

щом посока усетя в ума.

И очаква ме в тъмното мама,

скрила тъжни ръце във поли.

Дъщеря ѝ е вече голяма,

а съдбата я с огън кали.

Мила мамо, недей да тъгуваш,

в мисълта си съм винаги с теб!

Твойта рожба със стих изрисува

свиден образ в словесен портрет.

И във него въздишка съм скрила,

дъх от обич безкрайна роден.

Светят думите с песенна сила

и повтарям те в този рефрен. 

 ОТДЕЛИ МИ ПЕТ МИНУТИ

Отдели ми пет минути

в плюс безкрайността.

Неумели, необути,

спрели с радостта,

в чужда някаква граничност,

но с красив реал.

Нека да са мелодични

ноти от роял.

Нека да са недочути –

звук от звездоброй.

Подари ми пет минути

от живота свой.

Там където и когато

срещнем любовта,

ще сме с пет, но по-богати

плюс безкрайността.

 ПОДАРИ МИ ЛЯТО ВЪВ ФУНИЙКА

Подари ми лято във фунийка,

пълна със сметанов сладолед.

И ще бъда твоята фурийка,

малко вятърничава наглед,

ала скрила вярност в свойте вени,

искаща по детски чудеса.

Лятото не става по-студено

затова, че птиците не са

по-наперени и търпеливи

от щастливка, търсеща наред.

Сладоледът нека е ванилов.

С много мандаринки за десерт.

 ЛЯТНО ВРЕМЕ ПО ГЕРШУИН

Лятна нощ. Морски кей. Страстен джаз…

И звездици блещукащи в мрака.

Спряло е времето – фотос в анфас,

и предрича ми бъдеще с някой.

Летен час. Морски кей. Дансинг стар…

Танци луди до новото утре.

Свети в тъмното плажният фар

и приканва, приканва навътре…

А морето шуми ли, шуми…

И на Гершуин песните пее.

Лятно време събира вълни

и със смях ги разбива на кея.

ПО РОБЪРТ БЪРНС… И НЕ СЪВСЕМ

Поувяхнали стръкове ръж

чакат есенни дни сред полето.

Няма Джейни под буйния дъжд

да раздава целувки… Момчето

е отдавна пораснало. То

люби други, но сред слънчогледи.

Тихо! Чухте ли страстния стон?

Пот облива къдриците медни.

И припламват зелени очи,

смях разтърсва две шепи лунички.

Тази полска любов не горчи…

Вятър сплита на снопче пшенички.

А момчето отдавна е мъж

и с момичета други лудува…

И не Джейни –

 сред топлата ръж

за пореден път той ще целува

  

                                                         ©Румяна Пелова