четвъртък, 2 януари 2014 г.

Дръж волана, все едно тенджерата за дръжките



Той си замина. 
Всъщност в момента си заминаваше с един малък сак и сто тридесет и шест хиляди евро в банковата ни сметка. Наследство, паднало му се от далечен прачичо без деца. Но последното не беше важно.
Всъщност беше, но само защото предопределяше следващата стъпка в живота ни - раздяла, а може би развод. 
Бях разстроена, да. Но се опитвах да го разбера. Оженихме се твърде млади и не беше видял от живота все още нищо. както и аз между впрочем. Не го спрях и не му поисках нищо. Парите нямат никаква стойност, когато обичаш, защото любовта е феята на щедростта.
Не крия, че този момент беше ужасно тежък за мен. Но го разбрах, не на раздяла, а малко след това. Празен апартамент, празно легло... празна душа. В такива празни дни, обаче, още по-силно се усещат и празните джобове. Е, имах някой лев, но скромно. Нищо общо с хиляди в банковата сметка.
Започнах да се чудя какво да правя с всички тези празни неща.
И затова реших да ги пълня малко по-малко: гардероба, живота, душата си...
Първо си купих палто - дълго до глезените, черно с мека кожена яка. Мисля,че ми стоеше добре. Мамка му, направо станах убиец.  
Ходих на фризьор  в кварталния фризьорски салон. А там клюките вървят бързо. Една възрастна дама, обаче съвсем любезно се труди върху главата ми два часа и ме превърна в модел на Лагерфелд. 
После с местните разведени дами прекарах две-три не особено празни вечери в гръцкия ресторант„Густоза”.
Естествено смених социалния си статус в мрежата на почти разведена, пардон сложно семейно положение. 
Обаче празното си е празно. 
И леглото, и къщата, и  живота и душата. 
Затова трябваше да запълня празнотите още по-убедително. Но колко трудно се постига това, когато те съпътства и празнотата на портмонето. Винаги съм знаела, че за любовта парите нямат никакво значение, но както се оказа сега, стигат ей тъй, поне страданието си да утешиш. Затова реших да се изправя смело пред страховете си - дръннах един телефон на вече бившия и си изпросих 800 кинта за шофьорски курс. Беше щедър. Какво са осемстотин кинта пред хилядите му евра. 
Шофирането, за съжаление,  бе най-големият ми кошмар още от детските ми години. Не, не... не реално, а само насън. Реално не можех да се возя в автомобил, заради неустойчивия си вестибуларен апарата. Но след десетия пореден сън зад волана и няколко катастрофи в тези реалии, криво-ляво научих къде са педалите на газта и спирачките. Нямах, обаче, очи да погледна шофьорското място, защото като пътник ми ставаше зле, още щом влезех в купето. Затова, когато реших да щофирам, направо се бях прежалила. Но както казва Уилям Голдмън „нас ни помнят с нещо дребно, нещо неприсъщо, сторено, когато сме прекрачили само за миг обичайната орбита живота си" . То пък един живот!
 Но аз прекрачих обичайната му орбита и седнах зад волана.
И така се започна всичко, защото стриктно изпълнявах нещата, които инструкторката ми задаваше.
„Закопчай колана! Натисни амбриажа, освободи скоростния лост, завърти ключа! Пак завърти ключа… Дръж волана все едно държиш тенджерата за дръжките в кухнята!”
За мое щастие все едно цял живот само това бях правила. Празно ли? Сякаш ми биха конска доза адреналин. Колата се движеше с 20 км в час, но за мен все едно летеше. За пръв път държах живота си здраво в ръце и той се движеше напред. И ми беше хубаво. И не ми стана зле. И кой идиот бе решил, че ролята на крайпътните дърветата е да се катастрофира в тях? 
Ами сега! С кого да споделя вълненията си, като моят любим съпруг си беше заминал! Срам не срам, обадих се, похвалих се с необичайните преживявания, все едно всичко си беше наред. Е, да но естествено не всичко беше наред.
Точно тогава отчаяно поисках да си купя кола. Но нямах пари. Нали бившия отнесе всички мангизи със себе си, а за любовта парите нямат значение.
Звъннах му пак, така и така викам, искам кола и няма да те тормозя повече. Не нова, втора ръка. Тука съм си харесала един Форд за три хиляди евро... Знам, че за любовта парите нямат значение, но да шофираш е нещо изключително. И той се съгласи. Ела, вика, да ти дам парите утре. 
Леле! Друго си е като хванеш кормилото здраво с двете си ръце.
Взех парите, купих колата – лъскава, хубава, зелен металик. 
Да, ама пак за него, за бившия мисля. За него, не за парите. Пари не ми трябват. И с кола и без кола животът ми пак си празен. Живот без него не е живот.
 Може би трябваше малко да се разкрася, за да му направя впечатление. Гледам се в огледалото, нямам бюст и дупето  ми пораснало. Допитах се тук и там и узнах, че спешно  са ми  нужни липосукция и нови цици, че тези моите били яйца на очи. И пак му звъннах по телефона. Така и така, цената е такава и такава. Какво да правя – празно ми е, трябва с нещо да си запълня живота, а ти си влюбен и… какво са парите пред щастието, което изпитваш в момента. Бъди щедър.  За моя изненада го убедих много лесно да инвестира в мен.
И да си кажа честно, взех да се чудя как съм живяла като скромна домакиня  толкова години.  
След месец ходене по клиники станах чисто ново гадже. Малко дупе, стегнат бюст. Трябваше някъде да покажа новите си придобивки. На улицата един хлапак на 25 веднага тръгна подире ми. Обаче скука са това младите мъже! Няма теми за разговор. 
И тогава ми хрумна да ида на една почивка я в Тунис, я на Малдивите. Обаче младежът естествено беден и не може да финансира такива начинания. Пък нали знам какво е да си на 25. Обаче се сетих само за един, който беше прилично интелигентен, прилично богат и на моя възраст.  Бившият.  Звъннах му, така и така, имам нужда от почивка, че нервите ми са опънати. Трябват ми още малко пари. 
Наконтих се, този път май малко повечко като отидох за парите. А той ме гледа с интерес, нищо, че съм вече бивша. Усмихвах се свенливо, няма да му развалям настоящия живот и да го карам да изневерява на любовта си. 
А и на почивката отивам сама. Той замрънка нещо, но както и да е, получих пари за Малдивите.
  Взе да става някак интересно, не мислиш ли? – питам го съвсем по женски. – Я, преди да тръгна да се забавляваме малко. Какво ще кажеш? Ще си намерим  някакво занимание. Може да идем на идем на дискотека, бар, казино? Какво ще кажеш?
Той се ухили доволно и двамата бум на игралната маса. Гледам го, как залага с размах и печели, нищо че му върви в любовта. Удвои залога, после утрои.
Трябва да празнуваме! Френско шампанско, черен хайвер. Излязохме на пазар да купим това-онова. И на пияна глава пак се върнахме в казиното. Е, рулетката е програмирана първо да даде, после да вземе всичко. За няколко часа проиграхме няколко бона, после още толкова. Но какво са парите пред любовта? 
Отказах се от почивката на Мадивите и му върнах парите. А той горд, не ги иска. Тези са за тебе - вика.Тръгвай.
И аз си тръгнах... Обаче като стигнах празния апартамент, станах пак точно толкова нещастна, колкото бях и преди. И разбрах, че тези празноти не могат да се запълнят по начина, по който бях започнала. Особено онази вляво....
И като почнаха насън пак кошмарите с шофирането. Наложи се да хвана здраво дръжките на волана.  А на сутринта ми щукна, че доста добре въртя кормилото на живота ту наляво, ту надясно.
Натъпках един малък сак с дрехи и хукнах да гоня Михаля. Тук-там, цъфнах пак на главата на бившия пак и викам:
„Искам си живота обратно! Каквото било-било, идвай си.”
„Да ама в банковата сметка е празна. Как ще живеем с теб без пукната пара?”
 „Какво са парите пред любовта ни! Нима не сме живели на две минимални заплати цял живот? Нима не ми доказа, че пред любовта парите нямат значение. Колко евра потроши по мен? Хиляди? Значи ме обичаш...” – викам му аз.
 А той се смее.
„Поне това горе да беше направила по-голямо!...”

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
 Нели Господинова © Всички права запазени



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг