Тринадесети национален поетичен конкурс "Любовта е пиянство или пиянство от любов"

Връчване на награди

Кметът на Община Силистра д-р Найденов, заместник-кметът г-жа Михайлова и председателят на литературно сдружение "Реката и приятели" г-жа Цонева връчиха наградите на отличените участници в Тринадесетия национален поетичен конкурс за написване на стихотворение "Любовта е пиянство или пиянство от любов", днес. Конкурсът бе анонимен и в него по регламент участват лица над 18 години. Тази година получените творби бяха 99. Поети възпяващи любовта има във всяко населено място и "всеки в душата си е поет и в това се крие красотата на света" - каза председателката на журито поетесата Камелия Кондова. Събралите се почитатели на любовните слова чуха изпълненията на стиховете с автор поощрените поети в изпълнение на Иван Славов, под съпровода на Александър Събев - китара и песните на Музикална студия "До ре ми" с ръководител Бонка Скорчелиева. Бяха връчени четири парични награди на победителите в конкурса: Първа награда спечели Маргарита Панайотова от гр.Варна с творбата "Тост за надежда", на второ място бе отличен поетът Красимир Кирилов също от Варна със стихотворението "Крайбрежно", на трето място стои "Тя вече не крие" от младата бургазлийка Антония Станиславова. Галина Енчева бе удостоена с наградата на литературно сдружение "Реката и приятели". Поощрен за своето перо бе и поетът Любен Дашев за своята "Литургия". По време на тържественото поетично четене стана ясно,че новите автори предпочитат да пишат в немерена реч в т. н. бял стих. Конкурсът е под патронажа на кмета на Община Силистра д-р Юлиян Найденов. 

Организаторите, в лицето на г-жа Кера Георгиева - гл. експерт в отдел "Култура", гр. Силистра, предоставиха отличените произведения: 

Литургия - Любен Дашев, поощрение 

Толкоз дълго съм чакал за
срещата –
боледувах по теб, не го крия
и те виждам в светлика на
свещите,
както гледа човек литургия.
Ще потъна из твоите ириси,
като в бездна бездънна, вечерна
и ще вдъхвам упойните мириси
на косата ти – лъскавочерна.
Да сме дъх, топлина, осезание –
нажежили душите до бяло,
жарък стон и кълба от
желания –
две тела, устремени към цялост.
Да забравим за малко за
думите,
да усетим зова на сърцето
и да литнем – небесни са
друмите,
дето носят душите в небето!



Пияни вишневи ноти - Милка Пиналска, поощрение 

Ти крещеше на песен: „Тя е моя любима!”
Непознати попиваха пияните вишневи ноти
А аз се откривах в очите ти. Най-сетне ме има,
събрала любовите на всчките свои животи.

Почти катедрала висок, звънтиш на камбани
и чуват отвъдните даже душата ти-празник.
Тези вишни на нотите твои, любовно пияни,
бяха сокът магически на това ти разказване.

Пиян ли бе, влюбен ли… А може би двете?!
Не искам да зная, защото ми беше красиво.
Ядосана бях ти – щастлива до Бога, поете,
че ти липсваше престорена пестеливост…

Карминени вишни издъхват в яката ти топла –
целувка за среща. Сбогуване няма да има и зная,
безсмислени стават нататък страхливите вопли.
Ти си пияният с мен, а аз не мога да се позная!


Днес - Наталия Цветанова, поощрение 

Днес… светът се пропуска
пропукан светът опустя
с тънки пръсти годините в очните наноси ровят
самотата с изпилени нокти издраска съня
натежа като каменна плоча животът оловен

и очите са две вкаменелости в земния път
тъмно вино потича през две пресушени пространства
измълчаното лято да можех да срежа на кръст
да го хвърля при другите кръстове
там да зараства

да събира мухи
и калинки
на моя таван
любовта ми е стръмна пътека обрасла с коприва
нямам място за дъжд и целувки по калната длан
девет метра надгробна ограда ме пазят ръждиво

дните кърпят лениво душевния черен хастар
малък стих ми остана
затворен в една табакера
ще пробие до светло
последния земен кошмар
а водата отдолу
добива
небесни
размери


Женският род на харамията - Илиана Илиева, поощрение 

„Мъж да бях, щях от мъка да се напия като чирпански баш
харамия…”
Лиана Даскалова

За всичко друго мога да съм мъж –
за пътя, за товара, за парата…
и дълг да мъкна като мършав хъш,
и благослов по мъжки да изпратя,
да вдигна камък, брод да прекося,
да пренеса и хромия през него,
трева да срежа с острата коса,
в катран да бръкна с пресния си белег,
на брата си кания да подам,
а на сестра си – кърпа за сълзата,
а щом заплача – да ме стегне срам
и да се юрна в брана непозната.
За всичко друго мога да съм мъж –
но не и за преврялото ми вино –
от мъка и любов поне веднъж
да се напия като харамия.



Влюбено вино - Даниела Йорданова, поощрение 

Присънват ми се черни понеделници:
сушени чепки, дрипаво доверие…

Рубиненочервените ми вторници
се давят в чаши с вяра и съмнение.

На вкус тръпчива, с топла жилка, срядата –
натегнал грозд в средата на безвремеие.

Четвъртъкът е сочен в кадифеното,
но грапав в нервното си настроение.

А петък, с аромата си канелен,
зачева тръпка в устните притворени.

И събота, бременна с недели,
поляга сластно в мислите разголени.

Неделята се ражда с цвят на вино –
опияняващо, уханно, лудо –
разлива се по вените ми незримо,
и ляга с нощите ми
да ги люби!


Видове любов - Диана Юсколова, поощрение 

Обич моя,
уморена до мълчаливост,
нека да поседя до тебе в тъмното.
Уж няма причина да ми е сиво,
уж има толкова часове до съмнало…

Аз не празнувам онази любов,
дето бързо притичва по вените,
и дори не помни песните
на русалките и на сирените…

Не празнувам и онази, тежката,
колко два воденични камъка,
дето въздиша горещо
като нощна пеперуда на пламъка.

Все пак, можем да вдигнем чаши
за топлината в празните си ръце,
и за онази любов, която
тупти тихо и равно – като сърце.

Обич моя,
обезверена до безразличие,
имаш ли сили да попразнуваме?
Ще си поделим топлината в тъмното
и ще си вярваме, че съществуваме…


Мъжът - Галина Енчева, награда на литературно сдружение „ Реката и приятели” 

Етюд 1

Дъждовен мъж, мокър и горд…
върви срещу мен.
Дълго трае това…
целият ми живот.
Все върви срещу мен…
хубав до костите…
хубав до гняв.

Етюд 2

Не вярвам в нищо друго,
освен пресичането на тревата…
Чадърът… и остатъка от захар, в чаша от кафе…
Мъжът, обгърнал себе си в якето,
което му отива,
отпива зрялост и витае нежност във ръката му,
отхвърляща несъществуващия опит за обсебване…
Не нарушава същността ми този мъж.
Отронва се едно листо в чашата.
И тишината се извръща.
Мъжът е от гранитно естество…
Той трябва да остане Същия.

Етюд 3

Тази вечер те гледа, като слизаш по стълбите…
как опипваш с очи перилата.
А с ръцете ме гледаше толкова истински,
че не смеех да мръдна… да не одраскам душата ти.



Антония Тодорова, III-та награда. 

Тя вече не крие бутилката,
не ме изпива с поглед,
а мечтае с чаша вино

за моето пиянство от любов.
Ожадняла е от скука.


Навярно не е сляпа –

червената роза в градината
има трънено сърце,
целува кървавите длани.
И вече тялото ми е белязано
с чужда красота.

Увяхва ли розата
във времето,
което не преживяхме?
Или кръвта й бленува
порочност.

Навярно
виновникът ме гледа
в огледалото.
Държа бутилката със вино

на този чужд човек.

Една жена ми се усмихва.

Друг я гледа как се смее.




Крайбрежно - Красимир Чернев, II-ра награда. 

С ожулена буза
оставям недорисуван залеза
и се втурвам по нощните пътища
на самотата…
Към ръба на тъгата,
която бавно изгрява –
като луна…
Когато –
Не пристъпваме заедно.


Тост за жаждата - Маргарита Стефанова, I-ва награда. 

Люлее ме тръпчивото безсилие на думите,
засвети ли нощта ми в белези от празници.
Налей!
И дявол да ме вземе, ако те целуна,
и пак с опожарени устни изрека:
„Наздраве!”

Лекувам тежката зависимост на тишината
и слушам трезвите прибои на сърцето ти.
Извива в мене жаждата лозници саморасли,
Разлиства, грозд налива, шепне, шепне…

Ако е писано да ти подпаля чаша вино
и тайните ми до искра поискаш да разкаже…
Отпий!
И дявол ада те вземе, ако тост не вдигнеш –
без празник, а от жажда.
И за жаждата!