вторник, 9 декември 2014 г.

Пътуване към светлината




 „Копнеж по слънце” – третата стихосбирка на Ивелина Никова, е едно пътуване към светлото в живота и в човешката душа. Това е книга, в която мнозина ще намерят себе си и своята любов, защото всичко в нея е истинско и по човешки близко. Без да са обособени в отделни цикли, има хронологично подредени стихове, визиращи влюбването, любовните терзания, всевъзможните прерипетии – пререкания, ревност, раздяла, тъга, очакване, надежда, вричане. 
Следват стихове за всеобщата любов – към децата, роднините, жената – даряваща живот и стихове за божията любов. Накрая – за следващ живот.
Какво е любовта? Сложен въпрос. Много автори са се опитвали да я дефинират по свой начин. Дали любовта е  сляпо, безрезервно доверяване на избраника на сърцето с надеждата за искрена ответност? Може би тя е многолика, затова някои стихове, сигурно ще се сторят наивистични на невлюбените, на изгубилите в задъханото си ежедневие способността да вярват в приказната ѝ магия, или на неоткрилите още невинния трепет в сърцата си. Ето една формулировка:

Навярно любовта е бяла приказка,
а розите са капки кръв на влюбени.
Вълшебство е дъхът им – истинско,
което в цветните ни дни се губи.
/Розите са кръв на влюбени/

Нима е истинско вълшебството в приказките? Защо не? Истината е това, в което вярваме. Любовта, подобно на водата, дава живот. Тя възниква като капчица и прераства в бурен океан, разтърсван от девет бала буря.

Девет бала любов и едно полудяло море.
Аз и ти… Между нас – синя бездна…
Девет бала любов. Вместо котва – сърце…
С теб потънем ли, в миг ще изчезнем.”
/Девет бала любов/

Но няма пълно щастие. Безверието, макар и епизодично, взема връх понякога

Разкъса се вълшебството на части,
 каляската е тиква. Ето, на –
 измамни са мечтите ми за щастие...”
/Размисли на Пепеляшка/

Лирическата героиня преминава през многобройни превъплъщения. Тя е индианка, осъзнала се Пепеляшка, неопитомена вълчица, Мария-Магдалена, кибритопродавачка, тъжна русалка, жена, дъщеря и майка – приела своя дълг и отговорност – засмяна, уютна, дълбока
...Като земята черна,
 живот родила в мъничкото зрънце.
/Жена/
След някак неувереното начало в „Не зная как да те зова”, се стига до категоричното разпознаване на симптоматиката:

Любов е! Щом душата като с нож
разрязва тъй болезнено на части!
/Любов ли е?/
Всеки може да познае и усети любовта, но не всеки  умее да я опише така вълнуващо. На фона на заливащия ни от всички страни така наречен модернизъм в поезията, Ивелина Никова ни предлага стройни строфи в класически стих. Нямам претенции личното ми мнение да изгрява някаква утвърдена тенденция в читателските предпочитания, но горещо препоръчвам това пътуване, към което пръв имах честта и привилегията да се приобщя.
На добър път към светлината, читателю!

©Красимир Тенев


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг