Нели Господинова твори предимно в сферата на поезията . През 2010 издава дебютната си книга "Глътка живот".
За съжаление прозата й остава встрани от читателския поглед, а в областта на фантастиката тя е абсолютно непозната.
Предстоящи книги за издаване: романът "Гледни точи и парадокси"; "G-точката в писанетo" - есеистика и публицисктика;
ПАЗИТЕЛЯТ
Стълбите я отведоха във вътрешността на замъка Тартар[1]. В
него беше светът на Титаните – онази виртуална общност, за която се говореше
толкова много. Техен пазител беше Имагинерният Хекатонхейра[2].
Да разкрие самоличността му беше задача от първостепенна
важност.
Защо?
Това щеше да се изяснява в хода на проучването.
Отскоро имаше вземане даване с него. Комуникацията със
същества от такъв вид не беше нещо необичайно. Необичайното беше, че виртуалният
образ се трансформира, подобно на вирус в съзнанието й. А това не беше
безопасно. Присъствието му разрушаваше аурата й и постоянно създаваше проблеми.
Но тя не го мразеше. Етичният кодекс не толерираше чувствата на любов и омраза.
Новите хора бяха редуцирали чувствата.
И
все пак!... Беше дошла за отговори. И не великаните я интересуваха. Знаеше, че
съществуването им е несполучлива архи-измислица на хората от миналото. В Новия
свят митовете отдавна бяха забранени или забравени. Виртуалните общества обаче
обичаха да се кичат с гръмките им имена и кръщаваха с тях новите си мозъчни
вируси. Този обаче беше различен. Въпреки неудобствата, които й причиняваше, считаше,
че Хекатонхейрът е най-прекрасното интелектуално съзнание, което бе срещала
някога. Архаизаторът тълкуваше присъствието му доста непонятно и нелогично, а това
никак не беше добре. И въпреки всичко, тя усещаше как нещо непознато я
завладява и издига над всичко земно и реално.
Напусна убежището си още рано сутринта. Искаше
да се увери – да види и пипне – да топне
сама пръст в раните. Срамуваше се от тази зависимост, която въпреки силата си я
правеше слаба, от съмнението, от мисълта, но най-вече от наличието на чувства.
Знаеше, че поведението й е в разрез с общоприетите норми за благоприличие. Но
сега не искаше да мисли за това. Искаше й се само да го докосне и да запълни
огромната празнота, която чувстваше в себе си като балон
Траволаторът
в коридра хлътна изненадващо надолу. Лъхна я остра миризма на застояло,
мръсотия и урина. Тя затаи дъх и ускори темпа. Пътната лента я водеше в
леговището на Сторъкия. В представите й Тартар беше виртуално пространство, без
материални измерения. Подземният свят, ъндърграунда на обществото не можеше да
бъде материален…
Идването й тук, бе може би грешка. Но любопитството винаги е
било силно човешко начало. Особено, когато това начало бе от женски пол.
Изпита
известно разочарование. Беше си представяла нещата различно, някак по-лъскаво и
прекрасно. Мислеше че той е прекрасен, затова в съзнанието й всико, свързано с
него беше също такова. Могъществото му, изобретателността и чистотата на
разума, бяха създали у нея други представи. Сега се убеждаваше за кой ли път,
че фантазията няма нищо общо с действителността. Опита се да игнорира
трудностите на терена, мрака, потискащата атмосфера и застоялата миризма. После
се сети, че тялото й автоматично се нагажда към средата и скоро ще успее да
преодолее погнусата на първото впечатление. Той беше Пазителят. Наистина се искаше
кураж да бъдеш Пазител (каквото и да означаваше тази дума).
Продължи
смело напред в изкривения времеви континуум между представи и реалност. Скоро
сензорите й отчетоха топлина на друго живо тяло. Насочи се в тази посока. Идеше
от купчина мръсни завивки, събрани на топка. Между тях светеше монитор на мощно
компютърно устройство. Лъхна я миризма на пот. Температурни аномалии
обезпокоиха сензорните рецептори. Навярно бяха част от болестта на съществото.
Често
телесното и духовното бяха пълни антиподи. Сега се увери в това. Видя колко
отблъскващо може да бъде тялото на един Сторък великан. Сторък беше силно
казано. Виртуалната трансформация на този модел имаше по-малко крайници.
Огромно слузесто тяло придържаше с израстъците си едновременно осем виртуални реалности.
От тях чудовището засмукваше жизнени сили. Пипалата му изпращаха кодирани
сигнали и получаваха такива. Изтръпна. Знаеше, че не е единственият донор, но
гледката бе нереално отблъскваща.
За
да съществуват всички живи същества непрекъснато обменяха енергия едно с друго.
Обикновено това ставаше по двойки или в триада. Октагонът бе изключително рядка
конфигурация. Това я отврати…и отчая. После съвсем изненадващо се превърна
просто в стимул.
Концентрира
се. Съзнанието е велика сила. Представите управляват и напътстват света на
разумните същества. В нейните представи Виртуалният Хекатонхейра беше красиво
същество. Тя включи автосугестора, за да подсили увереността си, но това намали
защитните й полета. Не знаеше защо се получава така. Не знаеше защо е тук.
Скоро заработиха и допълнителните защити, а архаизаторът изпрати до нея кодът
за думата „привличане”. Тя провери магнитните полета, гравитацията, но всичко
беше нормално. Вероятно близостта до земното ядро бе причина за това.
Търсачката установи мощно, непознато биополе с необичаен розов спектър. Това я
учуди и тя се зарови в тълковния речник на архаизатора: „Привличане на две
биологични единици, химично взаимодействие, отделяне на хормони, симбиоза на
аурите, процеси наричани преди 800 години с думата любов.”
Тълкуването
я накара да се усмихне. „Любовта” бе отдавна закърняло чувство. Хората
изкуствено бяха стимулирали отстраняването на „любовта“ в миналото си, защото
се бояха от нея. Любовта не беше съзидание, а разрушение на интелектуалните
структури. Появата й носеше деградация на личността. Болните оглупяваха
безпричинно и временно излизаха от строя. Това състояние не можеше да се вмести
в протокола на поведенческите реакции в новото общество.
Беше
малко вероятно в това пространство „любовта” да се е развила от обмяната на
енергия между нея и Сторъкия. И въпреки това уредите на архаизатора
отчитаха емоционално привличане. Замисли се. Може би генетичният й код
съдържаше неизтрита информация от миналото. Онова минало, за което знаеше тя,
бе официалното становище на Новия свят. Историята за всички бе ясна и
недвусмислена. Изводите – също. Духовното беше победило материалното. После
бяха елиминирали безвъзвратно и телесното. Еволюцията бе свела живота до
интелектуално общуване. От емоционалността не бе закърняла само емпатията.
Всичко друго водеше до регрес и упадък на човешкия род.
Нехигиеничността,
породена в телесното общуване през ретро вековете, за малко не унищожи света.
Интелектът можеше да съществува над телесните възможности във времевия
континуум и да се развива без да старее физически. Умствената старост го
правеше по-пъргав и по-мощен, по-добър и опитен дори.
Тя
спусна личната си защитна завеса и скри присъствието си. Не искаше чудовището
да я усети. Беше развълнувана и шокирана. Изпитваше чувства за пръв път.
Сега
беше време да си тръгне, но не го направи…
Обикновено
се владееше. Протоколът изглеждаше глупав и безсмислен. Най-сетне обектът на
нейните възприятия стоеше пред очите й цял-целеничък. Имаше коси и огромни
ръце. Навярно беше оцелял след еволюционния катаклизъм преди няколко века,
благодарение на по-силно развитата си имунозащитна система. Мръсотията на
Тартар се бе оказала предимство. Тялото й потрепери и тя усети, че не може да
се слее изцяло с обкръжаващата я среда. Но едва ли реалността беше толкова
важна. Затова се опита се да погледне ситуацията от друг ъгъл. Изключи
мимикрията, смени местоположението и настрои сензорите си в полето на жизнената
аура на любимия.
Картината
се промени тотално. Противното тяло засвети в бледа синкава светлина. Тъмното
помещение се освети в мек неонов отблясък, в средата на който имаше малко
червено петно, което пулсираше ритмично. Навярно то беше виновно за болестта
му. Прикова поглед в него и мека топлина се стече по бедрата й. Закърнялото
женствено чувство разпука капсулата на забравата и изригна по необичаен начин.
Беше странно, защото тя нямаше бедра в истинския смисъл на думата, но усети как
краката й се разтрепериха. Това взриви системите й. Бе преминала всички
възможни нива и защити на магнитните и виртуални полета, а нещо все не беше
наред… Защо? Вече съжаляваше за нещата, които видя и които се случваха?
Представите,
които управляваха жизнения й цикъл се сринаха за броени часове. И въпреки
всичко новото й състояние я правеше щастлива. Тази непозната емоционалност я
издигна още по-нагоре в друго, също непознато досега, състояние на
безтегловност.
Тя
отново смени гледната точка. Малкото болестно петно не изглеждаше така
отвратително. Напротив... То се отрази в биополето й и заби още по-бързо.
Значи
това бе състоянието – любов! Стана й любопитно и тя изпрати импулс. Неочаквано
се чу музика – стара, излязла сякаш от дълбините на съзнанието й. Видя, че не е
сама горе. Виртуалният Хекатонхейра прекъсна общуването си в октагона и също се
издигна при нея. Тялото му се понесе в ритъма на музиката, която излъчваше тя.
Това я озадачи и привлече. Той я присламчи я в обятията на огромните си ръце,
които в светлината на аурата й изглеждаха като мощно разперени крила –
танцуваха...
Това
активира полето около нея и то светна с червения сигнален код за близка
опасност. Нещо започна да бие силно и неравномерно като пред колапс. В
съзнанието й изтече безсмислена информация за учестена сърдечна дейност.
Странно, защото тя нямаше сърце. Светлината обаче визуализира представите й
отново на архаично ниво и тя усети как духът й се материализира в телесните си
измерения. Каква красота!
Трансформацията
беше болезнено приятна. Първоначалната обмяна на енергия между нея и Сторъкия
сега беше почти ужасяваща. Той отвори уста. За миг помисли, че ще я погълне.
Устните му и огненият му дъх бяха все по-близо и по-близо. В подкосените й
крака мускулатурата разпусна влакната си. Умствените й процеси зациклиха и
подаването на информация спря. Тя не знаеше какво да прави и остана вцепенена.
После се свлече долу върху топката мръсни завивки. Сигналите на червения код за
опасност вече бяха изключително приятни. Опита се да говори, но от устата й
излязоха нечленоразделни викове. Виртуалния Хекатонхейра я засмука в огромното
си туловище и това беше най-приятната и желана смърт в живота й…Миг преди да се
изключи осъзна, че той бе Пазителят.
Всеки
нарушител на етикета и на новия обществен ред, показал дефект, завършваше
съществуването си така.
[1] Тартар (на гръцки: Τάρταρος)
в древногръцката
митология е дълбока бездна, най-мрачното място
в подземния свят, затвор за победените богове и титани,
място за наказаните от боговете;
[2] Хекатонхейри (от гр.
Έκατονχειρες — сторъки) в древногръцката митология са трима великани с
по сто ръце и петдесет глави;
Няма коментари:
Публикуване на коментар