Вярвам, че мечтите, изречени на глас и написани, имат всички шансове да се сбъднат

Ася Сократова за новата си книга „Невъренд”  

Ася Александрова Сократова-Кяйчева е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Живее в Пловдив до 2003 год. Завършва Български и Френски език в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски езици.

Омъжена, майка на 2 деца.

През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. Пише също книжки за деца с псевдонима Фей Д’Ете.

През 2013 г. излиза вторият ѝ роман „На другия бряг”. За повече информация може да я потърсите на https://www.facebook.com/asya.sokratova

Скоро на книжния пазар ще излезе третата книга на Ася Сократова „Невъренд“ – съвременен роман, в основата на който лежат някои събития от последните две години.

 Как възникна идеята за написването на романа? Разкажете малко повече за написването му?

Всичко започна през 2012г., когато много ме вълнуваше въпросът за сянката, за човешката сянка. Направих дори такъв фотографски албум със сенки. След това реших, че искам персонажите ми да са 12, да са българи и да ги събера на моето идеално място. Ще ви издам нещо – наистина съществува такова място за мен и аз самата съм била на това място много пъти.

Персонажите си събрах впоследствие от социалните мрежи, всъщност точно преди една година. Пуснах обява във Фейсбук и останах приятно изненадана от факта, колко много хора искат да участват. Те бяха така добри да ми се разкрият, да отговарят на безкрайните ми въпроси. Дори може да се каже, че един от поводите тази книга да излезе, са именно те – моите персонажи, които са истински хора. От уважение към тях и към техните мечти поисках тяхното желание да се сбъдне – не просто част от живота им да бъде описан в книга, а мечтите им да станат достояние на българите. Вярвам, че мечтите, изречени на глас и написани, имат всички шансове да се сбъднат.

 Съзнателно търсена ли е асоциацията с имението на Майкъл Джексън „Neverlend”?

Да, съзнателно е. При мен всичко е съзнателно и е част от стратегия. Така щеше да се казва първоначално романът – Neverland. Почитателка съм на Майкъл Джексън. Един от персонажите ми е танцьор и той има великолепна мечта, свързана с неговата музика, която иска да осъществи, заминавайки за Neverend. Не забравям също за Питър Пан и неговия Невърленд. Помните как Питър Пан си беше загубил сянката и именно тогава срещна Уенди.

Първата част на вашата книга е съвременен вариант на епистоларна проза - разговорите между героите са чатове в скайп или имейли. Така ли общуват хората днес? Лесно с непознати в чата и трудно с близките си в реалността?

За мен те не бяха непознати. Някои ги познавах по-добре, други по-малко.

Нали знаете – „писмото не се изчервява”. Наистина се оказва, че хората проговарят по-лесно, пишейки, отколкото на живо. Но това крие риск – защото, пишейки си с друг човек, можеш да останеш с различни убеждения. Освен това всички искат да направят добро впечатление в писмата си. Никой не иска да разкрие тъмните си страни. Аз самата съм много по-добра, когато пиша.

Макар да съм човек на словото, наблюдавам и отдавам предпочитание на действията. Затова моите герои издават и доста противоречиви страни на характера си. Което не ги прави, разбира се, по-малко симпатични.

Аз само загатвам несъответствията в романа. В този смисъл писането от 3 л. ед. ч. много ми помогна. Да не давам излишни емоционални оценки на героите. Нека читателят сам да чете и да преценява героите.

 А трудно или лесно се изгражда сюжетна линия в такъв епистоларен вариант?

Парадоксалното е, че за мен трудните неща са по-лесни. И определено по-интересни. Бях си поставила за цел да изградя добри характери, да ги заведа на най-доброто място за живеене и да се опитам да ги убедя да останат там.

Също така включих българския фолклор в играта. Аз самата толкова се забавлявах през цялото време, че ми беше тъжно, когато свърши.

 Днес медиите ни заливат с риалити шоута. Вашето реалити не е ли малко подвеждащо? Все пак страната Невъренд не съществува. Всъщност Вие реалност или утопия сте търсили в книгата? Не е ли опасно да се правят такива социални експерименти?

Още от малка чета утопии и антиутопии (заради баща ми – той все такива книги купуваше). Живеем в България, тук е било благодатно поле за прилагане на всякакви утопии, неосъществени обаче, последната от които е комунизмът.

И аз се побоях в началото, че мога да повлияя по някакъв грешен начин на хората, но после сама себе си убедих, че моята утопия не е някаква идилия.

Идеята е следната – ако приемем, че сме човеци, които търсят себе си, и сме пожелали да надмогнем страховете и пороците си, няма никакво значение къде сме родени. Мечтите могат да се осъществяват навсякъде.

 Това ли е лицето на успелия българин? Емигрант, настоящ или потенциален, който все повече забравя своята национална идентичност? Не е твърде непредставителна тази извадка от 12 човека от българското общество?

Моите 12 са много добра извадка, при това подборът, който направих, беше много бърз и благодатен. Никак не е трудно да се намерят сред нас интелигентни, мислещи същества, които имат предимството да са чувствителни. Да се огледаме – тези хора са навсякъде около нас, просто са по-тихи.

Аз умишлено си запушвам ушите за мрънкачите. Ако се правим, че не ги чуваме, те най-вероятно ще изчезнат.

Всеки решава сам за себе си как да използва енергията и съзидателния дух, които притежава.

Дали ще ги пилее или ще се опита да бъде с нещо полезен на себе си и на обществото.

 Напоследък доста автори пресътворяват българската действителност чрез методите на магическия реализъм. Мечтател ли е българинът? Това слаба черта на неговия характер ли е или предимство?

Имам много добро мнение за българите. Не го казвам, само защото и аз съм българка.

Да, мечтатели сме, но не си вярваме достатъчно. Също така не се обичаме достатъчно. Това е, което ни вреди. Ниско самочувствие, липса на увереност. Човек би си помислил, че единствените повярвали в себе си са управляващите. Което е абсурдно. Затова много се зарадвах на протестите. Които съвсем не са приключили.

Има още много за какво да се протестира.

 Лесно или трудно се пише съвременен роман?

Трудно. Но за мен трудното, както казах, е лесно.

Трябва да се мисли за много неща. Кой ще го прочете, как да го напишеш, така че да се прочете от повече хора и едновременно с това така да е поднесено, че никой да не те обвини, че не пишеш художествено.

Добре, че тези мисли не ми минаваха през главата докато пишех. Написах романа в обедните си почивки на мястото, в което работя. Взимах си по един геврек и едно кафе и сядах на едно диванче. През цялото време имах чувството, че времето ми изтича. Което в буквален смисъл си беше точно така. Бързах да се съсредоточа в този един час, с който разполагах, далеч от всякакъв шум (не мога да пиша, ако около мен е шумно). Водеща ми беше мисълта, че искам да оставя спомен за преживяното от мен, на фона на губенето на време, което всички ние ежедневно упражняваме.

Книгата може да бъде прочетена безплатно тук -  http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=238

 Ася Сократова, 2014г.