понеделник, 27 март 2017 г.

Пейзажите не са текстови пълнеж



Според литературната теория пейзажът е описание на природна картина или обстановка в художествено произведение. Може да служи като фон и място на основното действие или да бъде в контраст или в унисон с настроението на героя. Той е важен компонент от творбата, понякога дори ключов елемент за разбирането на нейната идея и послание, но в никакъв случай не е просто текстови „пълнеж“ без значение, а още по-малко лесен начин за достигане до определен обем.
Битува мнение, че природните картини се прескачат при четене, защото не били „важни“. Един умело изрисуван словесен пейзаж е неразривна част от произведението, особено когато не е самоцелен. В българската класическа литература са  добре познати „говорещите“ пейзажи на Елин Пелин и Йордан Йовков, подсилващи основната драма в текста, носещи предчувствие за предстоящите събития, давайки „жокер“ за съдбата на героите. В „По жътва“ и „Шибил“ описанията на природните картини са в съзвучие с действието и носят предчувствие за трагизма на развръзката. В разказа на Иван Вазов „Една българка“ прекрасната пролетна картина в последната част е в пълен контраст със случващото се именно за да докаже жестокостта му.
Ако авторът е решил да разнообрази творбата си, хубаво е внимателно да помисли в кой момент да използва пейзаж, какъв тип да бъде и какво да каже на читателя с него. В зависимост от текста добре е да се прецени подходящия обем на описанието, за да не „тежи“. При разказ от три стандартни страници логично е пейзажът да не заема две и половина.
Изключително интересни са одухотворените пейзажи, в които природата става част от действащите персонажи и „говори“ по свой начин, коментира или „съди“ това, което се случва.
Кой пейзаж е успешен? Онзи, изобразяващ картина или обстановка, която четящият може веднага да си представи, да запомни, да свърже като важна част със случващото се. Тогава описанието също се изчита до последната дума, без да се прескача. При умерен обем няма да обременява текста, а когато е като действащо лице, ще носи освен наслада на душата, и повод за размисъл.
Трябва ли задължително да го има в художествената творба? Въпрос на избор. Ако авторът знае как да го вплете в  произведението си – ще бъде плюс. Ако просто го „лепне“ като текстови пълнеж, ще бъде минус.
Как да се научим да създаваме добри пейзажи в нашите творби? Първо – като се запознаем с класиците и техните постижения, после прочетем и добри съвременни автори, за да си „сверим часовниците“. После да намерим нашия собствен начин за създаването им и да се упражняваме, като не се боим да редактираме, докато не се получи желания резултат. Може да отнеме време, но си струва. Особено ако искаме да бъдем качествени творци.

 ©Илияна Каракочева – Ина Крейн


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг