Камелия Кондова! А сега принцесата ме съди, че мъжът й нощем ме сънувал...

Камелия Кондова е родена на 26.02.1969 г. в Добрич. Завършила е Езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ ,,Св. Св. Кирил и Меотодий", специалност ,Българска филология". 

Автор е на стихосбирките: ,,Повод за живот" (1988), ,,Не и милост" (1990), ,,Как се обича художник" (1994) и ,,Тепърва ще се уча на живот" (1998) ,,Малки смърти"(2007),  ,, Колко е живот да му се сърдя" ( 2010),,Бай Георги има нежни рамене(2014), "Неделята, която беше понеделник" (2018 г), ,,Спомням си, че и без тебе съм живяла..." ( 2020 г.).

Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003 год.) и др. През 2019 получи наградата "Дора Габе".

В Р А Ч К А Т А:
KАМЕЛИЯ КОНДОВА

„Женен мъж те иска, бе момиче,
ала трябва да му кажеш сбогом.
И от днеска – да не го обичаш,
че жена му ще те вкара в гроба.

Остави го да си пие бира.
Остави го мъката да пие.
Ти от тъмни тайни не разбираш.
Тебе светлите ще те затрият.

Бягай, докато не те открадне.
Стръмно е сърцето му, побързай
и се спри където ти е равно.
Иначе... видя ли този възел?

Тъй ще ти е вързана душата
пряко към пръстта, обезкрилена.
Всичките ти думи ще са вятър,
а животът ти ще е без вени...

Правиш се на вещица, обаче
наобратно – ангелски ги вършиш.
Като може стих да те разплаче,
може и любов да те довърши.

Не ти ща парите, дай да пуша.
И си тръгвам малко... завистлива.
Знам, че няма как да ме послушаш.
Но така пък ще умреш красиво!”

ПРИЯТЕЛСКО

Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

Разминаване с приятел

от Камелия Кондова

И ето ни – на вино и коняк

по чашите гадаем тъмно минало.

Във неговата –повече е мрак.

А в мойта – добротата е изстинала.

С последната налична доброта

и с някакъв бездарен оптимизъм

го целя със клишета за смъртта,

за кръстта и последната ми риза...

за другата единствена жена...

Но той се вкпочва в ризата ми само.

Ако посмея да я съблека,

ще го убие голото ми рамо.

Дойде, когато беше толкоз сам,

че искаше единствено сърцето ми.

Но аз сърце не можех да му дам.

И го заместих с дом и питиета...

ЛЯТОТО ОСТАНА НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ...

 от Камелия Кондова

Лятото остана някъде далече.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

Там едно момиче бавно се съблече.

После бавно легна в лодката с рибаря.

После стана тъмно. После стана светло.

После се обърна цялата вселена.

Беше отначало. Беше за последно.

Хората говорят - случило се с мене.

Може да са прави. Сигурно са прави.

Откъде е този пясък във сърцето?...

Лъжа, че забравих. Исках да забравя.

Но не се получи. Помни ме морето...

КОЛЕДА ИЛИ СПОНТАНЕН АБОРТ

от Камелия Кондова

Трябваше да бъде свята тази нощ.
Трябваше домът да стане църква.
Но мъжът внезапно се събуди лош.
Цял ден лошо яде, лошо пи. И лош захърка.

Трябваше жена му да е хубава в нощта.
Трябваше от хубостта й да избухне мракът.
Но за друг помисли и внезапно погрозня.
Тя не яде и не пи. Но грозно плака.

Трябваше и двамата да са спасени от въпрос:
Кой да се изправи утре пред детето?
Но е късно... И синът им - нероденият Христос
с кървави криле зашляпа към небето.

ЗАЯДЛИВО

от Камелия Кондова

Смъртта — тая развратна крадла,

снощи пак се въртеше наоколо.

В едната ръка със сребърна брадва.

В другата — с театрален бинокъл.

Явно пак е надничала пустата

да види твоето мъжко тяло.

Ако си спомняш, пердето спуснах

и намазах с крем огледалото.

Ти се хвана отляво. Присви се.

Озъбих й се, защото знам,

че те опазих от сто актриси.

На тая баба ли ще те дам?!

МОНОЛОГ НА ВЕЩИЦАТА

от Камелия Кондова

Вечерта въобще не беше синя.

Нямаше цветя и пеперуди.

Аз замествах спящата царкиня

до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,

а пък тя — безпаметно заспала.

Тъй че се престорих на момиче.

Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,

във мига, когато ме погледна.

Знаех — сто години ми остават.

Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.

И не бих могла да го опазя.

Можех да го удуша накрая,

но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!

Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,

че мъжът й нощем ме сънувал...

Камелия Кондова – ,,Спомням си, че и без тебе съм живяла..."

Снощи, 21.02.2020 г., в Клуб Журналист в София се състоя премиерата на стихосбирката на известната поетеса Камелия Кондова – ,,Спомням си, че и без тебе съм живяла...". Книгата е с избрана поезия – стихотворения, от много години любими на нейните читатели.  

Без определен сценарий и съвсем спонтанно, Камелия започна представянето сред ръкоплясканията на  препълнената зала с мисълта на актьора Любен Чаталов, че всъщност ,,Цял живот обичаме само една жена или един мъж – сменяме само обекта”. Поетесата рецитира избрани стихотворения от книгата и се върна в спомените си към началото на своя творчески път и запознанството ѝ с известния поет и бард – Гриша Трифонов. В негова памет тя прочете и последното си стихотворение ,,Разглеждане на албум”. Бардът Ивайло Диманов  поздрави  присъстващите с песента ,,Райският залив”.

На събитието присъстваха  известни поети, актьори, издатели и много почитатели на хубавата поезия. Сред присъстващите бяха забелязани Ивайло Герасков, Любен Чаталов, Райчо Русев-Райсъна, Димитър Никифоров, Мая Попова, Дияна Юскулова, Иван Богданов, Павлина Йосева-Пинче, Виолета Христова, Катанеца, Йото Пацов, Мария Бегова, Николай Милчев, Нели Господинова, Бистра Малинова,  и др.

Раздаването на автографите бе съчетано с чаша хубаво вино.

Снимките от събитието са на Пепа Маркова.

РАЗГЛЕЖДАНЕ НА АЛБУМ

На Гриша Трифонов

Усмихвам се. Какви красиви дрехи.
И хората във тях - добри - прегръщат се.
Ала смехът ми си изгуби ехото,
защото вече нищо не е същото.
Ти знаеше за моя страх от строфите
и затова ме слушаше намръщен –
по-милостива да е катастрофата.
Да, оживях, обаче не е същото.
А .онзи ден се влюбих и затичах
със всичките сърца към твойта къща,
за да ти кажа колко го обичам.
Обичам го. Обаче не е същото.
Изправям се пред съвести и зали,
в които от живота се завръщам.
Мария още може да погали,
но и за нея никак не е същото.
На снимката сме всички твои. Ето ни!
Но ,слава Богу, има смърт насъщна.
И някой ден ще прекосим небетата.

Ще ни прегърнеш и…ще бъде същото.

К. Кондова

ПОКАЗАНИЯ НА КУМЧО ВЪЛЧО
Камелия Кондова

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв - а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била...
Запомних й очите! Мили боже,
каква ти шапка, нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
А после много дълго се мълчи...
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна, да ми бе палача,
да бях умрял от нейната ръка!
Но не умрях. Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора,
лицето на луната ще затулим -
а след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си! Чух я как изрече:
"Да знаеш, че си готино вълче!"
Настигнах я. Способен бях на всичко.
Дори на смърт, за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я поделя със друг.

АВТОРИ В АВАНС: Румяна ПЕЛОВА Снишават се звездите

Румяна Любенова Пелова е родена на 12 май 1967 г. в гр. Перник.

С писане на стихотворения се занимава още от дете. Поезия е започнала да твори на 16 години. През 90-те години има публикации в регионалните вестници.

Днес поетесата има публикации в Пернишката антология от 1999 г. ,,Насаме с времето”, Алманах ,,Поезия” за 2011 година на фондация ,,Буквите” и алманах ,,Тракийска лира” – Ямбол - 2011 г. Редовно публикува на страниците на литературното сп. ,,Смесена китка”, както и публикации във вестниците ,,Нов пулс”, ,,Уикенд” и ,,Ретро”. Участва в международни алманаси – сръбски и македонски. Носител е на много и различни литературни награди.

Издадени книги: ,,Еднорози се любят насън” (2011); ,,Луната вместо тебе ме целуна” (2012);  ,,Шепот на магнолия” (2014); ,,; ,Живей си живота, момиче” (2015 г.); Светлина в раните” (2017 г.),, В окото наминалото”,  (2018). ,,Снишават се звездите” излезе от печат  в началото на 2020 година.

БОЗАНОВИЯ РОД

Това, което знаеше бай Добри за Бозановия род от онези тъмни години, но не сподели с внуците си на глас, бе:

„Баба Злата не била бабичка в пълния смисъл на думата. Едва 46-годишна, с невръстна челяд на ръце, тя успявала някак да върти къщата си и да помага на селото, на кого с каквото може. Ще попитате, може би, защо толкова късно е завъдила тези юнаци? Преди Желяз тя имала още три деца, които неверни болести ѝ ги отнели.

Мъжът ѝ Митър Бозанов бил жив, но хванал хайдутлука по горите, защото не можел да гледа гаврите на османлиите над род и народ. Рядко виждала очите му жената, но стискала зъби в името на народната правда и свобода.

Децата ѝ били умни и добри момчета, научени от малки на тежък робски труд.

Когато обаче дошли сеймените в селото им и баба Злата, за да спаси Желяз от еничарство, приложила малката си хитрост, дори и не помислила какви големи последствия може да има тя за семейството ѝ. Но майка, какво да се прави! Чедата ѝ били по-мили и от живота ѝ, и от вярата, че дори от човешкото ѝ достойнство. И тогава се случило непоправимото…

Изправили я на съд турските първенци в селото начело с Хайям Бюлбюлоглу. Три дни и три нощи се съветвали как да накажат непокорството ѝ и това на мъжа ѝ Митър, и накрая, като я извикали посред нощ, Бюлбюлоглу-ага ѝ заявил:

– От утре синовете ти, начело с Желяз, сменят вярата си и стават мюсюлмани. Понеже от малък е израснал с дъщеря ми Лютфие, като навършат пълнолетие ще ги оженим. А от днес нататък вместо Желяз Бозанов, ще носи турското име Демир Бозан.

Беят се изправил и бръкнал в торбата до себе си. Извадил една отрязана глава за несресаните ѝ коси и я хвърлил в ръцете на жената, която гордо стояла изправена пред съдниците си.

– Това, жено, е дар за теб – главата на мъжа ти Митър. Десет хил. алтъни бяха обещани за нея и те ще бъдат зестрата на дъщеря ми, когато се сгоди за твоя син. Така поне ще съм сигурен, че детето ми няма да гладува в беднотия, както ти ще гледаш сираците си от тук нататък.

Очите на баба Злата се изпълнили със солени и гъсти, като на Мъртво море водите, сълзи. Но от това, вместо да изглежда съкрушена и смачкана, погледът ѝ придобил стоманено излъчване и сякаш замятал искри. Тя направила кръстен знак с дясната си ръка и високо и гордо произнесла:

– Проклинам ви, всички тук събрали се… Проклинам синовете си… Нека първородните рожби на първородните от мъжки пол преди да навършат 33 години да си отидат от видимия свят… И тъй като клетвата е изречена от една покрусена майка и съпруга, нека тежи над родовете ви девет поколения напред… А моите деца не ги искам. Аз в къщата си поганци няма да чувам!

Бюлбюлоглу ага за момент занемял, после ѝ отвъртял тежък цигански шамар, от който Злата приклекнала, но не свела глава, а вперила очи в очите му без да трепне.

За момент онемяла, после с дълбок равен глас изрекла:

– Ага, позволи ми да взема главата на стопанина си и да я погреба, както подобава!

Позволили ѝ.

Баба Злата прибрала главата, измила я от кървите и цяла нощ я държала на софрата пред себе си и разговаряла с нея. На ранина я взела в бохчата и тръгнала към корията. Заровила я в корените на едно младо дъбче, а оттам избликнало кладенче с бистра, като сълзите що проляла, вода.

Бюлбюлоглу не оставил децата ѝ да се скитат бездомни по улиците, ами ги прибрал при себе си. Тъкмо имал нужда от повече работна ръка.

Оттогава баба Злата станала за злите зла, за добрите хорица – златна. И никой не можел да ѝ се сърди за това, че е такава, особено като научел какво са ѝ причинили поробителите.“

ГОСПОДАРЯТ НА ДОМА

Сутрешното слънце постепенно премина в облак и заръмя дъждец. Но земята бе толкова знойна, че хладина изобщо не се усети. Едва се дишаше от изпаряващата се влага.

Децата, останали сами, се заиграха по моравата пред къщата. Възрастните не им обръщаха внимание, всеки от тях подхванал обичайните си домашни задължения.

По едно време Желяз завика:

– Како, како! Виж! Котето Мъри си играе с голям шарен червей.

И момченцето заразмахва възторжено нещо около главата си.

Мирея веднага оттича към него. В първия момент и тя се учуди на шарения червей, но бе по-голяма и осъзнавайки се на мига, разбра, че това е змийче. Със страх и лека погнуса го издърпа от ръцете на брат си. Непораслото смоче беше замръзнало и с нищо не показваше, че е живо.

– Стой до него и го пази! – нареди тя на хлапака и отиде в мазата на къщата за буркан.

Двете деца, малко след това, поставиха змийчето в буркана и затегнаха капачката, без да се замислят дори, че до 24 часа без въздух смокът ще се задуши. Това беше последната им грижа сега. Трябваше да наградят за смелостта котето Мъри и го почетоха с кебапче от пълната тенджера, която бе скатала върху скрина баба им Яна.

Към обяд дядо Добри се прибра уморен, но и доволен от отметнатата работа.

Децата го посрещнаха с ентусиазъм и му показаха буркана със шареното змийче. То бе заело замръзнала поза и не помръдваше.

Както се смееха очите на дядо Добри, така сянка премина през челото му и облак сякаш ги прикри. Той тихо, но твърдо изрече:

– Деца, деца… Знаете ли какво има в този буркан?

– Да, дядо, змия…

– Не, Мирея! Този ден вие сте погубили господаря на дома. Това е бил пазителят и духът на къщата. От днес тя остава без закрилник и кой знае какво може да ни се случи. Ще трябва да омилостивим домашните божества и дано приемат курбана ни!

– Как, дядо? – гласът на Мирея бе пред скъсване, толкова много мъка бе насъбрал.

– Сега ще ти обясня, рожбо! Иди вътре в хола, в резбования скрин трябва да има стара глинена купичка. Напълни я с прясно мляко и ми я донеси веднага. А, да не забравя, вземи и една шепа захар, но гледай да не посипваш навсякъде откъдето минаваш. Донеси и нея! Ще правим жертвоприношение и ще свържем видимия с невидимия свят.

Девойчето веднага се затръкна да изпълни повелята на дядо си. Толкова много го обичаше, че не подлагаше на съмнение нито една негова дума. Откакто баща ѝ Слав загина в нелепа катастрофа, дядо ѝ бе авторитет и пример за подражание за нея. Пък и той самият бе мъж до мозъка на костите си.

Мирея донесе продуктите, които възрастният мъж ѝ бе наредил да потърси. Сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да застане настрани с братчето си и да наблюдава действията на стареца. А те бяха повече от загадъчни.

С ритуални плавни движения мъжът сложи глинената купичка пред прага на къщата. После запали ароматна свещичка с мирис на сандалово дърво и аромат на агарова смола и прекръсти четирите кьошета на вратата. Взе в шепата си захарта и поръси в ъглите на всяка една от стаите. После се върна навън, взе прозрачния буркан и внимателно изсипа змията на плочестата пътека. Смокът продължаваше да стои замрял. Но малко свеж въздух му трябваше и тялото му потрепна, шарките се заогъваха, а той самият просъска, плезейки разполовен език. Насочи се право към купичката с мляко и започна да се храни от нея.

В плътната тишина децата въздъхнаха с облекчение, че господарят на дома бе все още жив и нямаше да ги изостави на произвола на съдбата.

А дядо Добри, доволен от свършеното, се подсмихна под мустак, като ги остави да се забавляват самички и подхвана пак някаква своя си работа.

© Румяна Пелова. Всички права запазени

За поръчка на книгата: Румяна Пелова