Румяна Любенова Пелова е родена на 12 май 1967 г. в гр. Перник.
С писане на стихотворения
се занимава още от дете. Поезия е започнала да твори на 16 години. През 90-те
години има публикации в регионалните вестници.
Днес поетесата има публикации в Пернишката антология от 1999 г. ,,Насаме с времето”,
Алманах ,,Поезия” за 2011 година на фондация ,,Буквите” и алманах ,,Тракийска
лира” – Ямбол - 2011 г. Редовно публикува на страниците на литературното сп. ,,Смесена
китка”, както и публикации във вестниците ,,Нов пулс”, ,,Уикенд” и ,,Ретро”.
Участва в международни алманаси – сръбски и македонски. Носител е на много и различни литературни награди.
Издадени книги: ,,Еднорози се
любят насън” (2011); ,,Луната вместо тебе ме целуна” (2012); ,,Шепот на магнолия” (2014); ,,; ,Живей си живота, момиче” (2015 г.); Светлина в раните” (2017 г.),, В окото наминалото”,
(2018). ,,Снишават се звездите” излезе
от печат в началото на 2020 година.
БОЗАНОВИЯ РОД
Това, което знаеше бай Добри за Бозановия род от онези тъмни години, но не сподели с внуците си на глас, бе:
„Баба Злата не била бабичка в пълния смисъл на думата. Едва 46-годишна, с невръстна челяд на ръце, тя успявала някак да върти къщата си и да помага на селото, на кого с каквото може. Ще попитате, може би, защо толкова късно е завъдила тези юнаци? Преди Желяз тя имала още три деца, които неверни болести ѝ ги отнели.
Мъжът ѝ Митър Бозанов бил жив, но хванал хайдутлука по горите, защото не можел да гледа гаврите на османлиите над род и народ. Рядко виждала очите му жената, но стискала зъби в името на народната правда и свобода.
Децата ѝ били умни и добри момчета, научени от малки на тежък робски труд.
Когато обаче дошли сеймените в селото им и баба Злата, за да спаси Желяз от еничарство, приложила малката си хитрост, дори и не помислила какви големи последствия може да има тя за семейството ѝ. Но майка, какво да се прави! Чедата ѝ били по-мили и от живота ѝ, и от вярата, че дори от човешкото ѝ достойнство. И тогава се случило непоправимото…
Изправили я на съд турските първенци в селото начело с Хайям Бюлбюлоглу. Три дни и три нощи се съветвали как да накажат непокорството ѝ и това на мъжа ѝ Митър, и накрая, като я извикали посред нощ, Бюлбюлоглу-ага ѝ заявил:
– От утре синовете ти, начело с Желяз, сменят вярата си и стават мюсюлмани. Понеже от малък е израснал с дъщеря ми Лютфие, като навършат пълнолетие ще ги оженим. А от днес нататък вместо Желяз Бозанов, ще носи турското име Демир Бозан.
Беят се изправил и бръкнал в торбата до себе си. Извадил една отрязана глава за несресаните ѝ коси и я хвърлил в ръцете на жената, която гордо стояла изправена пред съдниците си.
– Това, жено, е дар за теб – главата на мъжа ти Митър. Десет хил. алтъни бяха обещани за нея и те ще бъдат зестрата на дъщеря ми, когато се сгоди за твоя син. Така поне ще съм сигурен, че детето ми няма да гладува в беднотия, както ти ще гледаш сираците си от тук нататък.
Очите на баба Злата се изпълнили със солени и гъсти, като на Мъртво море водите, сълзи. Но от това, вместо да изглежда съкрушена и смачкана, погледът ѝ придобил стоманено излъчване и сякаш замятал искри. Тя направила кръстен знак с дясната си ръка и високо и гордо произнесла:
– Проклинам ви, всички тук събрали се… Проклинам синовете си… Нека първородните рожби на първородните от мъжки пол преди да навършат 33 години да си отидат от видимия свят… И тъй като клетвата е изречена от една покрусена майка и съпруга, нека тежи над родовете ви девет поколения напред… А моите деца не ги искам. Аз в къщата си поганци няма да чувам!
Бюлбюлоглу ага за момент занемял, после ѝ отвъртял тежък цигански шамар, от който Злата приклекнала, но не свела глава, а вперила очи в очите му без да трепне.
За момент онемяла, после с дълбок равен глас изрекла:
– Ага, позволи ми да взема главата на стопанина си и да я погреба, както подобава!
Позволили ѝ.
Баба Злата прибрала главата, измила я от кървите и цяла нощ я държала на софрата пред себе си и разговаряла с нея. На ранина я взела в бохчата и тръгнала към корията. Заровила я в корените на едно младо дъбче, а оттам избликнало кладенче с бистра, като сълзите що проляла, вода.
Бюлбюлоглу не оставил децата ѝ да се скитат бездомни по улиците, ами ги прибрал при себе си. Тъкмо имал нужда от повече работна ръка.
Оттогава баба Злата станала за злите зла, за добрите хорица – златна. И никой не можел да ѝ се сърди за това, че е такава, особено като научел какво са ѝ причинили поробителите.“
ГОСПОДАРЯТ НА ДОМА
Сутрешното слънце постепенно премина в облак и заръмя дъждец. Но земята бе толкова знойна, че хладина изобщо не се усети. Едва се дишаше от изпаряващата се влага.
Децата, останали сами, се заиграха по моравата пред къщата. Възрастните не им обръщаха внимание, всеки от тях подхванал обичайните си домашни задължения.
По едно време Желяз завика:
– Како, како! Виж! Котето Мъри си играе с голям шарен червей.
И момченцето заразмахва възторжено нещо около главата си.
Мирея веднага оттича към него. В първия момент и тя се учуди на шарения червей, но бе по-голяма и осъзнавайки се на мига, разбра, че това е змийче. Със страх и лека погнуса го издърпа от ръцете на брат си. Непораслото смоче беше замръзнало и с нищо не показваше, че е живо.
– Стой до него и го пази! – нареди тя на хлапака и отиде в мазата на къщата за буркан.
Двете деца, малко след това, поставиха змийчето в буркана и затегнаха капачката, без да се замислят дори, че до 24 часа без въздух смокът ще се задуши. Това беше последната им грижа сега. Трябваше да наградят за смелостта котето Мъри и го почетоха с кебапче от пълната тенджера, която бе скатала върху скрина баба им Яна.
Към обяд дядо Добри се прибра уморен, но и доволен от отметнатата работа.
Децата го посрещнаха с ентусиазъм и му показаха буркана със шареното змийче. То бе заело замръзнала поза и не помръдваше.
Както се смееха очите на дядо Добри, така сянка премина през челото му и облак сякаш ги прикри. Той тихо, но твърдо изрече:
– Деца, деца… Знаете ли какво има в този буркан?
– Да, дядо, змия…
– Не, Мирея! Този ден вие сте погубили господаря на дома. Това е бил пазителят и духът на къщата. От днес тя остава без закрилник и кой знае какво може да ни се случи. Ще трябва да омилостивим домашните божества и дано приемат курбана ни!
– Как, дядо? – гласът на Мирея бе пред скъсване, толкова много мъка бе насъбрал.
– Сега ще ти обясня, рожбо! Иди вътре в хола, в резбования скрин трябва да има стара глинена купичка. Напълни я с прясно мляко и ми я донеси веднага. А, да не забравя, вземи и една шепа захар, но гледай да не посипваш навсякъде откъдето минаваш. Донеси и нея! Ще правим жертвоприношение и ще свържем видимия с невидимия свят.
Девойчето веднага се затръкна да изпълни повелята на дядо си. Толкова много го обичаше, че не подлагаше на съмнение нито една негова дума. Откакто баща ѝ Слав загина в нелепа катастрофа, дядо ѝ бе авторитет и пример за подражание за нея. Пък и той самият бе мъж до мозъка на костите си.
Мирея донесе продуктите, които възрастният мъж ѝ бе наредил да потърси. Сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да застане настрани с братчето си и да наблюдава действията на стареца. А те бяха повече от загадъчни.
С ритуални плавни движения мъжът сложи глинената купичка пред прага на къщата. После запали ароматна свещичка с мирис на сандалово дърво и аромат на агарова смола и прекръсти четирите кьошета на вратата. Взе в шепата си захарта и поръси в ъглите на всяка една от стаите. После се върна навън, взе прозрачния буркан и внимателно изсипа змията на плочестата пътека. Смокът продължаваше да стои замрял. Но малко свеж въздух му трябваше и тялото му потрепна, шарките се заогъваха, а той самият просъска, плезейки разполовен език. Насочи се право към купичката с мляко и започна да се храни от нея.
В плътната тишина децата въздъхнаха с облекчение, че господарят на дома бе все още жив и нямаше да ги изостави на произвола на съдбата.
А дядо Добри, доволен от свършеното, се подсмихна под мустак, като ги остави да се забавляват самички и подхвана пак някаква своя си работа.
© Румяна Пелова. Всички права
запазени
За поръчка на книгата: Румяна Пелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар