неделя, 2 октомври 2011 г.

А сърцето ня лятото, още боли... Резултати от Втори Летен Фейсбук конкурс По стъпките ня лятото


Петък вечер , 30 септември, 2011г. Култовото барче на улица "Жулийо Кюри" е пълно. В неформална обстановка ще бъде представен новият брой на литературното списание "Смесена Китка ", издание на клуб Буквите и ще бъдат обявени победителите на Втория Фейсбук конкурс "По стъпките на лятото".
Третият брой на списанието е посветен на фантастиката и лятото. В него са подбрани произведения от раздел "Фантастика" в сайта Буквите, който през 2011 година навърши своята 10-годишнина.Камелия Иванова, редактор на списанието и членовете фантасти на Клуб Буквите представиха своите произведения, публикувани в списанието. За пръв път в него има подлистник с откъси от вече публикувани или още неиздавани романи. Този подлистник е уникален, не само защото възражда стари традиции, но и защото към всяко произведение е прикачен специален бар код за айфон и айпод, благодарение на който всяко преносимо устройство от този вид може да локализира произведението в мрежата и да осигури достъп до отделни публикации или електронната книга, в която е съхранено.
Вторият летен Фейсбук конкурс, стартирал успешно с над 120 призведения на 60 автора в разделите поезия и проза в "По стъпките на лятото" и хумористичния раздел "На чаша свобода", обяви своите победители в двата раздела.

Специалната награда Фондацията присъди на поета Кръстьо Раленков от Бяла Слатина за стихотворението "По стъпките на лятото"

Жури в състав: Светлана Йонкова, член на СБП, Нели Господинова - идеолог на конкурса и Красимир Тенев-Майстора, победител в миналогодишния конкурс за поезия присъдиха следните награди:

1. „Хаймана” – Галена Воротинцева *
2. „Лятото” – Йорданка Гецова;
„Не искам” - Даниела Йорданова
3. „Спомени от тавана” – Стефка Григорова;
„Надничарки” – Росица Петрова.


Поощрения:
„Като студена бира и шоколад” – Димитър Димитров;
„Лятна свещ” – Илко Илиев;
„Сигурно лято” – Радосвета Миркова;
„През пясъците на лятото” – Елица Ангелова;
„В сън идиличен” – Галя Иванова;
„Лятната жена” – Нина Чилянска;
„Усмивки от лято” – Румяна Пелова;
„По стъпките на лятото” – Лилия Кашукеева

* Стихотворението "Хаймана" на Галена Воротинцева беше дисквалифицирано, поради факта, че участничката публикува своето произведение ден преди да бъдат обявени номинациите и така наруши изискването за анонимност.

В хумористичния раздел поезия "На чаша свобода" бяха обявени следните лауреати:
Йорданка Господинова за стихотворението "Самодивски отчет" и отново Кръстьо Раленков за своето произведение
"Летен магически реализъм 1"


Жури в състав Иван Богданов, Стефан Кръстев- Цефулес и Иван Вакрилов раздадоха награди в раздела за проза:

Победител тази година в "По стъпките на лятото" е Рада Петрова с разказа "За кого се женят хубавите момчета"
На второ място "Последното изпращане" Симеон Христов. Трето място получи известната Ина Крейн за разказа "Най- вярната"
В раздела проза "На чаша свобода" лауреат е Лариса Ангелова за разказа
"Че кой пие бира?"

По стъпките на лятото - Кръстьо Раленков /специална награда/

Преследвам лятото. Преследвал съм го винаги.
Познавам стъпките, следите, миризмата му.
И закачливото му, весело намигване,
преди да заяви: "Пътувай с вятъра!"

Заради него цял живот съм индианец,
ловец-следотърсач, безумен Холмс.
Да следваш лятото е участ и призвание,
да го настигнеш, значи да си имаш дом.

Това, последното, едва ли ще се случи...
Но лятото - безгрижна платноходка,
по селски път дъхтяща на сено каручка,
и сенки - тъмни вирове във маранята на следобеда -

целувало е раменете ти - аз виждам от загара.
С тревите е танцувало - чак жълти от умора.
Издигнало е слънцето на цели сто копрали
да позлатява сутрин копнеещите борове.

Разсипник на звезди е, дори е редкопръсто,
когато подарява, когато изкушава.
И стъпиш ли в следите му, внезапно в теб възкръсва
забравената щедрост до край да се раздаваш.

И вече сам си лято. В следите ти ще тръгне
несретникът отчаян, човечецът без дом.
Без дом ще си остане. Ала зад всеки ъгъл
ще търси хоризонта, ще бъде хоризонт...

ЛЕТЕН МАГИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ 1 - Кръстьо Раленков
Над Макондо вали.
Маркес пуши и пише.
Тумбата (три коли)
морски бриз и се диша.

Давай газ за Бургас!
На брега му – рускини.
Във палатка-палас
с две от тях бях мискинин.

Райско лято, вълни
и коктейли, коктейли…
До зори съм щастлив.
До обяд съм ти верен.

Следобяд съм свежар.
Даже с мен се разбирам.
Вечер миди на жар
хапвам. С ледена бира.

Всичко хубаво, но…
Ех, това „но”, накрая.
Малко черно петно.
Малка гонка от рая.

Но… заспал съм. Нали
туй поне е безплатно.
Над Макондо вали.
Пак зачитам се в Маркес

Самодивски отчет
Йорданка Господинова

Една красива самодива,
отракана и малко дива,
но веща в своя занаят –
чаровница и с нрав чепат,
без свян омайваше мъжете,
по вятър литваше с конете
и във гори, в потайна доба
вареше билки в зла прокоба.
Но ненадейно, в летен ден
получи призив: „Тук при мен
да се явиш веднага трябва!”
и подпис: Главната вещарка!
Нацупи устни, свъси нос
и тръгна от морето боса,
да дава цялостен отчет –
такъв бе вещерският ред.
А искаше във тази нощ
да пламне с цялата си мощ
и момък строен и красив,
да отведе в усоя див…
Защо ли старата змеица –
на вид набръчкана, грозница
я викаше с депеша строга? –
това си беше зла прокоба...
Дали канон бе нарушила?
С какво хатъра бе строшила? –
потъна в мисли самодивата,
от нерви чак изрови нивите.
И ето я след час пеша
отвори шефската врата,
и с глас по-мил от птича песен
попита може ли да влезе.
А вещицата стара мъдро
извади папка – много пъстра,
и занарежда с глас пресипнал
„Ти, луда-млада самодиво,
без капка разум си живяла
и самодивски си щуряла.
От кладенци вода си пила,
но сто реки си пресушила.
С магия древна клади стари
си разгоряла във пожари.
И вместо младите момци
пленявала си даже старци.
Сега се спри! В ръце вземи се!
Последен шанс е – поправи се!
Че току виж, в потаен час
във веда те превърна аз,
и вместо дива и красива
ще ходиш сбръчкана и сива
на плажа, в гъстата гора.
И само чаша свобода,
ако си мила и добра –
след 100 лета ще ти даря!
За кого се женят Хубавите момичета


Слънцето отдавна беше се издигнало до средата на побелялото небе. И грееше все по-силно. На ливадата, прибрали дългите си руси коси в бели шапки с козирки, работеха три момичета. С едновремешни - трироги вили, прибираха сухото сено от миналата седмица. В края на ливадата мъж и жена, покатерени на стегната купа, го поемаха и го оформяха равномерно и симетрично под краката си. Навсякъде се носеше упойващ аромат на билки. Момичетата си говореха нещо, а най-малката от време на време тананикаше някаква песен.
Това бяха дъщерите на Петър и Катерина. Момичетата бяха отговорни, слушаха ги и работата вървеше. Техните ливади се косяха навреме, сеното се прибираше сухо и добре подредено в сайвантите, градините и лозята им бяха по конец, а къщата им светеше от чистота. Големите завършиха университет, но в работата не оставяха родителите си сами. Бяха пъргави и умееха всичко. Най-малката също щеше да е студентка тази есен. Но тя беше по-различна. Веднъж да я погледнеш и я запомняш. Катерина и Петър се кръстеха и се молеха някой да не урочаса момичето им. И все припомняха на Радина да се смее по-тихо, да не гледа хората право в очите и да не е на всяко гърне мерудия. Сестрите й също искаха да е по-сдържана. Но се радваха на веселия й характер и на думите, които казваше все на място.
- Момичета - викна баща им. – Хайде под голямата круша и да хапнем за обед. Като поолекне слънцето, ще довършим.
Майка им Катерина остави вилата и тръгна към сянката. Момичетата хукнаха към реката да се измият. Чу се някаква разправия, после смях и двете по-големи сестри излязоха от водата. Радина нави памучните си панталони и нагази в дълбокото. Взе да бърка под хлъзгавите камънаци и от време на време хвърляше нещо на брега. Майка й приближи водата и викна:
- Работа ли ти е сега да ловиш раци? От теб мира нямам! Отивай да наредите обяда, че да има време да си починем. И приклекна да налее вода в дамаджанката.
Радина я погледна изпод ръцете си, потънали до раменете във водата. Продължаваше да бърника под камъка и да хвърля на тревата лъскави, кафяви раци. И както усмихнато гледаше майка си, нещо друго привлече вниманието й. По пътя, който се виеше покрай реката, вървяха трима мъже. Говореха високо, дори нещо се провикваха. Радина се изправи, взе да изстисква краищата на тънката блузка и се загледа в тях. Те се спряха и поздравиха. Петър и Катерина им извикаха да минат по камъните и да дойдат при тях.
- Нямаме време, чичо Петре! – провикна се единият. И ние това ще правим следобед. Чакат ни на горната ливада. Нали я знаеш – онази, стръмната. Там само ние тримата се оправяме. Затова и Ваньо си дойде – да помага. И продължиха по пътя.
Радина небрежно ги проследи с поглед. Тя беше срещнала Ваньо още зимата - в клуба. Той не й обърна никакво внимание и тя беше малко засегната, но не го показа. Сега същият този Ваньо вървеше с равномерни крачки малко встрани от братята си и в един кратък миг я погледна. На Радина й спря дъха. И получи сърцебиене. Дори леко повдигна ръка и пак я отпусна надолу. В очите на Ваньо се мярна изненада, после тези очи се усмихнаха леко и той отмина със същата уверена крачка нагоре между дърветата.
“Какви ли красавици се женят за хубавите момчета?”- съкрушено си помисли Радина. Беше поразпитала и знаеше, че Ваньо учи във Военно училище, че е добър спортист и момичетата са луди по него. “Нямам никакъв шанс с този. Сигурно му стигам до лакътя. На всичко отгоре ме погледна насмешливо!” – продължи да си мисли момичето, наведе се и започна да събира раците, които кретаха из тревата.
- Момиче, няма да те чакаме до утре – провикна се баща й. Носи ги тук, пък довечера ще ги сварим на двора в голямата тенджера.
Радина върза раците в една басмена престилка и ги остави на сянка. Седна и си взе пържена филийка. Но не й се ядеше. Опъна се по гръб встрани от шарената покривка, сложи ръцете си под главата и се загледа в короната на дървото. Пак се сети за насмешливия поглед на Ваньо и каза:
- Този, дето учи във Военното училище, ми се струва надменен.
- Ами, надменен – контрира я сестра й Тина. Много си е свястно момчето. Но чувам, че бил сгоден за някаква софиянка.
На Радина съвсем й се отщя филийката. “Така си и знаех. Коя съм аз, че да забележи мен!” В очите й легна тъмна сянка. Двете по-големи сестри се спогледаха. Цвети се примъкна към нея и взе да я гъделичка с една сламка.
- Недей да се ядосваш. Ваньо е доста по-голям от теб, пък и всички знаят, че не обръща внимание на тукашните момичета.
Радина си мълчеше. Даде си дума, че дори да го срещне, изобщо няма да го погледне. “Кой знае пък какво е “- мислеше си момичето. “Военно училище и спортист. Чудо! Сега за мен по-важна е медицината”. Стана и хукна към реката.
Работиха почти до здрач. Петър и Катерина бързаха да не изпуснат сухото време, пък и момичетата искаха да отидат за няколко дни на море. Така щеше да стане, но не и преди да свършат основната лятна работа. Изкъпаха се, вечеряха и седнаха на пейката под лозата. Горещината взе да отстъпва. Радина се качи в стаята си и през прозореца се чу любимата й музика. Петър се ядоса, Катерина му кимна с глава и двамата се прибраха. Цвети и Тина взеха да се смеят. Решиха, че на Радина толкова й трябва, за да забрави за Ваньо. И почнаха да обсъждат заминаването в края на седмицата.
Радина блъска известно време по бюрото си в такт със Sonata Arctica, дойде й настроение и реши да излезе до клуба. Облече черен потник с триъгълник от сребърни пайети на гърдите и широки бели панталони до глезените. Обу красиви черни сандали - ниски, с много каишки. Нави дългата си руса коса на тила, като остави от всякъде да стърчат кичури. И дискретно се гримира. Зелените й очи имаха странно излъчване върху леко потъмнялото й лице. “Много ме бива!” – хареса се Радина в огледалото и широко се усмихна. Метна върху раменете си тънък, черен пуловер и се стрелна по стълбите. На двора само свирна на сестрите си и те за миг видяха гърба й между гергините и тежката порта хлопна. Радина хлътна в тъмното на улицата.
- Много е дива – леко се прозя Тина. Не беше зле и ние да излезем, но на – чувствам се изморена. А ти? – и погледна под вежди Цвети.
- Аз не съм изморена, но като не сме се разбрали с никого, как да излизаме току така. Даже не знам дали изобщо някой от нашите си е на село. Ние като едни стари моми, нали? – и взе да се смее весело.
- Ти не, ама аз натам отивам – в същия тон й отвърна Тина. Ако искаш, да отидем до Моста. Ще пийнем нещо, ще послушаме музика и да видим някой от подвизите на Радина. Нали не мислиш, че ще се размине без нищо тази вечер?
- Тихо! – изсъска Цвети. – Ако чуят, гледай какво става. Хайде да излезем, наистина. Отивам да се облека.
Селото в Пролома открай време си беше голямо и с предприемчиви хора. Беше закон младежите да учат в техникумите и гимназиите, а после – в университет. Традициите бяха такива, че повечето се връщаха да живеят тук, но пътуваха до близките градове и до София, където работеха. През лятото в селото имаше толкова много младежи, че животът не стихваше и през нощта.
Цвети и Тина намериха места и седнаха на терасата на кафенето. Отдолу проблясваха бавните води на Искъра. В кратките мигове, когато музиката притихваше, се чуваше тихият шум на голямата река. В селото имаше много заведения, но тук – на Моста, обичаха да идват всички. Двете сестри огледаха наоколо, но никъде не видяха Радина. Размениха озадачени погледи. Цвети стана, отиде до бара и небрежно преброди с поглед навсякъде. Нямаше я. Подпря се на плота и поздрави барманката.
- Сестра ми да се е мяркала тази вечер или е отишла на друго място?- попита между другото.
- Не съм я виждала – веднага й отговори момичето. – Но нали знаеш, че
тази вечер пак ще карат през тунелите, а това без Радина никога не става.
- Кое не става без Радина? – изумено повдигна вежди сестра й.
- Цвети, все едно нищо не съм ти казвала, защото ще ме намразят – добави притеснено барманката. – Мислех, че знаете за гонките. И за Радина, която не пропуска нито една!
Цвети се вцепени. Гонката! Полицията беше сложила патрул, за да пречи на нощните ралита с моторите през дефилето. И безумствата в малките нощни часове бяха престанали. Цвети за първи път чуваше, че сестра й е сред “донорите”, както наричаха моторджиите, които форсираха като луди машините по завоите на Пролома. Трябваше да намерят Радина и да разберат за какво става дума. Върна се при Тина и без заобикалки й разказа, каквото беше научила. Тина се втрещи. Чак й прилоша. Извади си телефона от чантата и набра номера на Радина. Изобщо не очакваше, че сестра й ще вдигне и се изненада много, когато чу гласа й.
- Ние сме на Моста, но не те виждаме никъде. Къде си?
- Ами стойте си. Аз може да се позабавя малко – неопределено отговори Радина.
- Питам те къде си. И дори не питам с кого си там! – остро й каза Тина. – Знам, че нещо ще става тази нощ в тунелите – прави си сметката, ако разбера, че имаш пръст в тази работа. Най-добре се прибирай. Да си тук до десет минути. Ще те изчакаме.
- Какво ти става? - остро реагира Радина. – Аз да не съм малолетна, че ще ме прибираш?
- За състезанието в тунела какво? – попита Тина. – Мислиш, че няма как да науча ли?! Казах, че до десет минути те чакам да си тук на Моста и повече няма да го повтарям.
Цвети гледаше озадачено сестра си. Рядко се случваше да чуе от нея такъв тон. Явно беше или много ядосана, или много разтревожена. А може би и двете.
- Цвети, я ми разкажи за тези гонки. Аз не съм наясно за какво точно става дума.
- Преди нали знаеш как беше – от определени места тръгват един срещу друг по осевата линия. С максимално висока скорост. Дефилето е с много и опасни завои. Никой не знае точно в кой момент ще се срещне с другия. Ако не излетиш от някой завой преди това, ако не те хване страх и не се отклониш в последния момент, неизбежно се удряш челно с този, който лети срещу теб. Който оцелее…това е. – Цвети направо се изпоти, докато обясни с няколко изречение нощните безумия отпреди половин година, които нашариха пътя през Пролома с бели паметници.
- И сега го правят същото, но в тунелите, така ли? И Радина наред с откачените! Ще я пребия, преди нашите да са разбрали в какво се е набъркала.
- Не вярвам да участва, защото моторът й още от миналата година е под сайванта. Изглежда, че татко нарочно не го поддържа…
- Ти знаеш ли, че това е още по-лошо? – тревожно я изгледа Тина. – Хем не кара редовно, хем участва. Това си е направо лудост!
Вечерта им беше провалена. Нещо повече - и двете се тресяха от нерви и очите им постоянно бяха в другия край на заведението, между двете каменни колони, където непрекъснато влизаха и излизаха младежи. Двете едновременно видяха Ваньо, който премина бавно през каменния проход и говорейки по телефона, ги подмина. Те се спогледаха притеснени.
- Момичета, защо не сте в пълен сестрински състав тази вечер? – чуха гласа му изведнъж и едва не подскочиха. – Случило ли се е нещо? – веднага схвана особеното положение Ваньо.
- Не е, ама може и да се случи – направо изстреля Цвети.
Тина онемя. Изведнъж й се стори, че сестрите й са откровено малоумни. Направо й се доплака от унижение.
- Какво може да се случи? – Иван застана до масата и взе да придърпва един пластмасов стол към себе си.
- И ние не знаем, но се уплашихме, защото тази вечер ще има от ония състезания, нали знаеш – със залаганията. И Радина е там. – Цвети видя, че сестра й е на път да й откъсне главата, но се направи, че не разбира погледа й.
- Я чакай! – стреснато каза Иван. – Че те не ги ли забраниха тези самоубийства? И Радина какво? Ще ходи да залага ли?
- Да залага ли? – Цвети се ядоса. - Май се правиш на интересен. Радина кара там за някакъв.
Тина рязко стана. Лицето й беше почервеняло като пред удар. Гласът й изсвистя и остро преряза Цвети .
- Бе ти нормална ли си? Аз те питам като човек какво знаеш и чакам да ми обясниш, а ти оттук – оттам и не всичко и после пак. Какви ги дрънкаш за някой си, дето Радина кара за него? Главите ви откъсвам и на двете! Веднага ставай да я търсим!
Иван гледаше недоумяващо. И той се надигна и хвана Тина за ръката.
- Къде ще я търсиш? Я елате с мен да видим какво става. Сами в тази тъмница къде ще ходите?
Тримата се заизмъкваха между масите, сподирени от погледа на момичето на бара.
Близо до заведението беше паркирано малкото “Рено” на Иван. Той разбута нещата си на задната седалка и направи място на разтрепераната Цвети. Вбесена, Тина се тръшна до него отпред и рязко дръпна предпазния колан.
- Извинявай – пророни, докато излизаха на централния път. – Забъркваме те в неща, дето не са ти работа.
- Така е – неочаквано се съгласи Иван и това я ядоса допълнително. Погледна косо към него, но си замълча.
- Знам къде стават тези неща. Сега ще видим героите накуп – рече, сякаш на себе си Иван и натисна газта.
Голяма група младежи бяха насядали по моторите си около Черепишкото ханче. Някои пиеха бира, други нервно бутаха напред-назад машините и стържеха чакъла с кубинките си. Иван обърна и спря встрани под широката корона на един орех. Някои от момчетата го изгледаха равнодушно и на секундата го забравиха. Цвети и Тина нервно се взираха в тъмното да видят Радина, но наоколо я нямаше. Олющената врата на ресторантчето се отвори и в светлата рамка те видяха сестра си да върви спокойно пред двама мъже, на които лицата не се виждаха. Тина протегна ръка да отвори вратата, но Иван я хвана бързо и тя отново се дръпна назад.
- Не бързай. Чакай да видя кои са тези двамата – тихо я предупреди той.
Тримата заслизаха по дървеното стълбище от терасата на ханчето. Щяха да минат покрай колата на Иван. В този момент той отвори вратата и излезе. Пресрещна ги бавно и спокойно. Радина го позна в последния момент и очите й се разшириха от изненада. Веднага се втренчи в тъмната кола и се опитваше да види кой седи вътре.
- Радина, - тихо я повика Иван. – Имам да ти казвам нещо. Вдигна ръка и с жест я покани към себе си.
- Да ми казваш нещо ли? Ти? – момичето изумено го погледна и изведнъж започна нервно да се смее.
- Този кой е? – безцеремонно попита единият и застана плътно до нея. – Разкарай го, щото не искам проблеми с гаджетата ти.
Радина се спря и още преди да отговори нещо, видя как мъжът с дългата, мазна коса, който вървеше по-назад, забързано приближи Иван и силно го бутна назад.
- Изчезвай оттук, тарикат! Да не мислиш, че ще ми объркваш плановете, а? – мъжът продължаваше да тласка Иван в тъмното и изведнъж силно изохка.
В този момент от колата излязоха двете сестри и тръгнаха към нея. Радина онемя.
- Влизай в колата – изсъска Тина и я дръпна към отворената врата.
- Е това е прекалено, малката – високо и с нервен глас се изсмя мъжът до нея. – Май цялата рода са дошли да те прибират, а?
Радина мълчеше объркана. Встрани - в тъмното, се чуваха удари и задъхани, нервни псувни. Някои младежи оттатък шосето усетиха, че нещо се случва и ритнаха степенките на моторите. Двама-трима тръгнаха да видят какво става. Чу се мъчителен стон и дългокосият дотича припряно .
- Да изчезваме. Май го боцнах лошо оня тарикат! - и хукна към малкия паркинг отсреща.
- Какво си направил ? Викаш, че си го боцнал? Сега вече яко загазихме! Малката, няма да ти се размине, помни ми думата! – и хукна след приятеля си.
Разтревожени, трите момичета затичаха към сенките край ресторанта. И изведнъж видяха как бавно и мъчително към тях приближава Иван, превит на две. Мотористите отсреща се раздвижиха, нещо взеха да си подвикват и един след друг, после по няколко наведнъж, пришпориха машините и ревът на моторите заглъхна зад завоите. Тина прихвана Иван и внимателно го настани на задната седалка. В това време Радина вече палеше колата и подкара към близкия Спешен център. Минути, след като му дадоха първа помощ, лекарите го транспортираха към голямата болница в съседния град. Едва призори дадоха надежда, че Иван ще оживее. Но продължаваха да се борят за живота му.
Дали родителите му не пожелаха да съдят бандита или пък от високо място потулиха случая, никой не разбра с подробности. Носеха се слухове, че момчето е пострадало заради дъщерите на Петър и Катерина. Някои от тези клюки бяха толкова пикантни, че не стигнаха до ушите на родителите, защото никой не се осмели да им разкаже подобно нещо за момичетата.
Радина и Цвети посещаваха редовно Иван в болницата, но един ден завариха там красиво, тъмнокосо момиче, което студено ги помоли повече да не го безпокоят. Иван си мълчеше и гледаше безучастно в тавана. Унизени, те мълчаливо тръгнаха по дългия коридор на отделението и там, до тясната врата на изхода, срещнаха роднините на Иван. Чудеха се накъде да гледат и какво да направят.
- Не се тревожете - тихо каза майка му. - Лошото мина. Бог е милостив и му даде още живот. За да живеем и ние. Всичко ще се оправи! – и отминаха.
Петър и Катерина бяха като попарени. Вече не бяха онези спокойни и горди родители, каквито всички ги знаеха. Заживяха тихо и затворено, а дъщерите им все по-рядко се връщаха в родната къща. Цвети се омъжи около Коледа, Тина работеше в голяма фирма и се отдаде на кариерата си. За Радина никой нищо не казваше.
Иван оздравя и се ожени за тъмнокосото момиче. Роди им се дъщеря. Виждаха ги рядко на село, но пък по телевизията го показваха често, защото работеше във военното министерство. Пътуваше с делегации и в отговорни мисии в чужбина.
Поредната човешка драма, която с години занимаваше хората на село, потъна в историята. На дневен дойдоха други истории – за футболисти и манекенки, за мъже със съмнителен бизнес и за жени, които правеха живота на тези мъже бляскав и опасен. Никой не коментираше открито това, което виждаха всички – тежките коли, които със загасени фарове се изкачваха нощем към дълбоките пещери в края на Пролома. От жълтите вестници научаваха, че е изчезнал поредният прякор и тайно се прекръстваха. Открай време знаеха, че оцеляват мълчаливите. “Времената променят хората” – казваха едни. А други – вероятно по-мъдрите, имаха друго мнение. Според тях хората променяха времената. По този въпрос Господ не считаше за нужно да уточнява позицията си. И годините минаваха, сякаш качени на Виенско колело – първо минават червените купета. После сините, жълтите, зелените и всички останали. После гледаш – пак се задали червените. И всичко се повтаря. Както в живота.


Първа съобщи за трагедията световна агенция отвъд океана. Дни наред новинарските емисии излъчваха кадри от катастрофата и разказите на очевидци, които откровено се разминаваха. Но в едно всички бяха единодушни. Издирванията се провеждаха в огромен периметър и нито сред оцелелите, нито сред загиналите, беше открит високопоставен офицер от службите на НАТО. Българското му име звучеше на английски твърде странно - затова и доста по-късно стана ясно, че изчезналият е Иван Клензов. Новината хвърли в потрес и догадки хората от Пролома. Родителите му бяха съсипани. Вече нямаше друга тема за разговор. Само тази. Но без нищо ново дни наред. После седмици и месеци. Новината взе да избледнява. Не се коментираше вече дори слухът за огромната застраховка, която близките му щяха да получат.
И изведнъж от нищото - неочаквано като гръмотевица посред зима се чу, че Ваньо се е намерил. Че е оцелял като по чудо и е лекуван някъде в пустинята, където имало български лекари. Хората се кръстеха и малко не им се вярваше това да е истина, но се молеха да е така, защото мъката на майка му край нямаше, а бащата не преживя и месец трагедията.
Лъжа нямаше. Чудо – може би.
Иван бил намерен от бедуини, които му спасили живота, но не успели да спасят краката му. И дълги месеци нито те знаели кой е, нито пък той разбирал кои са. Докато по призрачните пътища в пустинята, номадите не срещнали коли, на които били нарисувани червен кръст и полумесец. И тогава видели, че болният мъж се развълнувал. Високо започнал да вика на непознатия си език и те препречили пътя на белите коли. Разговорили се с водачите. Към дървения кош, в който лежал белият мъж, се приближила жена, облечен в странни дрехи, със смешна шапка и с нещо черно, което криело очите й. Приличала на огромна буболечка и бедуините се подсмихвали в брадите си. Те знаели, че хората от белите коли са лекари. Било се случвало да спасяват родилки, деца и войни от племето им. Сега бил дошъл ред на мъжа, който оцелял от пожара в небето. Когато жената се навела над дървения кош, стъписано се изправила и сложила ръка на сърцето си. Свалила черното от очите си и отново погледнала в коша. Заговорила на непознат език. Бързо и развълнувано. И мъжът, който бил свит като дете, отговорил. Казал няколко думи и гласът му се задавил в сълзи. Донесли носилка и го вкарали в една от белите коли. Жената казала, че мъжът е приятел от детските й години и двамата са отраснали в красива страна с влажни, гъсти гори, с планини, на които имало снежни шапки и през лятото, с прекрасни долини, сребърни реки и топло, синьо море. И че им благодари от цялото си сърце, че са му спасили живота.
Лекарката, която приличала на буболечка, била Радина. С годините свикнала на трудната работа, на езика и обичаите в пустинята. И мислела така да бъде и нататък. До мига, в който колоната срещнала бедуините. Казват, че в случайността няма нищо случайно. А също и това, че случайността е необходимост. За Иван и Радина срещата в пустинята била нещо съвсем различно. Защото нямало съмнение, че сам Бог я бил измислил.
Няколко месеца, след като се чуло, че Иван е открит жив, двамата пристигнали в Пролома. Под натежалата лозница в двора на Петър и Катерина, се събрали много хора. И всички говорели едновременно. По това се разбирало колко много се вълнували и колко много се радвали. И когато повечето от тях се разотишли, Цвети така – между другото, попитала:
- Та за кого се женят хубавите момчета?
- За когото трябва – през зъби отговорила Радина. И после широко се засмяла.
- И задължително да минат през пустинята, за да си приберат момичето – допълнил Иван, втренчен в механизмите на новите си крака. – Какво ще кажете? Да идем до Моста да изпием по едно питие и да видим какво се е случило, докато ни е нямало. И да се пораздвижим…в пълен сестрински състав.
- Чудех се дали ще го кажеш. Заедно, както никога и заедно, както винаги е трябвало да бъде - казала Тина и тръгнала напред.
Петър и Катерина за първи път скришом гледали през прозореца. И се радвали, защото през тежката порта излизали трите им момичета с мъжете си. Нещо, което отдавна мечтаели да видят на едно място. Доброто дълго ги обикаляло и ето - вече всичко си дошло на мястото.
Петър и Катерина тихо се прекръстили и излезли на двора. Нощта прегърнала тихата им радост и се заслушала в песента на щурците.



Че кой пие бира? от Лариса Ангелова


- Да ви предложа нещо към бирата?
Краси погледна сервитьорката с неразбиращият си поглед на художник.
- Да предложите? Можете ли да ми предложите нещо?
- Да, разбира се. Например, ядки. Имаме фъстъци, кашу...
- Не, не. Друго си помислих, че предлагате... - но преди момичето да се обърне обидено, той продължи. - Пия я чиста. Щом настоявате, донесете ми още една!
Тя го погледна на свой ред учудено, но тук идваха всякакви клиенти.
- Е?
- Е? - отвърна приятелят му Минчо, таксиметров шофьор.
Бяха седнали в едно от малкото интелектуални барчета, отворени все още през лятото. Всички се бяха изнесли нанякъде, най-вече на море. А те доволно се наслаждаваха на тишината под гъстата сянка на няколко истински дървета.
- Какво, е? Сдобрихте ли се с Ина?
- Не.
- Ще се сдобрите!
- Не.
- Ти друга дума, знаеш ли?
- Да.
- Каква? - Минчо го погледна не без любопитство, макар да знаеше, че ще изтърси някоя глупост.
- Бира.
- Това го знам. Кажи и друга дума.
- Немска бира.
- Добре! Кажи ми, какво ще правим довечера! Надявах се да си се сдобрил с Ина, тя и моята Ива нещо се дърпа...
- Да, почти с едни и същи имена, Ина и Ива... Все едно сме ги подбирали.
- Да. Можеха да дойдат с нас. Какво като е следобед? Лято е! Горещо! Очакват да ги заведем на кино ли по това време?
- Как не, да пропуснем бирата...
- Бира ли казахте?
- Да, още една, моля...
Минчо не без съжаление се вторачи в халбата с изстудена бира и пяната, която апетитно слизаше на струйка и зацапваше плота на масата.
- Ако бях художник, щях да нарисувам ето този следобед - една дебела сянка и чаша с бира.
- Не си.
- Не съм. Ти си. Защо не нарисуваш една?
- Само една-а-а? - проточи Краси. - Не мога да се задоволя само с една.
- С какво не можете да се задоволите, момчета? - към тях се присъдени и барманът. Той беше обикновен бюфетчик, не знаеше да забърка нито един коктейл, но важно показваше тапията, окачена на стената, въпреки инженерното си образование.
- Гледаме пяната. Как така все прелива и никога не й правиш връх, че да го оближем, а не да сърбаме... Това се питаме.
- Ами... Знам ли. То така си става, идва ми отвътре.
- Да, а аз я предпочитам да се е разплискала. Не някой да застане отгоре като в онази реклама и да я изравнява с нож.
- О, ако ще говорим по учебници, тя трябва да е около три сантиметра...
- Споко, не ти щем знанията! Дай по още една!
- Ха, момчета, така ви искам! Дай и на мен една! - сервитьорката го погледна, беше още три часа. Ако започнеше с бира щеше да свърши с водка или зад барплота. Вечерта имаше голяма компания, а гаджето я чакаше и нямаше да й се размине. Постоя нерешително, но строгият поглед на шефа й я отпрати бързо в заведението.
- Краси, ти не си идвал отдавна. Какво става? Къде е Ина?
- Пак ли за нея? Все ме питат за нея, никога за мен. Питайте ме „Краси, ти днес колко бири изпи? Изпи ли си бирата, изобщо?”
- Защо да те питам. Виждам, че си с червени бузи и блеснал поглед.
- Да, и той е блеснал, целият, но него не го питаш!
- Ми, той е шофьор човека. Кой шофьор пие?
- Аз като съм художник пия, така ли? - и гласът му леко се извиси.
- А, чакай бе момче! Не така, сега. Е, че докачлив. Ей, момиче, донеси по още една!
- Ето, това е мъжка приказка.
Минчо само им се усмихна. И от една бира главата му почваше да се замайва. Но за да поддържа имиджа си на неуспял интелектуалец поръча водка с лед.
- Ай, и ти? Откъде тази мода? - барманът се обиди. - Може да съм учил, недоучил, но водка с лед. Обиждаш ме! Момиче! Извади от камерата специалната бутилка с водка!
- Специална бутилка-а-а? - Краси проточи отново.
- Аха. Изстудена... Ти написа ли си книгите? - той се обърна към Минчо, който не беше написал и ред, но с тази реплика сваляше всички мадами „Имам две неиздадени книги”. Краси само се подсмихна. Познаваха се от години и книгите му не мръднаха ни на йота.
- О, нещо пресъхнах. Стигнах до описание на главната героиня и не мога да реша дали да е красива или грозна.
- Красива! - отсече барманът.
- Грозна! - каза Краси.
- Що така? Кой ще чете книга с грозна героиня, освен ако не й направят пластична операция накрая?
- А, след двете водки ще стане красива като във вица..
- Не, аз съм съвсем сериозен. Я, вижте сериалите...
- Че, кой гледа сериали? Така като ни гледаш двама здрави мъже, да седнем да гледаме сериали?
- Аз за примера, не се пали. Жената трябва да е красива. А и като се замисля твоята Ина не е красива. Да не се обидиш сега? Грозна е.
- Грозна е. Знам го.
- Къде е?
- Няма я. Напусна ме.
- Браво. Зарежи я. Какво толкова намери в нея?
- Как какво? Художник съм. Красивите жени са за мъже без въображение. Дорисувах си мислено това онова в нея и тя стана интересна в моите очи.
- Аха, в твоите очи. Значи проблема не е в теб...
- В него е. Не, че Ина е грозна, той си харесва грозни жени.
- Ех, мъка мъка. Момиче, дай по още една!
- Шефе, жена ти дойде...
- А, само това ми липсваше! Нина като ме види да пия, ще започне пак някой скандал... Момчета, помагайте!
- Нина-а-а! - Краси се помъчи да не мисли, че имената на жените им са се объркали в главата му.
Докато се огледа тя застана до тях и проточи глава към масата, отрупана с халби.
- Пиете?
- Не. Не пием! Дегустираме.
- Какво е това? Чаша с водка?
- Да. Изстудена... без лед, за Минчо.
- А халбите с бира?
- Това са различни марки бира... за Краси.
- А така, пиете бира по това време!
- Че, кой пие чиста бира? Дегустираме! - Нина също не беше красива и Краси я погледна с очите на художник. - Това е разредител!


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг