ТРИ МАЛКИ ОКТОПОДЧЕТА от Лариса Ангелова

Децата на октоподката растяха бързо, заобиколени от обичта на всички океански обитатели. Дори когато Старият Скат бе съпроводен от златните рибки до Тъмната пещера, те също заплакаха. Но младостта взе своето и те го забравиха, а после отново бяха веселите, безгрижни малки октоподчета. Те растяха умни, послушни и лесно започваха всякакви игри, а понякога бяха и много нетърпеливи. Заради любознанието им другите не разказваха за тъжната история на майка им октоподката Топи, а за да ги задоволят донякъде ги нарекоха с подобни имена.
Три от тях се отличаваха с игривия си характер и на тях им обръщаха повече внимание, защото навлизаха все по-навътре и навътре в океана, водени от лудориите си, където можеха да срещнат неприятели. За това имаше вина и старият Скат, който ги приспиваше всяка вечер с една голяма книга с приказки и те обикнаха приключенията. Слушаха историите с интерес и започнаха да мечтаят. А когато Старият Скат ги напусна, те слушаха разказите на Розовата акула.

Така в един ден Тропи, Скати и Окти разбраха, че много искат да опознаят света на хората. Те познаваха своя коралов риф, знаеха всички малки камъчета на дъното, всяка рибка по име, знаеха и следяха за рождените им дни и други празници. Но бяха млади и изпълнени с енергия и се замислиха как да отидат на повърхността на океана и да погледнат към островите, за които Розовата акула им бе казала, че се наричат Медальонови.
Замислиха се и решиха да помолят златните рибки да им помогнат. Като всички океански жители те не можеха да стоят на въздух и заплуваха към тяхното убежище за да разберат дали молбата им е изпълнима. А всички знаеха, че златните рибки в тази част на океана бяха истински златни рибки и изпълняваха желания. Те им помогнаха и трите малки октоподчета вече спокойно можеха да стоят на въздух. А водораслите като разбраха за тяхното тръгване им изплетоха специални зелени пуловери, с които да защитават от силните слънчеви лъчи нежната кожа на пипалата си.
В един ден след обмисляне накъде и кога да тръгнат, видяха самотна лодка. Лодките от дълго време не идваха към техният риф и те си помислиха, че може би това е знак и заплаваха след нея. От приказките на Ската знаеха, че хората където и да ходят винаги се връщат у дома.
Стигнаха до брега, но бе много светло и те изчакаха нощта. И нощта бе по-различна от дъното на океана, откъдето можеха да виждат звездите само ако нямаше облаци. А оттук, от влажния и топъл пясък зад дънера на изхвърления на брега дъб те гледаха нагоре и попиваха с жадни за знания очи светлината на звездите и луната. Какво бе учудването им, когато на брега видяха звезди и големи светещи кълба, приличащи на луната. Но си спомниха, че това не е възможно и че има само едно небе и само една луна на него.
Разгледаха по-внимателно брега и видяха хора и къщи. Също табели с различни надписи. Те можеха да четат и вниманието им привлече един шарен надпис „Рибен ресторант”.
- Може би, е кътче от нашия океан? - те се размечтаха. И тръгнаха към ресторанта.
Но вратата беше затворена и само бледа светлина се процеждаше през стъклата. Те надникнаха и видяха подредени маси и столове. Намериха един незатворен прозорец и влязоха. Попаднаха в кухнята. Преди не бяха виждали подобни печки, мивки и всевъзможни прибори. Можеха само да гадаят за тяхното предназначение, но бяха много ентусиазирани и влязоха в салона. Там ги посрещна полумрак и те ахнаха. В средата видяха голям аквариум, който много приличаше на техния риф с коралите по дъното и няколко риби, които им помахаха с перки и се зарадваха щом ги видяха. Без да се замислят те скочиха при тях. В първия момент рибите се уплашиха, защото не виждаха добре и зелените пуловери пречеха да ги разпознаят като октоподи. Но те бяха дружелюбни, а и на рибите нямаше какво повече да им се случи.
- Какво правите тук? Как попаднахте при нас?
- Златните рибки ни помогнаха. А водораслите ни оплетоха пуловери. Така можем да дишаме на въздух и да предпазваме нежната си кожа.
- Да можехме и ние... - рибите поеха дълбоко въздух. - Но друга е нашата участ...
- Каква?- малките октоподчета все още не разбираха.
- Къде сте попаднали? По-добре бягайте, докато не се е прибрал собственикът. Той готви през нощта, и защото казва че готвенето било вълшебство, никой от неговите помощници не трябва да вижда как готви.
- Готви? Какво е това?
- Не знаете ли? От нас ще направи чорба и хората ще се радват на неговото майсторство. И може би ние с вас се виждаме за последен път...
- Не. Няма да се виждаме за последен път! - октоподчетата решиха да помогнат на клетите риби. Но не знаеха какво да направят.
- По-добре изчакайте стопанина. Той идва след полунощ. Ето там, виждате ли онзи малък прозорец? Когато луната застане над него, той ще ни измъкне от аквариума и ние... – те не довършиха.
Октоподчетата погледнаха натам и видяха, че има много време до издигането на луната. Спогледаха се и се върнаха в кухнята за да попречат на готвача.
В кухнята беше чисто и ухаеше добре, въпреки мрачния разказ на рибите. Те надникнаха във всички шкафове, отвориха всички чекмеджета и се насочиха към най-високия рафт, на който грижливо бяха подредени красиви буркани с надписи.
- Може би, това са неговите вълшебни съставки за готвене? - попита Тропи.
- Може да ги опитаме! - подхвана и Скати.
- Не, по-добре да не рискуваме! Ако това са неговите вълшебни съставки можем да ги изхвърлим от бурканите и... - започна Окти.
- ... и да им разменим местата? – продължи Тропи.
- Точно така!
Така и направиха. Това бяха бурканите с много специалните подправки, които само готвачът знаеше и не даваше на чираците си да се докосват до тях. Октоподчетата внимателно ги върнаха на предишните им места и не без съмнение зачакаха самият майстор.
Той не се забави, но не беше сам, а с приятел и бутилка джин.
- Ще готвиш и тази нощ? Пълнолуние е. Не е хубаво по пълнолуние да се готви или да се забъркват всякакви отвари.
- Моите супи наричаш отвари? Ти си ми приятел, а говориш като останалите...
- Хайде, не говоря сериозно. Вкусни са ти супите, цяло вълшебство! Нямаш равен на себе си, но тази нощ е специална, знаеш го... Рядко звездите са точния брой над големия нос и луната е узряла и няма облаци на небето, нещо което се случва веднъж на десет години на нашия остров. Някак ме е страх, да не пропускаме нещо? По-добре не готви.
- А утре? Когато дойдат клиентите какво ще им поднеса?
- Имаш добри момчета, научи ги на занаят, могат да готвят, а и твоите клиенти едва ли ще разберат разликата. Аз самият още не познавам твоите билки. - с тези думи той се насочи към високия рафт с буркани, а октоподчетата изтръпнаха.
- Не! Не се приближавай към моя тайник!
- Не е тайник, само е на високо.
- Няма значение. Това е нещо мое и най-ценното, което имам. Сам съм откъсвал всяка билка в точното време за да има своята сила или вълшебство, както го наричаш ти.
- Най-обикновени треви...
- Но какви треви! Без тях супите ми нямаше да имат този вкус...
- Да. По-добре да излезем навън и да се насладим на нощта.
- Добре. Не ми се готви тази вечер. Рядко ми се случва да не искам, но тази нощ наистина е по-различна.
Те излязоха отвън и си поделиха бутилката с джин.
Октоподчетата се върнаха в салона и отвориха аквариума.
- А сега ще се опитаме да ви помогнем.
- Как?
Тропи донесе най-голямата тенджера. Преляха малко от водата и рибите скочиха в нея.
Не без усилие те се промъкнаха с тежкия товар към брега. Нощта бе ясна, но за щастие нямаше хора и те бавно, но сигурно напредваха стъпка по стъпка към океана. Когато стигнаха, на изток вече побеляваше. Рибите скочиха набързо и дори не попитаха какво ще правят техните спасители, само им помахаха благодарно с перки и с всички сили заплуваха към родните си места.

Октоподчетата се спогледаха. Не беше нужно да говорят. Върнаха се в ресторанта и влязоха в аквариума. Разместиха малко коралите и изкуствените пещери и се отпуснаха на дъното. Водата, макар да не бе сменяна отдавна напомняше за ласката на родния океан и те заспаха.
На другия ден готвачът влезе с тържествена усмивка в салона. Всичко беше по местата си, помощниците му бяха готови с прочутата му супа. Погледна към аквариума и му се стори че е полупразен, но на вратата вече тропаха първите нетърпеливи посетители. Все пак мимоходом, той отбеляза че нещо е разместено в него, но зает с работата си не обърна внимание на тази мисъл.
Не след малко ресторанта му бе огласен от възмутени викове.
- Какъв е тоя буламач? Подигравате ли ни се!?
- Не, какво става, моля ви, недейте...
Но посетителите бяха толкова възмутените, че забравили за доброто си възпитание хвърляха чиниите със супа по главите на смутените готвачи. Те бяха направили всичко по рецептата на майстора им, но не знаеха, че билките бяха сгрешени.
Готвачът изтича към аквариума с успокоителните думи:
- Дайте ми само пет минути, сам ще ви сготвя най-чудесната рибена чорба, която сте яли! - и посегна към водата.
Но вместо риба извади зелен октопод. Посетителите нададоха рев, той скочи уплашено и изпусна октопода. А другите двама скочиха пъргаво и под изумените погледи на всички побягнаха весело към океана.
Когато бяха стигнали вече своята част на дъното, сред красивия коралов риф те се смееха с пълно гърло и с право. Защото готвачът все още стоеше с отворена уста и протегната ръка, с която бе хванал октопод вместо риба. А посетителите го заклеймиха и не без основание, защото билките може би, бяха вълшебни, но употребени не на място не даваха никакъв положителен резултат.

Морски приказки © Всички права запазени.