Как се пише роман?

 (който ще излезе от името на друг автор) 

Размисли на Жозефин от  романа "Жълтите очи на крокодилите"  на Катрин Панкол

Този откъс от 'Жълтите очи на крокодилите" е интересен наръчник за писане на романи. Не се стърпях да  споделя откъса с пишещата аудитория. Мисля че той е и добра реклама на книгата, която може да се намери в книжарниците на Хеликон на скромната цена14 кинта. Женската гледна точка за света, в който мъжете създават само проблеми. 
Н. Г.

"Сега трябваше да запретне ръкави и да действа.

Погледна компютъра, много красив бял лаптоп, който я чакаше отворен на кухненската маса, зарината с книги, сметки за плащане, флумастри, химикалки, листове и непочистени трохи от закуската; после премести поглед на жълтия кръг, оставен от чайника, на капачката от бурканчето конфитюр от праскови, на салфетката, навита на руло като бяло змийче... Трябваше да си разчисти място, за да седне да пише. Да зареже временно хабилитационния труд. Има толкова много за вършене, въздъхна тя, внезапно изтощена от мисълта за усилията, които й предстояха.

Как се избира тема за книга? Как се изграждат героите, интригата, перипетиите? Кое задвижва действието ‑ външните събития или развитието на героите? Как да започне първата глава? Как да я построи? Нужно ли е да рови в проучванията и писанията си, да пресъздаде яркия свят на Ролон, Вилхелм Завоевателя, Ричард Лъвското сърце, Хенри II, да разчита да я осени духът на Кретиен дьо Троа? Или да търси вдъхновение от Шърли, Ирис, Филип, Ортанс, Антоан и Милен, да си ги представи с шлемове, с високи старинни прически, с остроноси обувки или сабо, да ги настани в замък или в сламените колиби на феодалните имения? Декорът се мени, сърдечните трепети остават непроменени. Сърцето тупти еднакво в гърдите на Алиенор, Скарлет или Мадона. Бухналите рокли с обръчи, железните ризници изтляват с времето, но чувствата са неизменни. Откъде да започне? ‑ чудеше се Жозефин, докато гледаше как яркият януарски ден бавно чезне от кухнята, блясва в ръба на мивката и капва в сушилката. Съществува ли книга с рецепти за писане? Петстотин грама любов, триста и петдесет грама интриги, триста грама приключения, шестстотин грама исторически факти, едно кило пот... сложете да ври на тих огън, засилете огъня, разбърквайте, за да не загори и да стане гладка смес, оставете да почине три месеца, шест месеца, една година.

Стендал бил написал „Пармският манастир“ за три седмици, Сименон майсторял романите си за десетина дни. Но колко ли време преди това са ги носили в себе си и са ги подхранвали, когато са ставали от сън, обували са се, пиели са кафе, преглеждали са си пощата, наблюдавали са утринната светлина, която залива постепенно масата, сервирана за закуска, брояли са прашинките прах в слънчевия лъч? Оставяли са нещата да узреят. Намирали са собствения си начин на писане. Балзак е пиел кафе. Хемингуей е пишел прав. Колет е работила, когато съпругът й Уили я заключвал вкъщи. Зола е правил проучвания. Някои са били на опиум, други на хашиш, трети са се наливали с червено вино. Крещели са като Флобер. Бягали са, бълнували са, спели са. Или не са спели като Пруст. 

Ами аз? Мушамата на кухненската маса, усамотението с умивалника, чайникът, тиктакането на часовника, трохите от закуската и вноските за погасяване! 

Леото казва: „Пишете така, сякаш пишете писмо, което никога няма да препрочетете. Не харесвам високата литература, повече ми се нрави написаният разговор.“ На кого би могла да изпрати писмо? Няма любовник да я чака в парка. Остана без съпруг. Най‑близката й приятелка живее в отсрещния апартамент...
Не се паникьосвай ‑ смъмри се, ‑ ще се справиш, не е нужно да умуваш, трябва да предадеш чувствата, да намериш думите, които изразяват емоциите. На кого бих искала да напиша писмо? Да прелъстиш с писане, само че аз не желая да прелъстявам никого, това е проблемът ми, намирам се грозна, дебела, въпреки че отслабнах...“ 

„Да пиша на въображаем мъж... Мъж, който ще ме изслушва.“ Компютърът продължаваше да чака със зинала паст.."

„

"Жълтите очи на крокодилите"  Катрин Панкол

Албумността и смисълът да се говори за нея

 

Рашел Леви

Псевдоизкуството не плаши никого, то само напомня – за размити граници и за употреби... Употребата е всичко, което ни прави особено чувствителни към съхранението на изкуството в неговата същност. Един уморен съзерцател на изкуство, пребродил европейските музеи, няма как да попадне сред китайски щандове с вазички и изкуствени цветя и това да е „просто така”...

Просто така Мрежата предлага употребено, обезсмислено и евтино опаковано слово ... Сетивата страдат, духът се бунтува, младежите четат... Границата на места е твърде размита... Границата между органичност и естественост, на която може да се прости грапавината, и порцелановото, розовото усещане за евтина фигурка на балерина... Няма цензура във вид на  достолепен „художествен съвет” – свободата ражда чудеса и безвкусици – каквото припознаеш.

Думата ми е единствено за поезията... Не за албумите на нашите баби – заради високия дух на едно европейско начало – началото на миналия век тук... Това начало изговори едно небе с поетически съзвездия... Албумността на кадифените и абажурени салони не можеше да помрачи това Небе... Те самите припознаваха подражание на високото  - като модел... Разбира се, родиха понятието „албумност”...

Днес се страхувам... Когато изляза на улицата, няма да мине покрай мен файтонът, с който пътува Димчо Дебелянов... Просто София е малка тогава, а това видение е фамилен спомен, който обагря мечтите на едно момиче - моята баба, която /ако наистина го е съзряла/, е сънувала дълго след това..., но да сънуваш Дебелянов, това означава, че Небето с чудните съзвездия е над теб... и те пази....

Няма да изговоря никога докрай белезите на вакуумирания ерзац... Там, където ние нямаме въздух, друг не разбира, че не диша,... че не може да диша... Липсата на непосредственост се изразява с отглаголни съществителни – един  характерен белег за порцелановите  „творби”. /обичане, случване.../ Темата се изчерпва само с любовта, но не като преживяване, а като раздаване на съвети,... а мотивът най-често е  утвърждаване на еманципираност на същество, което съществува само в огледалото на мъжа, тоест не е цялостно – доколкото цялостният човек може да се дефинира и извън контекста на интимното. Самата му декларирана еманципираност е нелепа при това положение.

Не по-малко важен белег са умалителните имена и инфантилната образност, която е знак за непорасналост – не само на мисленето, но и на обема от знания... Защото малката на години Петя Дубарова никога не навлезе в темата за детството /нейната тема/ с инфантилна образност – знак на големия поет, който изключва изобщо понятието „юношеска поезия” – ражда се зрял и мъдър!

Не зная какво щях да правя, ако на времето не складирах списание "Родна реч” до бюрото си... Купчината нарастваше с годините – заприличваше на защитна стена... По-късно човек може и да си помисли, че може да изкатери стените... По-късно...

Защитите – днес? Умореното от реформи училище? Професионално и методично изготвеният списък с книги  - колко родители го пишат?

Това, че някой „се люлее на лилава люлка на края на Вселената и си умира от обичане” – може да се превърне в дъно, по-дълбоко от бледото и изтъняващо небе над нас...

 Рашел Леви © Всички права запазени

Из Предговора на книгата „Записки на стария мръсник” Чарлс Буковски

Или още нещо за колумнистите и поезията...

... „Брайън е такъв идеалист и романтик. Напусна, или по-скоро го изритаха едновременно – сумати ругатни прелетяха тогава – от „Хералд Екзаминър”, понеже не беше съгласен да разголват пишката и топките на Младенеца на корицата на тяхното списание в коледния брой. „ Това даже не е моят Бог, а техният’, сподели Брайън.

Та тоя странен идеалист и романтик създаде „ Оупън сити”. „ Какво ще кажеш да направиш седмична колонка?”- подметна небрежно той, потърквайки червената си брада. И да ви кажа като се сетих за разни други колонки и колумнисти, тая раябота ми се стори страшно досадна. Ама се захванах не с колонка, а с рецензия на „Татко Хемингуей” на А. Е. Хочнър. А един ден след конните надбягвания седнах и написах заглавието : „Записки на стария мръсник”, отворих си бира и текстът сам си потече.без да се напрягам и без да дялкам с тъпичко длето както ми се налагаше да правя, за да напиша нещо за „Атлантик Монтли”. Нито пък имаше нужда да скалъпвам блудкави и немарливи дописки (ъ-ъ...вестникарщини). Не ме притискаха никакви ограничения. Просто сядах до прозореца, надигах бирата и оставях нещата сами да си дойдат. Каквото имаше да си идва си идваше. А с Брайън  нямах и грам проблем. В началото само му давах текста, той му хвърляше един поглед по диагонал и казваше: „ О’кей! Влиза!” След известно време му подавах листа и той не го четеше; направо го пъхаше в една преграда на бюрото си и казваше: „ Влиза! Как е хавата?” сега дори не казва” влиза’. Подавам му листа и това е. Тоя маниер на работа се оказа полезен и за писането. Представете си: абсолютна свобода да пишеш каквото си искаш. Забавно ми беше, а понякога подхващах и сериозно. Но с течение на седмиците най-вече почувствах, че текстовете стават все по-добри и по-добри. Това тук е избрано от моята колонка, която поддържах около четиринайсет месеца.

За разнообразие има и поезия. Ако някъде ти приемат стихотворение, то има шанс да бъде публикувано от 2 до 5 години по-късно, а вероятността изобщо да не се появи е 50:50 или пък само няколко реда ще цъфнат 1:1 в творбата на някой известен поет, така разбираш че светът е малък. Разбира се, проблемът не е в поезията; работата е там,че твърде много некадърници се опитват да публикуват и пишат поезия. А със „Записките” тракаш с пишещата машина в петък или в събота и в понеделник текстът ти вече обикаля целия град. Получавам писма от хора, които никога не са чели поезия, моя или нечия друга. Идват хора и чукат на вратата ми – доста народ наистина, за да ми кажат, че „Записките на стария мръсник” ги възбуждат. Някакъв бродяга ми мъкне един циганин да си лафим плямпаме глупости, поркаме си до среднощ. Една телефонистка от международните линии на Нюбърг, Ню Йорк ми праща пари. Иска да спра да пия бира и да се храня добре. Получавам писмо от някакъв смахнат, който се подписва Крал Артур и живее на Вайн Стрийт, в Холивуд и ми се ще да ми помага в за колонката. Един доктор чука на вратата ми: „ Чета вашата колонка и си мисля,че мога да ви помогна. Работил съм като психиатър.” Отпратих го.

Надявам се тази подборка ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, о’кей! Ако пък искате да ме мразите, също о’кей! Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз съм просто един дъртак с мръснишки истории. И пиша за вестник, който също като мен още утре може да умре.

 Всичко е толкова странно. Само си помислете – да не бяха разголили пишката на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че бъдете доволни.

 Чарлс Буковски 1969 г.

"СТАЯТА", НО НЕ ПО САРТР от Лариса Ангелова

Стая с четири стени. Като четирите посоки на света. С личния избор към коя стена да имаме предпочитание. В стаята може да няма прозорци или да са прозорците на собственото ни съзнание, мисли и чувства. Или само на неосъществимите желания. Може да няма и врата, през която да излезем или да преминем в друга стая, когато тази ни омръзне. Къде е границата между истината и живота в измисления свят, като в „Стаята" на Сартър? Къде остава желанието за нормален живот и кой живот е нормален? Не е ли и писането една лична психотерапия също като тази стая, без прозорци и врати, през която слабите автори влизат и не могат да я напуснат? Защото не осъзнават реалността и не правят разлика между „пред" и „след".

За съжаление все още има автори, които не виждат разлика между писането като психотерапия и самото писане, когато има какво да кажат на света. Всяка действителност, която преминава през съзнанието и личния опит и интелекта на автора, и се пречупва през художествената измислица е творческо писане. Най-простичко казано. Когато действителността преминава през съзнанието на автора. Не е  непременно да пише за случки, свързани с неговия действителен живот. Не е необходимо да е преживял всичко, за което пише. Само да има достатъчно сили и умения, които се придобиват с дългогодишна практика, за да може да се „постави" на мястото на героите, да навлезе в тяхната психика и да ги поднесе като напълно завършени и реални образи. Но събирателни.

Много рядко литературните герои съвпадат изцяло с действителни хора. Ако има такива, това вече може да е нечия биография. Писането на биография също изисква умения, и може да бъде художествен текст. Но в тази колонка ме интересува въпроса - къде е границата между психотерапията и творческото писане. И ако авторите умишлено избягват да дадат лично за себе си отговор на този въпрос, то ние обикновените читатели сме принудени, от чисто любопитство да четем подобни текстове. Може и да не се четат. Но от първите две или три изречения, не винаги може да се проследи или отгатне мисълта и идеята на започнатия "мислен" диалог между автор и читател.

Кога съзрява процеса за творческо писане? Кога идва идеята за самото писане? Какви процеси следва? Нямам за цел да проследявам писаното по темата от много и уважавани от мен литератори. По-скоро е само едно наблюдение над хора, които в изключително трудни ситуации успяват да устоят с помощта на писането. В подобни случаи ако авторът притежава дар слово и има склонност към литературата и богат речник би могъл да сътвори прекрасен текст. И той да бъде изцяло художествен. Но въпреки това да има лекия и горчив оттенък на психотерапията. Случвало ли ви се е да четете нещо много хубаво, а накрая да ви остане една горчилка и да усещате разголената душа на автора? Това ли е творческото писане? Авторът може да се раздава, но да не усетим душата му и ни най-малко да не влизаме в нея неподготвени.

Има много причини за писане. Това е необходимост точно като утоляването на жаждата и на глада. Но това е и нужда на интелектът и умът да изразят не само себе си, а да подхвърлят някоя мисъл, която ги занимава. Може да е на всякаква тематика. Може да е всичко, което да предизвика бурен мисловен процес, който се облича в художествени изрази и се поднася с много финес. При всеки автор е различно. При псевдо авторите?

Понякога съзнанието и паметта се надбягват в това, какво да ни оставят като спомен и какво да заличат. Обикновено ни оставят хубавото, а другото само си отива като капка в течаща вода, която никога не се връща, а само напомня с необяснима носталгия. А в приятните мигове никой не е искал да бъде обиждан или унизяван. Но това е той Царят Живот и той решава вместо нас, а съзнанието и чувствата са само катализатор. Самото писане е материална проява на емоциите. На подсъзнателните импулси, на скритото желание за цялата гама от „праведни" и „неправедни" чувства. И ако нямате необходимите данни, доверете се на дневника си. Писането в него никому няма да навреди. Публикуването на лични преживявания може да навреди само на автора, който ги публикува.

Затова „Стаята" на Сартър е най-добрия пример за мен в момента - къде е границата на нормалното? И защо главната героиня непременно иска да разбере причината за заболяването на своя любим? Защо иска да го помни от преди, не сега, такъв какъвто е и не приема истината? Не иска да излезе от стаята, която я задушава и няма смисъл да стои в нея. Но за нея в това е смисълът - всички останали вече не са нормални за нея. А нейното собствено състояние е нормално.

Ако псевдо авторът намери вратата, през която да излезе от стаята, в която се е затворил, въобразявайки си, че е писател, може и да види реалния живот. Но. Той се изживява като главната героиня. И всякакви забележки или порицания приема рязко и с това още повече расте неговата решителност да пише. Но забравя едно - истинският читател бързо намира верните отговори. След първата глава. А понякога и след първото изречение. Но колкото и да чете, той винаги намира прозорци в текста, а когато отваря решително вратата - излиза от нея завинаги.

 ©Лариса Ангелова Всички права запазени

Из "За писането: Мемоари на занаята" от Стивън Кинг

"Най-лесният отговор би бил, че просто е невъзможно човек, продал толкова много романи като мен, да не може да каже за писането нещо, което да си заслужава. Но лесният отговор не винаги е и правилният. Полковник Сандърс от „Кентъки Фрайд Чикън“ например е продал безмерни количества пилешки бутчета, обаче съвсем не съм сигурен, че някой би проявил любопитство как точно го е направил. Ако бях толкова самонадеян, че да издам ръководство по писане, според мен трябваше да изтъкна по-добра причина от големия си успех и известност. Или с други думи, не исках да напиша дори и съвсем кратка книжка, която да ме накара след това да се почувствам или като литературен дърдорко и многознайко, или като трансцедентален задник. От тези книги (и тези автори) има доволно много на пазара — не, благодаря." 

* * *

Колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости има в нея.

Писането е човешко, редактирането е божествено. Редакторът винаги има право.

Изиграеш ли ме веднъж, срам за тебе. Изиграеш ли ме два пъти – срам за мене. Изиграеш ли ме трети път – срам за двама ни.

Имитацията винаги предшества творчеството.

Когато си твърде млад, за да се бръснеш, оптимизмът е напълно естествена реакция на неуспеха.

Ако пишеш, все ще се намери някой да те накара да се чувстваш гадно заради това.

Разбира се това беше неприятно, но то кое ли в гимназията е приятно. Училището ни се струваше най-сериозното нещо на света. Едва на втората или третата среща на випуска започваме да осъзнаваме колко абсурдно е било всичко.

След написването й историята принадлежи на всички, които искат да я прочетат.

Писането е самотна професия. Много е важно да имаш до себе си някой, който вярва в теб.

Аз бях само една дребна риба в река, гъмжаща от риби.

Животът не е опора на изкуството. Точно обратното е.

Никога не сядайте пред празния лист, преди да сте концентрирани.

Не ви карам да се изразявате цинично, а само просто и директно.

Използвай първата дума, която ти хрумва, стига да е подходяща и изразителна.

Подлог и глагол – това е върхът на стила, излъчват поетичен блясък.

Глаголите са в действителен или страдателен залог. Действителният извършва нещо, а със страдателния извършват нещо! Страдателният е удобен, не е необходимо да се блъскаш с нещо. Затова плахите писатели го предпочитат, както плахите любовници харесват пасивни партньорки.

Доброто писане изисква да се освободите от изкуствеността; да не мислите дали ще се хареса или не.

Не е нужно езикът ви винаги да е с вратовръзка и с връзки на обувките. Ако искате да сте добър писател, учтивостта трябва да е предпоследната ви грижа. Последната ви грижа трябва да бъде доброто общество и неговите очаквания.

Ритъмът е вродено качество, но то също е резултат и от хиляди часове писане и десетки хиляди часове четене.

Стига да сте честни и почтени и да рендосвате гладко всяка врата, може да строите каквото си поискате – цели дворци и палати! Говорим за заучени умения, за думи и стил. Дори само с тях, дори и без магия, могат да се построят забележителни неща!

За мен истинската работа е да не работя.

Как пишете? Редя дума след дума.

За какво да пиша? За всичко, каквото си искате, стига да казвате истината!

Тайната на доброто писане са ясните мисли и ясното им изразяване.

Америка е пълна с набедени цензори, които целят едно – да ви накарат да гледате на света с техните очи.

Какво ме интересува мнението им? Никога не съм раболепничил. Винаги съм казвал истината.

Има и един трети елемент – чистата безметежна фантазия!

Романите на ужаса са пълни с кръв – с това търгуваме, ако мога така да се изразя.

Когато пишеш книга, садиш дървета ден след ден. Накрая трябва да отстъпиш крачка назад и да видиш гората.

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Когато творческото ти въображение пресъхне, скуката може да е и оздравителна.

Който върши нещо с радост, може да го върши до безкрай."

Стивън Кинг 
За писането: Мемоари на занаята 

"Добър ден,Тъга" носи 100 милиона франка на осемнайсетгодишната Франсоаз Саган през 1953 година

За Франсоаз Саган французите казват, че пушела цигарата от двете страни. Световноизвестната френска писателка живее ярко и необуздано – написва книги, които днес са шедьоври, купува домове, скъпи автомобили и яхти, проиграва в казината огромни суми, обожава хазарта и високите скорости. Но така и никой не разбира защо нейните произведения са пронизани с тъга. Същата, която описва в първия си роман „Добър ден, тъга“.
Франсоаз Куарез е родена в градчето Кажарк в Южна Франция на 21 юни 1935 г. в семейство на богат производител и светска лъвица. Малката не наследява нито майчината красота, нито бащиното благоразумие. Тя е своенравна и самостоятелна. В стаята си пише до разсъмване, с което нейната майка така и не може да се примири: „Тя дори не се старае да е особено привлекателна.“ Получава традиционно за буржоазна Франция образование в католически колеж, а след завършването му постъпва във филологическия факултет на Сорбоната. В университета не се задържа дълго. Завършва първата изпитна сесия и се отписва. Краткото горещо лято в Париж прекарва в писане. През есента се появява „Добър ден, тъга“.
 Дебютантката сама го отнася на известния парижки издател Рене Жюйар. В последния момент Франсоаз се уплашва и го подписва с псевдоним, който заимства от любимия си Пруст. В едно от произведенията му има принцеса Босон дьо Саган. Преуспяващият издател веднага предусеща успеха на книгата от неизвестен автор и на следващата сутрин определя среща на Франсоаз. Когато в кабинета му влиза слабичко момиче с остър нос, той е разочарован. Подозира я в плагиатство. Според него романът, пронизан от страст и еротика, не може да бъде написан от тази млада особа, при това ненавършила пълнолетие. „Признайте честно, госпожице, кой е истинският автор!“ – съвсем меко и бащински я моли той. Франсоаз смутено слага на бюрото четирите тетрадки с чернови, които за всеки случай е взела със себе си. След излизането на книгата във Франция се разразява скандал. В романа на младата писателка за пръв път във френската проза почти на 50 страници е описано как младо момиче практически пред очите на баща си върти любов. За порядъчна католическа държава това е шок .
„Добър ден, тъга“ става световен бестселър. Става емблематичен за времето си предвестник на епохата на свободните нрави. Страната е обхваната от истинска саганомания. Младата писателка е обявена за пророк, преследват я тълпи от фенове, списанията се надпреварват да я снимат за кориците си, вестниците бълват огромни интервюта с нея, на всяка крачка е засичана от папараци. 19-годишната французойка получава нечуван за онези времена хонорар – 100 млн. франка (около $100 000) и не знаейки какво да прави с тях, иска съвет от баща си. „Никога не съм държал в ръцете си такава сума. Трябва да ги похарчиш колкото е възможно по-бързо. На твоята възраст парите не носят щастие“, отсича преуспелият бизнесмен. Франсоаз, която никога не е била послушна, този път се вслушва в словата му. Пръска безразборно пачките за дизайнерски дрехи, почива в модни курорти, черпи приятели в най-елитните ресторанти на Париж. Става редовна посетителка на казината. Само за една нощ профуква 8 млн. тогавашни франка на зеленото сукно. На следващия ден за тези пари купува огромна старинна къща, в която е живяла Сара Бернар – нейният кумир. По-късно й посвещава една от книгите си.

 В Южна Африка за притежаване на книгата „Добър ден, тъга” по онова време, законът предвижда затвор до 5 години, а ако я четеш – 12 месеца. Романът е забранен в Португалия, папата проклетисва Саган. Но пък я фаворизират в СССР. „Гениалността й се състои най-вече в това, че е съумяла да даде на читателите това, което те са искали в момента, в който са го искали”.
Скоро след излизането на романа издателят й организира голямо рекламно турне от Ерусалим до Ню Йорк, в което младата дама е съпроводена от личния си фотограф – атлетичния красавец Филип Шарпантие. Той е и първият й любовник. С него Франсоаз се превръща в млада жена, престава да се лигави и дори се опитва да готви за любимия си. Но щастието й не трае дълго. Само седмица след турнето Филип я зарязва заради друга. Разочарованието е огромно и за да се успокои, тя си купува спортен „Ягуар“, с който лети из Париж с огромна скорост.
Една вечер, добре подпийнала, 22-годишната звезда сяда зад волана и губи управление. Свръхмощната кола излита с огромна скорост от платното. Закарват писателката в клинична смърт. В болницата буквално събират парчетата от нея.
На свиждания започва да идва големият парижки издател Ги Шелер. Часове наред седи до леглото на опакованата в гипс търсачка на силни усещания. И накрая й предлага ръката и сърцето си. Франсоаз приема.
„Срещата ни с Шелер приличаше на звуци на виолончело, звучащо на заден план в живота ми“, разказва тя. Защото по това време пред нея стоят по-сериозни задачи. Читатели, издатели и критици с нетърпение чакат новия й роман. Франсоаз е наясно, че не може да лежи на стари лаври, иначе ще я обявят за еднодневка. Но романът зацикля. Опитва се да предаде реалните си преживявания, а излиза нещо натруфено и фалшиво. Започва да се напива всяка вечер, взема наркотици, към които се пристрастява след катастрофата. В този момент мъжът й поема нещата в свои ръце и започва да й дава съвети. „На хората им е нужна мечта, а не твоят личен опит.“ И се оказва прав. Излиза „Самотна усмивка“, който критиците обявяват за шедьовър, в него има дълбочина и мъдрост, които липсват в първия й роман. Издателите наричат Франсоаз Саган „тиражно чудовище“, а търсенето на книгите й надминава предлагането.
В същото време семейният й живот се разпада. Веднъж тя се прибира вкъщи и сварва съпруга си да чете вестник на дивана в хола. Тривиалната сцена я поразява.
Събира си куфарите и излиза без обяснения. „Знаех, че моето тръгване няма да огорчи мъжа ми. Ако беше обратното, нямам представа как бих постъпила“, си признава след години тя.
След време Франсоаз прави още един опит да постигне семейно щастие – омъжва се за американския скулптор Боб Уестхоф. Дотолкова сериозно гледа на нещата, че дори ражда сина си Дени. Ролята на съпруга и майка обаче не й допада. Вторият й брак също приключва бързо. „Седем години преживях в атмосфера на задушаваща скука и досадни закуски. Семейният живот не е нищо друго освен макарони на фурна. А това блюдо не се сервира в моята кухня“, заявява Саган на съпруга си.
 Апартаментът й се превръща в най-известния литературен салон на Париж, започва отново да пие и да залага на рулетка и с огромни тълпи обикаля модните курорти. „Кога успява да работи?“, чудят се всички.
Героите на Саган се превръщат в символ на загубилите илюзиите си тийнейджъри от поколението на Селинджър. Тя създава десетки творби, много от които са филмирани. Джон Ъпдайк я описва така: „Смес от цинизъм, егоизъм, лиризъм, изразен със светска лекота, несъмнен талант, отсъствие на талант, на една крачка от гениалността, нахалница, случайно попаднала в литературата.”
Преди повече от 15 години у нас "Фама" публикува "Добър ден, тъга", която бързо бе изкупена. Преди няколко години  издателството пусна ново издание на прочутия роман, който скандализира при появата си през 1953 г. с любовните трепети на героите.

Тук можете да получите информация за някои от книгите на Франсоаз Саган, издадени на български език от издателство "Фама".

КНИГИТЕ, КОИТО ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ПРОЧЕТЕ 

Материалите за тази статия са взети от нета.