Джапанки и книжки: КОКОСОВО МАСЛО Лариса Ангелова

Кокосово масло

– Ванка, не обичам чехкините, нито полякините, рускините, германките... –  започна да се оплаква Калин на колегата си – сервитьор в изискан ресторант.

– Е, хайде сега! Всички руси жени ли не харесваш или пропуснах нещо?

– Знам ли, те всички са еднакви. Я погледни там русата на четвърта маса, какво ще кажеш?

– Изглежда самотна, хвърля погледи... към теб, хубава е, какво чакаш?

– Не може така, брат, аз съм женен. И ти разсъждаваш като мен преди години. Ето затова не обичам чехкините.

– Ми тя не е чехкиня, Калине! Откъде чехкиня, сега ще погледна в руминглиста. А-а-а, не може да бъде! Как позна?

– Познах, познах, ако и ти постоиш в този ресторант десет години като мен, ще започнеш да им познаваш не само националността, но и поръчките.

– Да, бе! Нещо ме занасяш.

– Искаш ли да се хванем на бас?

– Да, да! Сигурно познаваш клиентите и знаеш какво ще си поръчат.

– Не. Не ги познавам, но щом не искаш...

Ванката се поогледа, но в ранния следобед нямаше много посетители и се съгласи по-скоро от любопитство.

Към ресторанта им се насочи висок, добре облечен мъж.

– Какъв е според теб?

– Англичанин?

– Не, германец е!

– Е, стига де! И какво ще си поръча според теб?

– Чаша бяло вино и лек сандвич, а накрая кафе.

Клиентът застана на вратата и попита на немски дали има свободни маси. Калин му се усмихна и го заведе на една от най-хубавите маси до прозореца с изглед към улицата.

Ванката се учуди, но той още не беше поръчал. Калин взе поръчката и я показа на колегата си, там пишеше – сандвич с филе и чаша бяла вино.

– Ха, не улучи само кафето.

– Почакай, нищо не се знае.

И действително германецът поръча и кафе. Ванката беше много впечатлен. Когато колегата му се освободи, го попита:

– Започвам да ти вярвам. Но не разбрах, като познаваш толкова добре хората, тяхната националност и какво ще си поръчат, защо мразиш чехкините? А, чакай малко... Твоята жена не беше ли полякиня?

– Аха, да! Полякиня е...

– Е, това донякъде ми отговаря на въпроса, но все пак, любопитен съм, какво лошо има в това жена ти да е полякиня?

– Защото Ванка, преди двадесет години бях зелен и неопитен като теб и вярвах на всички красиви руси главици със сини очи.

– Защо? Какво се е случило?

– Беше на морето… Аз като млад сервитьор тичах нагоре-надолу и нямаш представа каква хамалогия беше там – изхранвали сме по три смени туристи – в седем идваха германците, в осем чехите и поляците, в девет руснаците. Най-обичах втората смяна, с тези добре изглеждащи туристки със стегнати тела, ех...

– И?

– Забелязах, че една от групата постоянно ми краде от олиото на масата. Бях луднал да го зареждам, не знаех къде изчезва, докато не разбрах, че е моята.., но не знаех, че ще е моя... Хванах я и я питам: „Защо вземаш от олиото и ме караш постоянно да го доливам като луд, направо ми кажи, ще ти дам цялата бутилка!“. А тя: „Много ми харесвате, пане, не знаех как да ви обърна внимание върху себе си“.

– Е, с олиото ли те свали?

– Не, почакай. Аз ѝ си ядосах, имах си сериозно гадже тогава – Мичето, а салонният непрекъснато ми правеше забележки, че ми е празно шишенцето с олио и екскурзоводът им се оплаквал постоянно от мен. И я питам: „За какво ви е това олио, да си мажете вечер филийки?“, а тя: „Не, пане, мажа се на плажа, за да не изгоря и да имам хубав тен.“  „А така ли, ще ви дам по-хубаво олио от това!“, „Така ли, какво?“, „Кокосово масло!“.

– Кокосово масло? – учуди се и Ванката.

– В яда си не знаех какво говоря.

– И какво направи? Откъде го взе това кокосово масло от преди двадесет години?

– Точно така, откъде! В яда си смесих краве масло с пудра захар и плюх, загрях сместа хубаво, ама много хубаво я разбърках, та да стане като олио и ѝ го дадох.

– А тя?

– А тя се намаза с него и получи такъв зашеметяващ тен, че един ден навярно ме беше проклела или слюнката ми беше с повече хормони, брат... влюбих се в нея.

– Ами, добре е приключила историята, какво от това?

– Ванка – възрастният сервитьор понижи глас. – Тя още иска от моето кокосово масло.

– И какъв ти е проблемът?

– Пресъхнах, гърлото ми пресъхна и маслото не е същото, какво да правя?

– Ама и ти си един, иди в някоя аптека, отдавна продават и от пиле мляко.

– Така ли? Не се бях сетил, а ако не е същото?

– Ако не е същото и тя разбере разликата, не каза ли, че искаш да се разделите?

– Знам ли. Свикнах с нея. И с кокосовото масло. Само това плюеене ме измъчва...

                                  © Лариса Ангелова, Всички права запазени;

Автори в аванс: Лариса Ангелова

Лариса Ангелова е родена в Бургас. Живее и работи в София. Тя е бакалавър по туризъм, магистър по икономика и магистър-филолог. Автор на статии и рецензии в Knigite.bg и водещ на колонката – „Моите ягодови полета... завинаги”. 
Публикува в електронните сайтове Буквите, Хулите и Литернет. 
Автор на книгите: "Докосване", поезия, 2008 - ел. книга; "Просто, един ден", новела - ел. книга; "Без остатък", поезия, 2009 - на хартиен носител; "На любов разстояние", разкази, 2010 - на хартиен носител; "Пиеса за ягодови полета" - разкази, 2011; 
В момента подготвя детска книжка със заглавие "Морски приказки".

Бакърената принцеса

  

Жана го погледна с очи, отразени в чашата с коктейл. В късния следобед сивото в тях преливаше в синьо, а слънчевите лъчи си играеха със златистите й кичури, падащи на меки вълни по раменете. Той не можеше да откъсне погледа си от нея и съвсем машинално я попита:

– С какво се занимаваш?

Тя се усмихна с красивата си уста, отпи голяма глътка от коктейла, погледна встрани и каза:

– В бакърения бизнес съм...

Той не беше чувал за бакърения бизнес, нито знаеше за какво става въпрос...

А тя се отнесе за няколко секунди назад във времето, когато преди години отново през лятото бе останала сама, без никакви пари, без никакви илюзии и планове за бъдещето. Беше в едно юнско утро. Гробарите вече не я притесняваха, не им даде повече от уговорената сума. Тя не се обади на роднините му, знаеше, че също е сам като нея. Но какво бе учудването й, когато на следващия ден се появиха наследници за огромната къща, в която мислеше, че ще живее. Те не се бяха оженили. Любовта им стигаше и без подпис. А и тя не настояваше. Имаше някои грешки в миналото си, като сменена самоличност от една младежка глупост. Беше завършила математическа гимназия с отличие и попадна като касиерка в една банка. Беше добра не само с цифрите. За да не я хванат, съвсем навреме си тръгна с прилична сума.

А сега този мъж седеше пред нея и се чудеше какъв е нейният бакърен занаят. Тя отново се подсмихна загадъчно и лека въздишка се отрони от устните й.

В онази юнска сутрин тя не знаеше какво я очаква. Наследниците й дадоха срок от една седмица да се изнесе без право на какъвто и да е багаж. Това не я притесни. Притесни я факта, че беше обзавела къщата с личните си средства, надявайки се любовното й щастие да е вечно. Сега се укоряваше, че не подписаха и не узакониха връзката си. Но остана и огорчена, че любимият й не й бе казал за бившата си съпруга и двамата си големи сина. Нямаше ни най-малка представа какво да прави. Сметките в банката им бяха общи. Не можеше да тегли от тях. Беше забравила за природната си предпазливост, а той я караше да се чувства свободна и тя му се доверяваше безпрекословно.

Първите дни след погребението минаха бързо. Тя не плачеше. Не можеше да се разплаче, макар да го обичаше до полуда. Но беше обидена. Той не само си беше отишъл съвсем внезапно, но я оставяше сама и напълно незащитена. Тя можеше да разчита само на себе си.

Порови се в паметта си и чекмеджетата, намери малкото си вещи и една позабравена диплома от университета. Разсмя се. Тази диплома никога не беше влизала в употреба. Всичко постигаше със сивите си очи, преливащи на светлината в синьо и зелено, с красивото си лице и остър ум. Не беше и хитра, нито пресметлива, а невероятно находчива. Любимият й неведнъж се съветваше с нея в своите бизнес дела, но я държеше настрана, а тя се наслаждаваше на охолния си, обезпечен живот, с който я бе осигурил. До този ден. До погребението. На Бакърена фабрика.

Жана беше излязла същата вечер на просторната тераса, след като обходи цялата къща в полите на Витоша и се загледа надолу към града. Към голямото село, от което се чувстваше защитена. Какво да направи? Замисли се, отпусната в удобното и меко кресло, и остана там до сутринта. След това отиде на гробищата, за да се сбогува за последно с любимия си.

На гробищата нямаше никой в ранния час, освен бездомните кучета и няколкото мъже с неопределен етнос, приличащи на клошари, които се криеха зад дърветата, уж да се скрият от лекия летен дъжд, а очите им шареха в търсене на позабравени вещи. Тя не приближи до гроба, не искаше да срещне там семейството му и седна на една пейка, на няколко места по-надолу, загледана в надписа на плочата. Седя няколко часа и не забеляза неспокойните погледи на малкото преминаващи, докато не осъзна, че мъката й е плъзнала по красивото лице и, че тъжният й вид извикваше съжаление и съчувствие. За да не буди подозрение почисти гроба, който беше избрала, поля цветята и се загледа в надписа. Стоя така, докато една жена я приближи и заговори:

– Съжалявам, мила, много боли, но ще ви мине, сигурна съм...

Това безхитростно обръщение отприщи в нея сълзите и ако човек не я познаваше, би казал, че е най-беззащитното и незлобливо същество на света.

Жената се притесни и така, както мъката сближава, приближи се до нея и я прегърна майчински.

– Хайде, поплачи си, можеш да ми разкажеш...

И Жана й разказа. Колко е била щастлива с любимия си, че любовта им не се е нуждаела от подпис и сега след смъртта му се оказва на улицата, защото не е помислила да се подсигури.

– Какво ще правиш?

– Не знам. Няма къде да живея. Освен да потърся работа като чистачка в някой вход с осигурена квартира.

– Да, мисля, че имах позната в един нов квартал, но... – тя я огледа – ... не съм сигурна, че си за чистачка.

– Има ли значение? Животът ми без него няма смисъл и ми е все едно какво ще правя…

Непознатата жена отново се замисли. Жана събуди в нея забравени чувства. Тя имаше някога по-малка сестра, от чийто гроб се връщаше, и без да се замисли й предложи:

– Ела у нас. Ще живееш при мен. Ще си стъпиш на краката, ще се огледаш, няма да ти искам наем, каквото спечелиш си е за теб. А аз няма да съм сама...

Жана я погледна със сивите си очи, които в този час бяха със зелен оттенък.

– Възможно ли е? Сигурна ли сте? Не ме познавате...

– Не е необходимо. Скръбта и мъката показват истинското лице на човека...

Тя грешеше. А Жана много искаше да е такава, за каквато я мислят. Но не устоя дълго на изкушението. След два месеца, жената замина при роднини, я тя се свърза със старите си познайници и продаде апартамента й на първия, който й предложи голяма сума. Всичко беше фалшиво, не се поколеба. Остави на жената половината от сумата и си тръгна. Не я интересуваха неприятностите, които беше създала и оставяше зад себе си. Беше доволна, че бе намерила богат купувач, който купуваше апартамент за любовницата си. Това можеше да направи, за да забрави гнева и огорчението си. Жана бе още млада и животът беше пред нея. Но беше като мъртва и само малка доза адреналин можеше да я съживи.

След две седмици, дори продаденият апартамент не спря желанието й отново да отиде на Бакърена фабрика. Гробът му беше все още там, но паметникът сменен – не беше нейният, избран и купен с любов. Не можеше да го доближи, а отиде на друг, скоро устроен. Тя беше наблюдателна и знаеше, че изоставените гробове са най-рискови. Имаше голяма вероятност да се появят роднините. Чистеше избраните, седеше замислена край тях, и наистина мислеше за любимия си. Хората я отминаваха с голяма мъка, готови да я утешат.

И те я утешаваха, други й предлагаха да живее с тях, неизменно покрусени от правдивата й история. Утешаваха я предимно жени, които бяха в подобно положение и я разбираха напълно. Тя не можеше да им помогне по друг начин, освен да търси богати лапнишарани и недостойни за семействата си мъже. Това беше нейното лично отмъщение.

Историята с продаването на чуждите апартаменти продължи още три години. Работеше само през лятото. Но започна да й омръзва. Натрупа достатъчно, за да не работи до края на живота си. Това не беше пределът, към който се стремеше. Дълбоко в сърцето си тя имаше нужда от закрила и да бъде обичана. В занаята й нямаше мъже, освен клошарите с неопределен етнос, които я боготворяха, а тя им даваше по някой лев и храна.

В една прекрасна, отново юнска сутрин, тя видя мъжа, който я жегна право в сърцето. Вдовец. Напълно самотен, заобиколен от възрастни роднини. Пресметливият й ум мълчеше и тя даде воля на чувствата си. Нямаше значение дали е богат, тя имаше и за двамата. Търсеше случай да се оттегли и кой знае, дори да подаде документи за истинската си самоличност...

В този следобед мъжът седеше пред нея, красив в нямото си обожание, а тя се приведе още по-напред и спусна очи в чашата. Той не откъсваше погледа си от нея. Беше замаян и повтори:

– С какво се занимаваш?

– С бакърен бизнес... – тя повтори много тихо.

– Готов съм да инвестирам! – той беше напълно зашеметен и не съзнаваше какво говори.

– Сигурен ли си? Това е семеен бизнес, не го деля с никого, освен...

– Освен, ако... – той не продължи, а я погледна дълго и попита – ... ще се омъжиш ли за мен?

Тя му се усмихна с всичките цветове на очите си и се остави лятото да залязва в косите й.

© Лариса Ангелова. Всички права запазени

"СТАЯТА", НО НЕ ПО САРТР от Лариса Ангелова

Стая с четири стени. Като четирите посоки на света. С личния избор към коя стена да имаме предпочитание. В стаята може да няма прозорци или да са прозорците на собственото ни съзнание, мисли и чувства. Или само на неосъществимите желания. Може да няма и врата, през която да излезем или да преминем в друга стая, когато тази ни омръзне. Къде е границата между истината и живота в измисления свят, като в „Стаята" на Сартър? Къде остава желанието за нормален живот и кой живот е нормален? Не е ли и писането една лична психотерапия също като тази стая, без прозорци и врати, през която слабите автори влизат и не могат да я напуснат? Защото не осъзнават реалността и не правят разлика между „пред" и „след".

За съжаление все още има автори, които не виждат разлика между писането като психотерапия и самото писане, когато има какво да кажат на света. Всяка действителност, която преминава през съзнанието и личния опит и интелекта на автора, и се пречупва през художествената измислица е творческо писане. Най-простичко казано. Когато действителността преминава през съзнанието на автора. Не е  непременно да пише за случки, свързани с неговия действителен живот. Не е необходимо да е преживял всичко, за което пише. Само да има достатъчно сили и умения, които се придобиват с дългогодишна практика, за да може да се „постави" на мястото на героите, да навлезе в тяхната психика и да ги поднесе като напълно завършени и реални образи. Но събирателни.

Много рядко литературните герои съвпадат изцяло с действителни хора. Ако има такива, това вече може да е нечия биография. Писането на биография също изисква умения, и може да бъде художествен текст. Но в тази колонка ме интересува въпроса - къде е границата между психотерапията и творческото писане. И ако авторите умишлено избягват да дадат лично за себе си отговор на този въпрос, то ние обикновените читатели сме принудени, от чисто любопитство да четем подобни текстове. Може и да не се четат. Но от първите две или три изречения, не винаги може да се проследи или отгатне мисълта и идеята на започнатия "мислен" диалог между автор и читател.

Кога съзрява процеса за творческо писане? Кога идва идеята за самото писане? Какви процеси следва? Нямам за цел да проследявам писаното по темата от много и уважавани от мен литератори. По-скоро е само едно наблюдение над хора, които в изключително трудни ситуации успяват да устоят с помощта на писането. В подобни случаи ако авторът притежава дар слово и има склонност към литературата и богат речник би могъл да сътвори прекрасен текст. И той да бъде изцяло художествен. Но въпреки това да има лекия и горчив оттенък на психотерапията. Случвало ли ви се е да четете нещо много хубаво, а накрая да ви остане една горчилка и да усещате разголената душа на автора? Това ли е творческото писане? Авторът може да се раздава, но да не усетим душата му и ни най-малко да не влизаме в нея неподготвени.

Има много причини за писане. Това е необходимост точно като утоляването на жаждата и на глада. Но това е и нужда на интелектът и умът да изразят не само себе си, а да подхвърлят някоя мисъл, която ги занимава. Може да е на всякаква тематика. Може да е всичко, което да предизвика бурен мисловен процес, който се облича в художествени изрази и се поднася с много финес. При всеки автор е различно. При псевдо авторите?

Понякога съзнанието и паметта се надбягват в това, какво да ни оставят като спомен и какво да заличат. Обикновено ни оставят хубавото, а другото само си отива като капка в течаща вода, която никога не се връща, а само напомня с необяснима носталгия. А в приятните мигове никой не е искал да бъде обиждан или унизяван. Но това е той Царят Живот и той решава вместо нас, а съзнанието и чувствата са само катализатор. Самото писане е материална проява на емоциите. На подсъзнателните импулси, на скритото желание за цялата гама от „праведни" и „неправедни" чувства. И ако нямате необходимите данни, доверете се на дневника си. Писането в него никому няма да навреди. Публикуването на лични преживявания може да навреди само на автора, който ги публикува.

Затова „Стаята" на Сартър е най-добрия пример за мен в момента - къде е границата на нормалното? И защо главната героиня непременно иска да разбере причината за заболяването на своя любим? Защо иска да го помни от преди, не сега, такъв какъвто е и не приема истината? Не иска да излезе от стаята, която я задушава и няма смисъл да стои в нея. Но за нея в това е смисълът - всички останали вече не са нормални за нея. А нейното собствено състояние е нормално.

Ако псевдо авторът намери вратата, през която да излезе от стаята, в която се е затворил, въобразявайки си, че е писател, може и да види реалния живот. Но. Той се изживява като главната героиня. И всякакви забележки или порицания приема рязко и с това още повече расте неговата решителност да пише. Но забравя едно - истинският читател бързо намира верните отговори. След първата глава. А понякога и след първото изречение. Но колкото и да чете, той винаги намира прозорци в текста, а когато отваря решително вратата - излиза от нея завинаги.

 ©Лариса Ангелова Всички права запазени

МОРСКИ ПРИКАЗКИ: АКУЛИТЕ СЪЩО ПЛАЧАТ от Лариса Ангелова

Und der Haifisch, der hat Tränen

und die laufen vom Gesicht

doch der Haifisch lebt im Wasser

so die Tränen sieht man nicht.*

Акулата може да плаче. Както се казва в едно немско стихче – „Тъй като акулата живее във водата, сълзите й никой не може да види”...

Имало едно време една акула. Тя била с малко по-розов оттенък зад лявото хрило, затова се наричала Розовата. Имала и медальон, закачил се при един лов. Но тя не знаела какво е това.

Веднъж се замислила, какво ли има отвъд нейната част на дълбокия океан. Понякога виждала сноп светлина да очертава пясъка и да изтръгва целият му блясък. Виждала и как странното кръгло нещо на врата й проблясвало в същия цвят. Тогава наставало приказно време. Всяка прашинка поемала нагоре своя танц, трепкала, стремяла се към друга прашинка и те заплитали своя венец от слънчеви зайчета, за радост на всички рачета, осмокрачета, рапанчета, раковинки и рибки...

Те също танцували и забравяли за своя най-голям враг акулата. А тя се разнежвала при тази всеобща радост и замирало нейното силно сърце. То забравяло да бие и сякаш животът й се поддържал само от машиналното отмерване на хрилете. Малко въздух, още малко, да се наслади, да не пречи на тези малки и чудати животинки, които не я плашели и тя не знаела защо изобщо са там?

В един такъв ден акулата поискала да се качи по-нагоре и да види откъде идва светлината. Нали била и много любопитна. Веднъж се престрашила. И тя се страхувала от неизвестното, нищо че била страшна за всички останали океански обитатели. Изплувала на повърхността и видяла слънцето. Не очаквала красотата му да я залее. Била щастлива, защото било невероятно красиво и топло, не можела да опише какво почувствала в този момент. Не защото въздухът не й достигал, а защото не можела да стои дълго без вода. Започнала да се задушава. И когато съвсем не можела да диша видяла зелен остров. На острова няколко палми, малка сламена колибка. И някаква чудна сива ивица се извисявала нагоре. Пред колибката седяла стара жена и закърпвала рибарска мрежа. Акулата със сетни сили доближила да чуе какво си говори старата жена. А сърцето й се свило и я заболяло, от позабравена мъка, че не можела дълго да гледа към острова...

Жената се взирала безнадеждно към океана и чакала да се появи лодката на нейният старец. Но той не се появявал, защото бил нападнат от акули. Сигурно са били нови в района, иначе нямало да закачат стареца. Той се грижел за тях, не ги оставял гладни. Да ловял рибите, за да се изхранва, но никога големи и жизнени. Старата акула от стадото му отделяла от пая си, така се разбирали двамата. Всеки в своята мъка за прехраната. Дори в бурни дни, стадото заобикаляло лодката на стареца и го дърпало към сушата на безопасно място.

Имали само този остров и само тези двама бедни хора, откъснати от другия свят. Но те не искали да имат друг свят. Този им стигал. И така живеели дълго и щастливо, когато старата акула била уморена и се оттеглила пред младата акула. Другите акули й се подчинили. Но тази акула била горда, прекалено горда и не искала да продължи работата на старата.

Младата акула не знаела нищо за стареца. Веднъж в бурята видяла, че пада зад борда на лодката си, тъкмо храна за дребните й деца и си го поделила с тях. Всеки отнесъл своята част. В тези времена океана не бил благодатен. Но като по чудо след това отново се появила риба и те останали около острова.

Така водачката се сдобила с медальона на стареца - сърце разделено на две. То блестяло странно, не била виждала метални неща преди това, но не успяла да го преглътне. То само някак се закачило за хрилото й и останало да виси отпред на мощните й гърди. С това тя се чувствала и по-особено, понякога като че ли успявала да каже нещо на другите акули, а те й кимали в знак на съгласие и уважение, защото дочували в странните й звуци гласа на клетият старец.

Акулата не знаела това, но винаги нещо я е теглело към острова, не само от любопитство нагоре. Теглело я към старата жена. Изпитвала огромна мъка, че е причинила някакво нещастие. Много пъти гледала към острова, заобвинявала се в сторена злина... Натъжила се и за да не видят останалите сълзите й, се скрила под водата.

Да, акулата живеела под водата и никой не можел да види сълзите й. А тя продължила да плаче, толкова дълго, до края на живота си, че водата станала солена. А с това се напълнила с много риба. Дошли други океански обитатели. На острова се появили хора. Старата жена като че ли станала и тя щастлива и... Един ден акулата си отишла с усмивка. Доколкото можело да се усмихва една акула, или да плаче.

От огромната й мъка, златото на медальона се разтопило, попило надолу към земните недра и оттам изригнал вулкан. Образувал се втори остров. Двата били във формата на разполовено сърце. Оттогава тези острови се наричат Медальновите острови на розовата акула. Една тъмна ивица вода ги заграждала и от горе птиците сякаш виждали усмивката й. Вулканът, от време навреме избълвал малко огън и светел точно там, където би трябвало да й бъде окото. И малкото пара над огъня създавала илюзията, че от него капят бисерни сълзи в сърцето на океана...

Не престанали да идват хора, да ловуват в района. Защото за да хванеш розова акула се изисквала не само смелост. Казват, че да имаш сърцето на розова акула, означава, че любовта те е споходила за цял живот... 

Моля ви не убивайте розови акули!


------------------------------------------------

*И акулата плаче - 
  сълзите капят по лицето й.

  Но акулата живее под водата

  и никой не може да види сълзите. (нем.език, бел. автор) 

 ©Лариса Ангелова Всички права запазени

ДА ПРЕОДОЛЕЕШ СЕБЕ СИ от Лариса Ангелова

Ани погледна към небето. То бе ясно, без облаци и слънцето я заслепи. Седеше на плажа без цел, можеше да седи така цял ден и да рови в пясъка, ако не беше на работа. Въздъхна. Работата не й се удаваше.

С малкото пари, събрани от майка й, стегна стария си куфар и започна работа като готвач в ресторант на Слънчев бряг. Беше технолог инженер, тъкмо се беше дипломирала, но беше толкова стеснителна, че не можеше да се реши да работи по специалността. Сега стискаше последите си левчета в ръката и мечтаеше да полети като онзи турист с водния парашут, който не спираше да привлича погледа й.

Какво друго й оставаше? Главният готвач я предупреди, че е разсеяна, не им трябват невнимателни работници. Трябваше да се върне. Но се страхуваше от мълчанието на майка си, която вярваше в нея. Живееха в малко планинско градче. А тя бе последвала съвета на една приятелка да опита в морските курорти през сезона, да натрупа опит и пари, които й трябваха повече, отколкото можеше да си признае.

За да отпъди неприятните мисли Ани се взираше в морето и търсеше с поглед моторната лодка, която летеше по вълните наляво, после надясно и тя все не се решаваше. Изпитваше страх от водата. Не можеше да плува. Страхуваше се и от високото. Не можеше да си представи, че ще полети със самолет. Парашутът не беше същото, но се извисяваше право нагоре, и сякаш вятърът и морето нямаха власт над него, само усилията на лодката и въжетата, които го дърпаха надолу, за да не се откъсне и да полети на воля.

Същата приятелка й каза, че веднъж в живота си човек прави по нещо откачено, непременно нещо, от което го е страх. Момичето погледна последните пари в ръката си. Стигаха за един полет. Ще полети, а после ще се върне в малкото градче и ще разказва за морето, такова каквото не й беше останало време да го види и почувства. Стана и с поглед забит в пясъка стигна до парашута, който тъкмо се беше освободил. 

Двама инструктори се заеха да я подготвят и й задаваха непрекъснато въпроси, на които тя не разбираше смисъла. Те ловко й сложиха спасителна жилетка и предпазен шлем, засуетиха се около сбруите, закачиха седалка и я поканиха да седне. Тя бе по-скоро права, отколкото седнала, но почувства облекчение. Ще седи. 

После всичко й беше като на сън. Не помнеше как се озова на лодката, навътре в морето. Готова за полет. Сама. Моторът забръмча и силно дръпване я накара да полети плавно назад и нагоре, докато не се извиси изцяло. От страх не отвори очи и разпери ръце, които пореха въздуха. Хиляди тръпки я обгърнаха цялата, загъделичкаха я в стомаха. Любопитството в нея надделя и тя плахо погледна към слънцето.Светлината му бе непоносима. Погледна надолу. Виждаше босите си крака и вълните, плажа, крайбрежната ивиц а и хотелите, кацнали като гларуси, ослепяващи с белите си цветове. Тя летеше. Летеше! Летеше! Един стаен вик на обида към самата себе си се откъсна от сърцето й и тя весело размаха ръце и крака. Тя не летеше, тя изведнъж се почувства свободна, и с това страхът й се отдалечаваше и смаляваше, като хората, които се превръщаха в кукли. Тя ги разглеждаше отгоре и не можеше да повярва, че лети.

Когато я откачиха от парашута, погледна към лодката. От нея скочи инструкторът, който й се усмихна и тя видя, че очите му са сини. Преди да успее да я заговори, Ани си тръгна. 

На другия ден тя не сгреши нито една поръчка. Сготви всичко, както трябва и главният готвач я гледаше внимателно, доволен от умното и способно момиче.

А Ани мислеше за полета си над морето и за онова особено чувство на свобода, което не можеше да опише с думи.

джапанки и книжки: Лариса Ангелова © Всички права запазени.

Погледни пак от Константин Лаков
"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида ПиронНяколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част
Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част
Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част
Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част

Скромен дар от Лариса Ангелова>>> джапанки и книжки

- Миткооо! Миткооо!
- Да-а-а!...
Започна се. Започваше се винаги щом седнеше блажено под чадъра със спортните страници. Тя поиска почивка - дойдоха. Искаше море, ето ти го морето. Искаше да станат рано, да дишат йодни пари - дишат. Той поиска само една бира, една! Но било рано. Лош пример за детето! Така, от две седмици. Какво да промени? От кого да поиска помощ, освен от Нептун... Но Нептун едва ли е имал подобни проблеми. Въпреки това Митко горещо се помоли да получи някакъв знак от могъщия бог, точно както в приказките - имаше само едно-единствено желание. Хвърли поглед към останалите мъже на плажа, но и те гледаха прекалено подозрително и отчаяно към морето. После за миг му се стори, че водата трепна, потъмня и изхвърли огромна пяна без да има вълни.

- Какво?
- Видя ли?
Нямаше смисъл да пита. Или щеше да обсъжда банските на пълните като нея дами или щеше да се оплаква, че онази двойка в далечината имат същата плажна хавлия. После щеше да започне да разказва стари семейни истории за роднините, които не бяха тук и не го интересуваха или за... Тя не говореше, а нареждаше ситно-ситно и не млъкваше, от което той се заравяше все по-дълбоко и дълбоко във вестниците.
- Митко, видя ли къде е детето?
- Кое дете?
- Нашето, кое?
- Аааааа... - усмихна се.
Веднъж и жена му да не знае. Но замълча и за да я подразни се заозърта за дъщеря им Малинка, макар да знаеше къде е.
- Как къде е - строи замък...
- Не, не строи замък! Не е и във водата. Да не си я пратил за бира?
- Не, Муци! – сега тя щеше да се намръщи на това обръщение, но това беше единствената минута на отмъщение от много време насам. – Пратих я да ти донесе кафе и... кроасани.
- О, колко си мил! Но нали съм на диета!
Е, пак няма угодия.
- Добре де, кроасаните са за мен, кафето за теб.
- Може – и тя му хвърли от онези палави погледи. Той мразеше романтиката и особено палавите й погледи, преди да си е изпил бирата и поел спортните новини, напук на всички мъжки представи за сутрешни ласки.
- А, ето я! – облекчение се плъзна по неговото, недокоснато от слънцето, теме. Внимателните й очи, щяха да го забравят и да се концентрират върху Малинка.
- Какво е това? – вместо да се зарадва, гласът й изтъня във фалцет на стар рокаджия.
Малинка стоеше в центъра на тълпа от деца, които я дърпаха за ръката.
- Какво правиш?
- И аз искам! И аз искам!
- Какво искате от детето ми!
- Сладолед, лелче...
- Не съм ти лелче! Малина! Какъв е този сладолед?
Детето чертаеше арабески с крачето.
- Ами... ти не даваш да ми опитват и ближат сладоледа, за да се пазя от болести, купих... на всичките.
- Да, да, всички ядохте, само аз не! – пристъпи едно момченце.
- Знаеш ли какво ще направя сега?
- Ще ми дадеш два лева? За още един? – Малинка повдигна към нея невинните си очи.
- Лелче, искам от оня, шоколадовия, с черешката отгоре...
- Марш под чадъра, наказана си! – лицето й смени цвета си толкова застрашително, че децата се свиха и отстъпиха назад.
- И вие марш! - но преди да се обърне към тях, те се разбягаха.

Митко се правеше, че чете, но плъзгаше доволен поглед. Сега ще се измъкне за бира. Съседът отдавна правеше нетърпеливи знаци. Дори имаше повод.
- Муци, да ти донеса студена кока-кола?
- Да, Митко, донеси ми студена кола. Какво е това наше дете? Защо е купило сладолед за другите?
- Ами, правилно, Муци! Е, поохарчихме се, но сега ще сме спокойни, че няма да се е заразило от нещо...
- От какво?
- Знам ли. Морската вода не ми се вижда достатъчно чиста...
- Е и ти, че кога е била чиста водата? Добре, хайде, донеси ми студена кока-кола и кафе – беше се поуспокоила, но гласът й отново набра височина. – Къде ми е кафето бе, детенце?
- Мамо, забравих...
- Нали, вие винаги ме забравяте! – но преди да се нацупи, Митко пъргаво се отнесе към близкия бар.
Не се беше забавил много между студената кола и трите бири след нея, но половинката му я нямаше. Детето си беше намерило някаква играчка и чоплеше с нея горещия пясък.
- Къде е мама?
- Ами, тя. Тя, е в тоалетната, тате.
След час мама не се върна, Митко започна да се тревожи за първи път от отпуската им.
- Къде каза, че е майка ти?

- В тоалетната на хотела, татко!
- Какво прави там?
- Как така, какво прави? – очите на момиченцето трепнаха учудено.
- О, не... – догадка изви устните му в усмивка. Не можеше да повярва на късмета си... - Разстройство?
- Ъхъ...
Потривайки доволно ръце, той се прибра в хотелската стая и с най-загрижения си глас попита през вратата:
- Муци, имаш ли нужда от помощ?
- Не, Митко, остави ме, моля те. Скоро няма да изляза. Студената кола ми преряза стомаха. Но може да е, дето плувах в морето. Уж нямаше вълни, а една ме заля и хвърли на дъното. Нагълтах се... Вземи детето и се забавлявайте.
Това искаше да чуе той.

В останалите дни Муци дори не ядеше, а тичаше към тоалетната. От принудителното гладуване отслабна. Но това не го интересуваше. Те с детето наистина се забавляваха. Малинка продължаваше да купува сладолед на всички, а той само й даваше по два лева на всеки пет минути и четеше.
Беше прекалено щастлив и не забеляза, че плажът бе някак неузнаваемо заглъхнал. Но той и без това не чуваше нищо около себе си, вглъбен в любимите си спортни колонки. От време навреме поглеждаше към морето и си казваше ”Какъв земен, не, морски рай! Благодаря ти, Нептуне, или ти там, който си! Благодаря ти за скромния дар!”

Джапанки и книжки © Всички права запазени.

Погледни пак от Константин Лаков

"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида Пирон

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част

Приказки: МАЛКАТА ДЖАПАНКА от Лариса Ангелова>>> морски приказки

В един прекрасен летен ден малката джапанка се изгуби. Последно си спомняше крачетата, които я хвърлиха с крясък при вида на морските вълни и запляскаха радостно покрай брега, но не можа да види нито накъде отидоха, нито накъде отхвърча и сестра й. С нея бяха много близки, но не винаги се разбираха. Ако тя искаше да върви надясно – другата я теглеше наляво. Сега обаче й домъчня за сестра й, за крачетата, за хубавите неща, които й се случваха.
Да, помни, че беше и на една лъскава витрина, където с гордост показваше тялото си, изрисувано с клонки и цветчета. Не знаеше името на дървото, но в далечината имаше и планина. А като застанеше до своята посестрима в двете се виждаше езеро, по което плуваше лодка. Но най-много й харесваше синьото мънисто, с което улавяше погледите на минувачите и те възклицаваха ”Ах, каква прелест!”.
Така един ден на стъклото се залепи носле, после видя две големи очи и не след дълго детски устни я целуваха възторжено ”Благодаря ти, мамо! Това исках за рождения си ден!”.
Живееха щастливо със сестра си. Макар тя да й хвърляше коси погледи заради мънистото. По дизайнерска приумица и за равновесие в цветовете, дясната имаше мънисто, а лявата синьо езеро. От това лявата се вглъби в себе си и се опита да намери други приятели. Сприятели се със стария Чехъл, господин Сабо и превзетия Сандал. Надуваше се, че останалите й правят комплименти и пускат въображението си да описват езерото и лодката. Започнаха да я ухажват, да й пращат стихчета и тя все повече и повече се отдалечаваше от сестра си. Дори заставаше в другия ъгъл на шкафа и не без усмивка приемаше упреците на майката ”Пак си разхвърляла джапанките!”.
В онзи прекрасен летен ден тя тръгна с босите крачета. Дори не се обърна назад да потърси или погледне за последно сестра си.

Малката джапанка заплака. Беше безпомощна. Не се беше научила да скача като другата. Зарови се в пясъка и се помоли морските вълни да я отнесат. От умора, от сълзите, от жегата тя заспа. Събуди се от нечие нежно докосване. Беше един голям морски рак излязъл на лов.
- Хей? Ти коя си? Какво правиш тук сама?
- Не знам.
- От къде си? Защо ли те питам – японка си.
Джапанката се обнадежди. Знаеше коя е и откъде идва.
- Можеш ли да ме върнеш у дома?
- Защо не!- той засука важно мустаци. Беше доволен да помогне на красивата джапанка със синьо мънисто. - Тъкмо отивам до една лодка. Рибарите ще отплават на изток, така чух, до някакъв остров с чудни дървета.
- О! Вероятно е моя остров. А има ли езеро там?
- Има. Хайде, качи се сега на гърба ми и ще плуваме.
- Страхувам се!
- От какво?
- От водата, не мога да плувам.
- Не се безпокой – лека си като перце. Ще се научиш бързо.
Двамата заплуваха към лодката, която от брега се виждаше като малка черна точка. Джапанката му се довери и не мислеше, че може да има и други острови. Не познаваше света.
Когато стигнаха до лодката, ракът едва се прехвърли зад борда капнал от умора, въпреки че джапанката не му тежеше. Докато си поемаше въздух, две остри очи го фиксираха и една ръка го хвърли във въздуха.
- Вечерята сама дойде! - рибарите се засмяха.
Джапанката изтръпна и с всички сили завика:
- Моля ви, той е добър рак!
- Много е стар! - и с тези думи ръката го хвърли обратно в морето.
Другите не го слушаха, вперили очи в синьото мънисто.
- Това откъде се взе? Много е красива, но една.
- Дай, ще я занеса на дъщеря си.

Така джапанката се озова в тъмна раница. Тя не можа да види нощното небе, нито звездите, които плуваха във водата заедно с лодката. Беше много изморена и заспа.
Събуди я ярък лъч. Той я галеше с топлината си и тя се ободри. Дори се почувства щастлива, защото усещаше близостта на дома си.
Рибарят я разгледа на дневна светлина и преди да я пъхне пак в раницата се вторачи в мънистото.
- Охо, такова мънисто ми трябва за новата плавка. - свали го без да обърне внимание на протестите на джапанката. В къщи я даде на дъщеря си, която се зарадва.
- Тате, тате, бях си изгубила джапанката! Как я намери?
- Тя ни намери!
Момиченцето я хвана и за малко да я разцелува, но видя, че е без мънистото.
- Не, тате. Това не е моята джапанка.
- Аз съм! Твоята джапанка!- но не я чуваха.
- Какво да я правим?
- Ще я занеса на моя стар учител.
- Защо му е?
- Той събира всичко, което изхвърли морето. Всяка сутрин върви с чувал по брега и събира разни неща, а след това прави с тях изкуство.
- Е, добре. - Рибарят не разбираше от изкуство, но можеха да зарадват стареца, превърнал се в отшелник.
Не след дълго джапанката беше в неговите ръце. Лицето му беше замислено. За него казваха, че е открил любовта, но изгубил в морето. Затова събираше нещата, от които се отказваше то, за да събере нечии отломки и да ги върне на техните притежатели. Нещо, което бе трудно изпълнимо и домът му беше претъпкан от никому ненужни вещи, но той знаеше, че някой, някъде по света чака точно тази вещ и знак от любимия си. Хората го харесваха, защото се занимаваше с децата им и те ставаха по-добри.
Той разгледа джапанката и й каза:

- Ти си мое творение. Сигурно не знаеш. Нарисувах те, когато бях много отчаян. Бяхте две, а тук си сама. Ти беше предназначена за моята любима. Но ти се върна при мен, а тя остана в морето. Сега знам, че всичко, което е направено с любов, в един прекрасен ден рано или късно се връща.
Джапанката се съгласи и не тъгуваше вече за босите крачета. Старецът се погрижи за нея и я закачи на стената. Оттам тя виждаше езерото, а в прозореца отсреща - морето.
- Много си красива. Но ще ти сложа мънисто. Този път в червено - да носиш любов. Преди ти сложих синьо, за равновесие на двете половинки. На сестра ти нарисувах езерото, който се вгледа в него да започне да мечтае. А на теб дадох късмет!
За съжаление щастието на джапанката не продължи дълго. Художникът се разболя и преди да си отиде завинаги я подари на момиченцето. То също я окачи на стената и й се любуваше. А джапанката беше радостна, защото бе у дома.
Сестра й също я позна. Но не искаше да се извини или да я заговори. Завист отново изпълни сърцето й. Старият Чехъл, господин Сабо и дори превзетият Сандал започнаха да се възхищават на другата и да й пишат сонети.
Но един ден се появи синът на стареца. Който беше пораснал толкова голям, колкото и босите крачета се бяха превърнали в хубава девойка.
Той поиска ръката й, а тя му подари джапанката за спомен от баща му. Младежът я разгледа и каза, че дори красотата на езерото не може да се сравни с нея, защото цъфналите клони на чудното дърво и червеният камък, сякаш носят доброто сърце на клетия художник и то ги изпълва с любов и надежда.

Джапанки и книжки, Лариса Ангелова © Всички права запазени.