Помолиха ме да напиша няколко
думи за „Антигравитация” – новата книга на поетесата Ружа Матеева. Първата ми
реакция беше отказ. Не защото книгата не ми харесва или нищо не ми говори.
Напротив. Защото, макар и много по-голяма на възраст, съм твърде малка, за да
коментирам поезията на Ружа. Опасявам се, че ще се изкуша да обяснявам; да
насиля стиховете ѝ в калъпите си и стереотипите си. А те не заслужават тази
участ. Защото поезията на Ружа Матеева е на космически разстояния от всеки
калъп и стереотип. Тя е и онова космическо разстояние, което дели двама души.
Дори онези
двама, които са на
един дъх един от друг.
Думата, която може би най-добре
описва тази поезия е „частност”. Частност на словото. Частност на света.
Доколкото личното слово създава личния свят. И действително, сякаш нищо не
илюстрира по-добре от поезията степента, в която словото е лично и не обяснява
по-добре от нея защо думите променят значението си в пространството между двама
души.
Думите на Ружа са само нейни.
Удивително е как един толкова млад човек е успял толкова скоро да отвори
спретнатите кутийки, в които възрастните подреждат и ни поднасят света, и да
преподреди (или може би да разхвърля в един хипнотичен хаос) съдържанието им по
свой единствен начин.
Аз съм пълната противоположност
на Ружа. Аз съм простичко същество и разбирам, когато ми се говори на простичък
и ясен език. Установен. Затова и се отнасям подозрително към много личните
чужди езици. Често ми се струват преднамерени. Интелектуална игра. В това
отношение поезията на Ружа е изключение за мен. Тя никак, ама никак не е лесна.
Тя изисква своето време и препрочитане. Тя очаква да я четеш с най-острите си
сетива и с най-замъгления си ум. Разлиства се пред очите ти листче по листче,
като роза, но никога не открива докрай същността си. Не и за мен. Но въпреки
крайно личния език, на който говори Ружа, аз ѝ вярвам. Той няма за цел да те
сащиса. Да бъде интелектуална „провокация”. Да те пренареди. Да те смае с
ерудиция. При нея единствеността не е търсена. Естествена е. Вътрешно присъща
е.
Другата дума, която описва
поезията на Ружа е „изплъзване”. Един от стиховете ѝ започва с мото от Милан
Кундера: „Човек винаги се стреми към
това, което му се изплъзва” и завършва със следната строфа: „Обичта е в живяната липса / и… в това, дето
все се изплъзва”. Бих добавила, че и поезията е в това, дето все се
изплъзва. Опит да разкажеш непосилното за делничните думи. Да уловиш безкрай.
Да върнеш минало. Да усучеш отново нишките, които те свързват с най-близките ти
и които непрекъснато изтъняват. Поезията е „кеп за безплътни пеперуди”. Или за
сенки на светулки. Научих го от Ружа.
„Сянка от светулки” е заглавието
на една от двете части, на които е разделена новата стихосбирка на Ружа Матеева.
Другата част се нарича „Къпини за сън”. Най-условно, доколкото изобщо тази
книга търпи някакво определяне, бих определила стиховете от „Сянка от светулки”
като разказ за изплъзването на всичко, което свързва двама души
(най-осезателното и остро изплъзване), а тези от „Къпини за сън” като разказ за
изплъзващото се време. Аз, като един ненаситен за сладко лакомник, веднага
налетях на втората част. И открих там деликатна горчива жилка в сладкото. Но
открих там и това, което бих нарекла „моите” Ружини стихове. Общият свят,
светът, който всички познаваме и присъства в нас като едно опразнено, но още
топло място. Светът – „Спомен за някога”. В тези стихове се случва онова
вълшебство, което прави чуждото минало и непознатите за теб хора твои, лични. И
което прави сълзите непокорни…
Но нека спра преди да съм станала
сантиментална и преди да съм успяла да ви внуша, че в „Антигравитация” има
какъвто и да е сладникав привкус. Каквато и да в излъскана от употреба отсянка.
Преди напълно да съм ви отказала да си изровите стария кеп и да тръгнете на лов
за сенки от светулки…
Няма коментари:
Публикуване на коментар