четвъртък, 6 ноември 2014 г.

На лов за „сенки от светулки” с „Антигравитация”





Помолиха ме да напиша няколко думи за „Антигравитация” – новата книга на поетесата Ружа Матеева. Първата ми реакция беше отказ. Не защото книгата не ми харесва или нищо не ми говори. Напротив. Защото, макар и много по-голяма на възраст, съм твърде малка, за да коментирам поезията на Ружа. Опасявам се, че ще се изкуша да обяснявам; да насиля стиховете ѝ в калъпите си и стереотипите си. А те не заслужават тази участ. Защото поезията на Ружа Матеева е на космически разстояния от всеки калъп и стереотип. Тя е и онова космическо разстояние, което дели двама души. Дори онези двама, които са на един дъх един от друг.
Думата, която може би най-добре описва тази поезия е „частност”. Частност на словото. Частност на света. Доколкото личното слово създава личния свят. И действително, сякаш нищо не илюстрира по-добре от поезията степента, в която словото е лично и не обяснява по-добре от нея защо думите променят значението си в пространството между двама души.
Думите на Ружа са само нейни. Удивително е как един толкова млад човек е успял толкова скоро да отвори спретнатите кутийки, в които възрастните подреждат и ни поднасят света, и да преподреди (или може би да разхвърля в един хипнотичен хаос) съдържанието им по свой единствен начин.
Аз съм пълната противоположност на Ружа. Аз съм простичко същество и разбирам, когато ми се говори на простичък и ясен език. Установен. Затова и се отнасям подозрително към много личните чужди езици. Често ми се струват преднамерени. Интелектуална игра. В това отношение поезията на Ружа е изключение за мен. Тя никак, ама никак не е лесна. Тя изисква своето време и препрочитане. Тя очаква да я четеш с най-острите си сетива и с най-замъгления си ум. Разлиства се пред очите ти листче по листче, като роза, но никога не открива докрай същността си. Не и за мен. Но въпреки крайно личния език, на който говори Ружа, аз ѝ вярвам. Той няма за цел да те сащиса. Да бъде интелектуална „провокация”. Да те пренареди. Да те смае с ерудиция. При нея единствеността не е търсена. Естествена е. Вътрешно присъща е.
Другата дума, която описва поезията на Ружа е „изплъзване”. Един от стиховете ѝ започва с мото от Милан Кундера: „Човек винаги се стреми към това, което му се изплъзва” и завършва със следната строфа: „Обичта е в живяната липса / и… в това, дето все се изплъзва”. Бих добавила, че и поезията е в това, дето все се изплъзва. Опит да разкажеш непосилното за делничните думи. Да уловиш безкрай. Да върнеш минало. Да усучеш отново нишките, които те свързват с най-близките ти и които непрекъснато изтъняват. Поезията е „кеп за безплътни пеперуди”. Или за сенки на светулки. Научих го от Ружа.
„Сянка от светулки” е заглавието на една от двете части, на които е разделена новата стихосбирка на Ружа Матеева. Другата част се нарича „Къпини за сън”. Най-условно, доколкото изобщо тази книга търпи някакво определяне, бих определила стиховете от „Сянка от светулки” като разказ за изплъзването на всичко, което свързва двама души (най-осезателното и остро изплъзване), а тези от „Къпини за сън” като разказ за изплъзващото се време. Аз, като един ненаситен за сладко лакомник, веднага налетях на втората част. И открих там деликатна горчива жилка в сладкото. Но открих там и това, което бих нарекла „моите” Ружини стихове. Общият свят, светът, който всички познаваме и присъства в нас като едно опразнено, но още топло място. Светът – „Спомен за някога”. В тези стихове се случва онова вълшебство, което прави чуждото минало и непознатите за теб хора твои, лични. И което прави сълзите непокорни…
Но нека спра преди да съм станала сантиментална и преди да съм успяла да ви внуша, че в „Антигравитация” има какъвто и да е сладникав привкус. Каквато и да в излъскана от употреба отсянка. Преди напълно да съм ви отказала да си изровите стария кеп и да тръгнете на лов за сенки от светулки…
©Мария Иванова – Фьон 





Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг