Таласъмски работи Из „Разкази за Добруджа“

 И тази вечер в кръчмата не спряха да подкачат Митю Главанеца, че гледа коскоджамити готованко. А той, горкият, като не знаеше, що да рече, се разплака със сълзи и занарежда:

– Лентяй, мързел, говедо гледам до́ма! Право викате! Готованковец е моичкият! Безделник и хайлазин! И? Не знам що да го прая веке. Не знаем с майка му, отде да го пофанем... А злоядо, злоядо. И слабо. Ще се скърши. И некой път като върви, залита. Гаче е... гаче е болен, бе, хора!....

– Хайде холан, сега пък болен бил!... Хващаш го за ушите и беж на нивата! Коскоджамити хайлазин! – изрепчи се Кольо Гъмзата.

– Ми той болен от мързел, бе!... – изкикоти се вуйчо му Андрей. – Ама не знам, дали мързелът се лекува... Дали има доктори за тъз болест... освен тоягата! Ха-ха-ха...

Митю ги погледна страшно, но нищо не рече. Потъна в земята от срам.

Нямапе в селото по-мързеливо момче от сина на Митю Главанеца. Нищо не похващаше – по цял ден само лежеше и дет се вика пърдеше. Туй да стане, да помогне на майка си в градината или на баща си на нивата, забрави! Зорлем[1] го викаха и за копане, и за садене. Па и да го викат, докатоооо станеее, докато отииииде, докато донесеее..., станало утре. Влачеше се като като добруджанска песен по къра.

Мързелив човек му се викаше на това!

Баща му миналия месец го би, ама само с един бой не може да му влезе акъла в главата. Продължи пак като преди. Седи и лежи вкъщи по цял ден. А голям вече! Днеска, утре – ще стане момък за женене! Че коя мома ще го вземе такъв мързелив! Кожата му бяла, бяла – слънце не видяла – та чак жълта.

Срам го беше баща му пред хората. Щом се отвореше дума за сина му, потъваше вдън земя – че му се смееха. Главанец – мързелив! Такова чудо не бяха виждали нито във Владимирово, нито в Гешаново, нито даже в далечен Главан. Нищо да не похващаш по цял ден, как може! Само да лежиш и книги някакви четеш. Няма да го видиш да се затича, ей тъй, като мъж. Да впрегне магарето, да насече дърва, да подкара кончето по нивите. А напрегнеше ли се малко от малко, чак се задъхваше.

След вечерта в кръчмата думата болест все повече се въртеше в главата на Митю. Първом много се изядосваше, но после почна да наблюдава сина си изподвежди и видя, че лицето му сиво-жълто, че момчето повръща, дори да не е турило залък в устата си и май доста залиташе, гаче е пияно. Двамата с Жела, жена му, се разтревожиха не на шега и решиха да потърсят помощ. Но къде да идат? На доктор ли в града? Далеко беше... При някой ходжа ли в съседската турска махала? При баячки ли? Вендузи ли да му сложат или против уплах да го повесят?... Що да сторят?

Решиха да се посъветват първом с най-стария човек в селото – бай Минчо Берберина. Беше почти столетник. В този род всички живееха дълго и бяха здрави като волове. И младолики. Чудеше се само как да го попита, че да му се не смее. Ала милно му беше за детето. А бащината обич е по-голяма от срама. Срама прасетата го яли! Затова реши, че ще говори направо на бай Минчо, без заобикалки, и ако трябва, ще заведе момчето да го види.

Чу гласа на стареца под лоззницата, още щом прекрачи прага на Берберите:

– Ела, ела, Митьо! Тука съм... Ама тихо....

Главанецът свали шапката си и пристъпи в двора:

– Дошъл съм за сина, бай Минчо! Всички викат, че мързелив и готованко бил. Но аз съм баща. Хората се смеят, че мързелът не е болест, но аз го виждам детето. Болно е гаче...

– Шшшт! Тихо! Знам аз защо си тука... Знам за болестта, Митьо... Най-грозната... Най-страшната страшна. Да не дава Господ от мързел да се разболееш... Таласъмска болест е мързелът – рече берберинът шепнешком и го погледна право в очите. – Нищо не казувай. Само слушай. Знам какво говорят хората за момчето ти... Чух оня ден. Видох го даже момчето. Жълто, прежълтяло. И като ходи, залита. Тъй ли е?...

– Тъй! – рече Митю и го зяпна с почуда. – Залита. И е сив и жълт вече в лицето. Таласъмска болест, казваш....

– Таласъмска... Чувал съм за нея отдавна. Има я оттатък Дунава. Цели села били болни. Не можели от леглото да станат, не можели ръка да вдигнат. По светло само лежели... Все по-тъмно ходели.... зулуми да правят из селото. Тъй разправят хората за талсъмите. Щото денем залитат, кожата им жълта като на мъртъвци, а нощно време политат в небето...

– А! – занемя Митю и лицето стана червено като кръв. – Политат викаш... – За малко да се развика на берберина, че е изкуфял и го занимава с глупости за вампири и таласъми, но замълча от уважение към белите му коси и към възрастта му.

– Не вярваш, а? Не вярваш. Ама син ти е. Болен е... Болест на кръвта е туй. И с кръв се лекува. Затуй е таласъмска болест. По тъмно ходят болните кръв да пият. Откраднат някоя кокошка, скъсат ѝ главата, и лочат като върколаци. А кръвта дава чудна сила. Щом я изпият, политат. Толкоз сила има в кръвта...

– Значи казваш, кръв пият...

– Дам... Кръв. Оттатък Дунава я има много тая болест. Има цели села... Твойто момче повръща ли често? – попита старецът загрижено.

– Повръща. И да не е яло пак... Ама много съм го бил. Но не помага.... Болнав е, вече сички видоха, че е болнав. А ти казваш таласъмска болест... Не съм чувал в рода ни някой да е бил таласъмин, бай Минчо. Отде е дошло?...

– Не зная... Болестта иде с кръвта. Дядо ми, Бог да го прости, ходил отвъд реката. Нали занаят има. Берберин. Жена си довел отвъд Дунава. Тя знаеше как да лекува и децата, и внуците си: баща ми, чичо ми, брат ми, мене, братовчедите...

– А! – занемя Митю. – Дан се майтапиш, бай Минчо. Не съм те видял в село, така де, ти знаеш...

– А отде знам за таласъмите, а? От баба ми, влахинята, знам. Но това на никого се не казува извън дома. Каквото е в къщата, там остая. Знаш, нали. Затуй нищичко не си чул. А аз съм веке стар. Няма какво да ми направят, ако и да разберат в село какъв съм. Ма кой да им каже? Ти ли? Децата ми са здрави. Таласъми не са. Няма я веке болестта дома, убих я. Победих. Нали видиш. На девендесет и осем съм веке.

Митю пак онемя. Какви ги приказваше този старец. Какво му казваше, не разбра добре. Че и той таласъм....

– Сега като се върнеш, ще заколиш петела, дето ти кукурига в двора, и кръвта му ще наточиш в една паница. Мъжко чедо, мъжка кръв да пие. Още топла. И да не иска, ще го насилиш да пие. Ще дойде къде половин доза. А жена ти да вземе една паница с мед, една с орехи и една с масло. Да счука орехите и хубаво да ги омеша и обърка с другите работи в един буркан. Паницата с кръв като изпие сина ти наведнъж, да хапне една лъжица с мешано-бъркано, да заслади. И две може, ако поиска. А на другия ден ще накълцаш дробчето на петлето наситно, да го изяде. И него су́рово. И пак една-две лъжици с мешано-бъркано ще му дадеш.... И подир туй чаша с подсолено мляко. Има и още нещо... Първата нощ, га изпий кръвта, е най-важната. Ще го пазите с Жела да не вампиряса..., да не отлети в небето.

– Как да вампиряса, бай Минчо? Как да го опазя?...

– Един кичур от косата му ще отрежеш, като за̀спи. Ще го вържеш на муска с една скилидка чесън и една сребърна пара и ще я мушнеш под дюшека на леглото му. После, като мине нощта, ще се върнеш да ти кажа къде да идеш и какво да направиш. Ще впрегнеш магаренцето в каручката и ще дойдеш....

 Митю излезе потресен. Как стигна вкъщи, не помнеше. Имаше дома и мед, и орехи имаше от лани. Масло жена му щеше да избие – ще обере каймака от млякото, ще го сложи в бучката и ще бие, бие, а като омешат и объркат всичко, ще заколи петела в големия казан и ще събере кръвта му в една паница.

Вечерта дълго си шушнаха с Жела, дорде ѝ разправи какво е казал старецът.  Прекръсти се Митювица три пъти, но като видя сина си на леглото, се разбърза.

Тази вечер, слънцето залезе, а в дома на главанеца още щъкаха насам-натам. Очистиха орехите и ги счукаха. Избиха масло. Омешаха и объркаха съставките и напълниха един голям буркан. Гътнаха петела и синът им – ще, не ще, изпи лекарството – така му казаха. Че е е лечебна отвара. Насилиха го да изяде една лъжица мешано-бъркано и зачакаха. Митю даже уплашен се озърташе напред-назад, синът му да не вампиряса и да полети в небето, както каза берберинът. Но чудо таласъмско не стана. Само очите на младежа живнаха и той стана да се разходи напред-назад.

Майка му и баща му се зарадваха. Рекоха му да легне и да поспи, а те не мигнаха цяла нощ. Дорде направят муската, бая зор видяха. И го опазиха тази нощ, да не вампиряса...

На другия ден момчето стана рано и донесе дърва за огъня, Студено му било. Митювица накъца суровото дробче на петлето с малко люцерна, глухарче и магданоз и му го намаза на една порязаница хляб. И макар че момчето беше злоядо и се намръщи, тя го натисна да изяде закуската, че даже и да заслади пак с мешано-бъркано.

На другия ден Митю затрополи с каручката към къщата на берберите, а старецът ухилено го срещна с очи.

– Не е вампирясал, видя, видя... – подвикна му той.

– Не е... не е. Муската му турихме под дюшека. И тъй спа. Ама, ти? Ти знаш ли как се вампирясва, бай Минчо?

 – Щом си жив и здрав тука при мене, не е вампирясал... – отвърна уклончиво стареца и го поведе към градината зад къщата.

Там, в една заградена част, сред треви и листа, пъплеха петдесетина костенурки.

– Ето – рече берберинът. – Няма как все петли да колиш, без в село да почнат да приказват. Кръвта на костенурките е по-добра и ще направи сина ти здрав като камък. Преборихме болестта отдавна, но костенурките оставихме. За всеки случай... Как се живее до сто години? С мерак!.... И от време на време по една костенурка... Ха, сега товари! И глей да не избягат, ей! И-иии, Митьо! Да да разкажеш на сичките в село как се прави Мешано-Бъркано – „лекарството“ за мързел...

---

[1] Насила;

©Нели Господинова


КУПИ ,, РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА" - разкази, стихотворения и рецепти от добруджанския край от онлайн книжарница книгите.бг  (кликни на линка)