АВТОРИ В АВАНС: Мариела Мичева ЛЕШНИКОТРОШАЧКАТА

Излезе от печат новата книга на Мариела Мичева  - ,,FaceLook'.  
Писателката Мариела Мичева е родена в София и е само на 33 години. Пише разкази и пиеси.  

Автор е и на множество политически статии за списанието ,,Дипломатически преглед”.

През 2011 г. печели първо място в литературен конкурс,,Любовта в края на кабела” (Фондация ,,Буквите”).

През 2016 г. печели  Бронзов Ирелевант в литературния конкурс на Театър ,,Via Verde".

През 2011 г. излиза нейният сборник с разкази ,,Прозорци”. 

,,FaceLook" е сборник с разкази и пиеси, който излиза през 2020 година. 

 В рубриката ,,Автори в аванс" представяме откъс от книгата,,FaceLook"  Представянето е на 17 март 2020 г. от 18.30  в клуб Журналист, ул Граф Игнатиев 4.

Поръчай книгата от онлайн книжарницата на ЕМАГ.

ЛЕШНИКОТРОШАЧКАТА

Отново наближаваше Коледа. Поредната Коледа, в която щяха да запалят несвалената от миналата Коледа украса. Поредната Коледа, в която тълпи хора щяха да вложат плодовете на няколкомесечния си труд в керамични фигурки, свещници, промоционални пакети с козметика, промоционални пакети с алкохол, промоционални куверти за вечеря в ресторант, промоционални ваучери за празнуване в курорт. Всички тези промоции щяха да бъдат натъпкани в три промоционални дни и след това надлежно разделно изхвърлени в многоцветни торби, в разноцветни контейнери…

Ц-ъ-ъ-ъ…Спирачка. Раздрусване. Синка на коляното от предната седалка… Елица се отърси от социологическите си наблюдения и се върна в реалността. Беше тръгнла за един от последните си работни дни преди дългата коледна ваканция. Промоционална ваканция! До последния момент беше отлагала да си вземе отпуската и сега ѝ се беше натрупало доста време за почивка, което не беше съвсем наясно как ще оползотвори. Предколедно почистване, за Коледа – непрочетени книги, неизгледани филми, отдавна нечути познати, следколедна диета и после пак на работа. Стегнато, както си му е редът.

Къде ли се беше дянала тази играчка? Да… Като малка Елица имаше една играчка за под елхата – дървена лешникотрошачка. Малко я плашеше тогава – вечно озъбена, изцъклена, със страшно напрегнато дървено лице, все едно не можеше да преглътне и смели твърдите, горчиви черупки на ядката. Странно ѝ беше… тогава… защо се е сковала така, при положение че посрещаше една уникална Коледа, с уникално загорени от печката сладки, с уникален подарък – плюшено куче, с уникално танцуващи свещи… За какво се зъбеше?

 Автобусът отново потегли. Беше неестествено топло. Снегът беше заголил есенната трева, залежала по калните градинки. Сива сутрин. Пътниците гледаха сънливо и безизразно в сивотата през прозореца.

Трябваше да намери тази играчка. Сега ѝ влизаше по-добре в положението и в озъбването. Ежедневието ѝ беше все „от мен да мине”, винаги „преглътни за последен път”, винаги „постискай зъби още малко”, „стегни се”, овладей се”, се, се, се… контрата винаги беше в нея. Все чупеше черупки, а ядката изчезваше незнайно къде.

 Ц-ъ-ъ-ъ… Спирачка. Още една синка на коляното. Следваща спирка. З-ъ-ъ-ъ-р.

 – Пиу-пиу.

 – Тиро-риро-реро.

 – Ръченица.

 – Рахманинов.

Какафония от телефонни позвънявания:

 – И да купиш портокали.

 – Тея идиоти са свършили всички двупосочни билети за Х.

 – Ми, спи ми са, но и днеска да избутаме…

 – Най-важното от всичко е да вземем ракия!

 Бавно по хлъзгавите стълби на автобуса се изкачи дядо с внука си. Носеше широко, разкроено, тъмносиньо палто, което явно на младини му е било по мярка, а сега висеше и се вееше около старческото му тяло. На главата му стърчеше синя плетена шапка с помпон и избродирани бели снежинки. Държейки внука си за ръка, дядото с клатушкане се отправи към задната част на автобуса. Кашляше лошо – влажно и дрезгаво. Личеше си, че всяка стъпка му коства усилие. Детето го теглеше напред и се оглеждаше с пъргави, любопитни очи. Не беше ясно кой кого води. Подминаха Елица и седнаха на двойната седалка зад нея – момченцето откъм прозореца, а възрастният мъж от вътрешната страна.

***

 Бавно откъм хлъзгавите стълби изплува стар вълшебник с малкия си елф-помощник. Носеше широка, разкроена, тъмносиня пелерина, която обгръщаше като снопчета въздушна, синкава мъгла тялото му. На главата му стърчеше островърха магьосническа шапка на бели светещи звезди. Заедно с елфа той се издигна над земята и плавно се понесе към Елица. Елфът осветяваше пътя им с блестящите си очи. Двамата подминаха Елица и седнаха зад нея, като вълшебникът великодушно остави своя помощник да седне по-близо до облаците и да разучава причудливите им форми.

***

Старецът мълча известно време, а момчето изглежда не го забелязваше, заето да наблюдава всяка дреболия зад стъклото, с внимание към детайлите, на което са способни само децата на неговата възраст. Дядото се прокашля още един-два пъти в неуспешен опит да го привлече. След това по скърцането на седалката Елица разбра, че се беше извърнал по-удобна поза и заговори бързо, едва поемайки въздух между изреченията.

***

Вълшебникът мълча известно време и остави помощника си да поговори с облаците. След това се извърна към него, така че наметката му засия в синкава светлина, а звездите по шапката му ярко заблещукаха. Пое си въздух и започна да мълви някакво тайно заклинание.

***

 – Знаеш ли, Петърчо, има книги, които е задължително човек да прочете през живота си, и то в по-ранна възраст, за да придобие нужната гледна точка. Не… не да придобие нужната гледна точка, а да придобие способност да формира гледни точки.

 – Аха. Дядо, виж онова куче как се е навряло почти цялото в кофата за боклук.

 – Петърчо, послушай ме малко, че е важно… – Петърчо продължаваше да шари с поглед пространството навън и не даваше вид да чува и дума от това, което дядо му се опитваше да обясни.

 – Дядо, а дали в магазина ще има пак от онези вафли с лепенка от вътрешната страна на опаковката?

 – Послушай ме сега!

***

 – Послушай, Питър Пан!

***

 – Послушай, Петърчо! Уайлд – Оскар Уайлд – той пише кратко, но какъв познавач на човешката душа в най-деликатните ѝ кътчета! Още не е за теб, но трябва на всяка цена да го прочетеш след време…

 – Я, какви бразди правим по пътя! Все едно не сме в рейс, а в лодка.

***

 – Послушай, Питър Пан! Погледни какви чудни отвари са забъркани в кристалния ми съд.

***

Дъхът замря в гърдите на Елица. Какъв Питър Пан?! Какъв вълшебник?! Какъв кристален съд с чудеса?! До нея седеше едно грохнало същество, с широка обща култура, с широка душа, с широки възгледи, с широка толерантност за всякакви странности и... и в крайна сметка, без нищо „тясно лично”, в непрекъснато хаотично бягане по хоризонт без фокус. Да, явно в това беше целия проблем – в липсата на фокус. Наоколо имаше толкова много перфектно фокусирани личности, които знаеха какво искат и какво не, имаха конкретни интереси и още по-конкретни очаквания.

 – Не, не бива да го допускам. Връзката с всички явно е загубена, но връзката с НЯКОЙ трябва да се открие.

 – Слезте моля!

 – Моля?

 – Явно сте нередовна. Слезте от този автобус.

Елица слезе. Слезе и се принуди да тръгне по различен от обичайния маршрут.

***

Елица се отдалечаваше от централния площад. Смехът, екзалтираните викове, пукотът на бомбичките, откъслечното свистене на фойерверките оставаха в кипяща вълна зад гърба ѝ, докато вървеше към спирката през тихия вакуум на една от страничните улици. За втори път на Нова Година преминаваше през това усещате за разделение. Струваше ѝ се, че за няколко часа е станала част от някакъв филм – сливаше се с тълпата от еуфорични непознати, улавяше техния пулс, оставяше се да я завихри водовъртежът от звуци, светлини, лица и след това внезапно излизаше от киното, но без да отнесе емоцията със себе си. Сега отново тръгна сама със заглъхнали уши през завесата от ситен скреж и мъгла. Отначало по навик тръгна бързо, после се сети, че няма закъде да бърза. Утре щеше да се събуди пак рано в претрупаната от празнична украса стая. Толкова красиво беше подредила всичко – играчките, лампичките, гирляндите, портокаловите сладки с кокосово брашно, в кошничка от борови клонки на масата. Колко им се бяха възхитили приятелките ѝ предишния ден: „Ели, голям майстор си, как само ти хрумват!”, „Ели, до каквото се докоснеш, става красиво, да имах и аз такова въображение!”, „Я, ела да подредиш масата и у нас, че моите все ме критикуват. Между другото, искаш ли да дойдеш вкъщи за Новата Година? Доста хора сме, но все ще се намери едно място и за теб”. „Не, не, имам вече други планове. Предпочитам да посрещам празниците на открито”. Винаги успяваше да разчете кога очите на някого казваха „недей”, докато устата му говореха съвсем друго.

Хрумна ѝ, че ако ускори крачка и се прибере пеша, може би ще се измори достатъчно, за да поспи някой час повече на другия ден. Така щеше да пропусне поне няколко от захаросаните предавания, които щяха да излъчат по телевизията, да поздрави всички познати от бележника си, празникът щеше да мине по-бързо и най-после животът щеше отново да влезе в нормалния си ритъм. Остатъка от отпуската си беше решила да посвети на квалификационен курс, организиран от фирмата. Водеше го някакъв колега – Атанас… не, Андрей. Точно така, Андрей. Доста хора се записаха. Преди седмица едва ли би ѝ хрумнало да се захване с такова нещо. Мразеше да я обучават и хиляди пъти предпочиташе да прехвърли една книга сама, отколкото да се подлага на безкрайни обяснения, упражнения и записки. Но нали си беше обещала да се социализира повече…

Хрус-шляп – ледът и кишата слягаха под обувките ѝ и се просмукваха на студени струйки през дебелите чорапи към ходилата ѝ. Свали ръкавицата си и се приближи до светлината на една витрина да провери колко е часът. Едва един и половина. Може би трябваше да се насили и да издържи още малко в шумотевицата на площада. Опита се отново да напъха премръзналите си пръсти в ръкавицата. Огледа се във витрината. Беше отделила поне два часа, за да се приготви – няколко пласта спирала, нова форма на веждите, няколко небрежно пуснати от шапката кичура. От всички посоки прииждаха и отминаваха групички хора, кои докоснати, кои вече зашеметени от пиене, развеселени, увити в безформени якета, развлечени шалове и шапки… заедно. Защо ли ѝ беше да се гласи толкова – и без това никой не гледа с лице ли си, с гръб ли си, какъв си изобщо – само щеше да се мъчи сега на тези високи токчета сама към къщи по заледената улица. Въздъхна и продължи с по-бързи стъпки.

Къде в крайна сметка сгреши или пропусна да направи правилното нещо? Имаше добра работа, но тя не я вълнуваше, имаше дебел тефтер с познати, а в дни като този винаги ѝ се искаше да бъде сама, имаше най-празнично украсения дом, а настроението ѝ не беше празнично. Да, явно точно в настроението ѝ беше проблемът. С времето то беше станало твърде стабилно – преди за всяко нещо се вълнуваше, преживяваше, плачеше, сега амплитудата ѝ от радост до тъга се беше стеснила твърде много. Нищо, утре следобед ще се събере с новите хора от курса, ще се придържа максимално към нивото им, към начина им на общуване. Съвсем скоро ще забрави за лешникотрошачката и за всички други приказки и ще ѝ се струва абсурдно да прекара дори минута сама, извън компания като онези от празничния площад.

Продължаваше да върви забързано нагоре по пътя. Кръвта ѝ се раздвижи и запълзя към крайниците, топла влага изби по челото под шапката ѝ. Ушите ѝ започнаха лека полека да се отпушват. Беше тихо. Хората явно се бяха отделили по спирките и пак я бяха оставили сама. Хрус-шляп, долавяше само собствените си крачки. Пулсът ѝ се нормализира, погледът ѝ се проясни. Ледената мъгла беше омагьосала всичко, беше забранила на дърветата да скърцат, на кучетата да лаят, на въздуха да събаря сняг от натежалите клони. Хрус-шляп – стъпките ѝ звучаха неестествено в цялата тази тишина, не им беше мястото там. Обзе я налудничавата мисъл, че ще я накажат задето руши целия замисъл на тихия момент, че някое от мъгливите кълба, търкулнати в пространството ще я сграбчи, ще я задуши и ще накара краката ѝ да замълчат. Неусетно започна да подтичва на пръсти. Цък-цък, цък-цък. Пак беше шумно. Стана ѝ страшно и напрегнато, без да знае от какво. Дали да не вземе автобуса, но беше по средата на пътя, по средата на нищото, безсмислено беше да се връща, страшно беше да продължи. Знаеше, че в края на пътя я чака светлият ѝ дом, топлата ѝ стая, и все пак имаше чувството, че върви напразно, че не върви към нищо. Най-после навлезе в квартала. По улицата имаше разпилени цветни конфети, угарки от бомбички, клечки от изгаснали бенгалски огньове. Поуспокои се. Значи не само тя е дразнила тишината тази нощ. Пое си дъх дълбоко и шумно. Усети, че сърцето ѝ блъска да изскочи през гърлото. Пое отново. Преглътна го. Постави го горе-долу на обичайното му място и продължи да ходи. Хрус-шляп, хрус-шляп. Мъглата се поотгърна от светлината на блока. Най-после, най-после в света на хората. Прозорците светеха, чуваше се музика. Прииска ѝ се да нахълта, да нахлуе към светлината, да се забавлява, да се смее заедно с тях. Краката я понесоха към светлината на входа. Подхлъзна се и политна. Инстинктивно се задържа за една кофа встрани. Надигна очи. Върху капака на контейнера някой беше оставил голямо плюшено пате – жълто, с усмихната оранжева човка и изцъклени черни очи. Патето изглежда не се вълнуваше особено от съдбата си на изоставена играчка – седеше си безгрижно върху кофата и се усмихваше на Елица. Заприлича ѝ на нея самата. Тя също му се усмихна. Отлепи длан от кофата и продължи към входа. Ключовете. Да, както винаги на дъното на чантата. Наведе глава и започна да ги търси на стълбите. Изведнъж ѝ се стори, че не е сама. Обърна се рязко. В снега пред блока седеше момиче и пушеше безмълвно. Беше в празнична рокля с презрамки.

 – Имате ли нужда от нещо? – плахо попита Елица. – Ще настинете така.

Не последва отговор. Момичето гледаше в нищото с премрежени очи. Елица се приближи, посегна да я докосне, но се спря. Тя не гледаше в нищото. Гледаше в светлината на отминалия празник, слушаше заглъхналата музика, ушите ѝ бяха заруменени от прошепнатите думи, минали през тях, тялото ѝ, загрято от безброй допири и усещания, изпускаше лека пара, потопено в новата прегръдка на снежната пряспа.

 – Тя е добре – каза на глас Елица и се отдалечи отново към вратата. – По-добре от много други.

Отключи, светна лампата в коридора и изу подгизналите си крака от ботушите. Посегна към вратата на банята, за да се приготви за лягане, но се спря. Изгаси всички лампи, продължи право към стаята и се хвърли в леглото с дрехи и грим, както бе направила всяка жена отмаляла и възбудена от еуфорията на тържеството. Представи си, че е точно такава. Заспа веднага. Непробудно.

На другия ден се събуди неестествено късно за навиците си. Беше в настроение. Направи си кафе и изяде безобразно много кокосови сладки, докато гледаше безобразно глупавите предавания, които се повтарят всяка новогодишна сутрин. За пръв път не ѝ се сториха толкова досадни. Елица седна по турски пред елхата и се загледа в примигващите светлинки. Миг-миг – зелено, миг-миг – жълто, миг-миг – жълто, зелено и червено се отразяват в стъклените овали на играчките. Едно вдишване и – миг-миг – по тялото ѝ се разнесе онази тръпка на уникалност от неповторимия ден, която се чудеше къде и кога се е загубила. Погледът ѝ се спря под елхата. Подаръци нямаше. Лешникотрошачката ѝ се зъбеше с напрегната, драматична физиономия.

 – Разпусни малко, скъпи – усмихна се Елица и отвори вдървената уста на играчката, – така е по-добре. Стига си се стискал и напъвал – глътни малко въздух.

Подсвирквайки си, тя стана пъргаво и се зае да се подготви за предстоящия урок следобед. Сигурно щяха да прегледат две-три страници и после да отидат всички заедно на кафе. Обикновено май така ставаше. Бял лак или прозрачен. Не – ярък – бонбонено розов. Празник беше все пак, а и ярките цветове предразполагат към общуване. Трам-там-там – любимото ѝ черно поло. Не за Бога! Нещо по-отворено, по-ведро – бяла блуза с деколте. Тъкмо късият ѝ врат щеше да се издължи мъничко. Прекара целия ден в приготовления. Нарочно протакаше всяка естетична манипулация – да си изправи косата. Не, по-добре да я накъдри. Така ще изглежда по-небрежна и непосредствена. Панталон или дълга пола? Не, по-добре къса пола. Какво като краката ѝ не бяха съвсем за показване. Човек не трябва да се срамува от дефектите си – всички ги имат и ги изтъкват дори. Така е по-естествено. По-човешко е.

 – Готова ли съм? Май, да. Как изглеждам? – тя се обърна и в двата си профила пред огледалото. Глътна коремчето, изпъчи се повече. Отпусна го, раздвижи рамене. Така е по-естествено. Да, естествена съм, нормална… като всички.

Смрачаваше се вече. Взе такси и му зададе служебния си адрес. Беше заключено. Дали не е объркала мястото? Или часа? Наблизо, сгушен в повдигнатата яка на палтото си, беше застанал Андрей и се опитваше да загрее с дъх замръзналите си пръсти. Елица го погледна, колкото да го разпознае, и веднага отклони поглед зад гърба му.

 – Помислих, че съм закъсняла.

 – Изненадах се, че изобщо дойдохте. Тъкмо мислех да си тръгвам.

Тя усети как ушите ѝ пламнаха, бегло пробяга с очи през лицето му и отново се фокусира в далечината зад гърба му.

 – Дядо Коледа ли минава там?

 – Моля?!

 – Нищо – Андрей се разсмя, – просто толкова концентрирано сте се загледала зад гърба ми, все едно че там е оживял някой приказен герой и аз и моят курс вече съвсем не ви интересуваме. Между впрочем, не ви обвинявам за това.

 – Не, не, как така? Ако не ме интересуваше, нямаше да съм тук. Просто погледнах да не би някой от другите да се е объркал и да ни търси на друго място.

 – Не ми се вярва. Както виждате, организацията е на ниво – учениците ги няма, учебната зала е заключена, а учителят е напът да забрави урока си от студ. Идеалните предпоставки за едно успешно обучение.

 – Аз не искам да ви задържам да мръзнете. Явно няма да имаме нищо този път. Ще тръгвам и ще дойда пак другата седмица.

 Тя се опита да го заобиколи, без да го поглежда, но Андрей решително постави ръка на рамото ѝ и я спря. Как така ще си ходи! Нали това означаваше, че трябва да се прибере вкъщи и да изтърпи сарказма на жена си, че пак се е захванал с нещо напълно безперспективно и не се е намерил нито един глупак да му се поведе по акъла.

 – Напротив! Никъде няма да ходите. Високо ценя желанието ви да научите нещо ново и то през почивката си. Урок ще има!

 – Не бих искала да ви ангажирам само заради един човек.

 – Само трябва да си намерим класна стая – той отново се усмихна предразполагащо. – Предвид ситуацията, мисля че някое кафене ще свърши отлична работа.

Намериха един бар наблизо. Беше мрачно и опушено, но достатъчно топло. Андрей предложи да седнат в едно сепаре в ъгъла, за да си проведат по-лесно урока. Идеята, колкото и добре замислена, не даде резултат. Беше шумно, над главите им непрекъснато дрънчаха табли с чаши, а покрай тях час по час към тоалетната прибягваха клиенти, притеснени от голямото количество изпита бира. За изненада на Елица, всички тези неудобства не смутиха кой знае колко Андрей. Той веднага започна да описва разни начини за форматиране на текст. Говореше и говореше… Елица не предполагаше, че е от инат въпреки всичко да изпълни замисъла си и да се прибере с достойнство вкъщи. Отдаваше го на „изключителния му професионализъм” и с напрегнато лице се опитваше да следва мисълта му, въпреки че дочуваше само откъслечни фрази, а когато съседната компания се разсмееше на поредния виц, губеше и цели изречения. Сервитьорката дойде за поръчката. Андрей си поръча чай с коняк, а Елица – чай с подсладител. Ниската маса я притесняваше – струваше ѝ се, че единственото, което се вижда над нея са несъвършенствата, които прозираха под прилепналата около талията ѝ рокля. Тя изправи чантата в скута си и я притисна още по-близо до напрегнатото си тяло – ами ако му хрумне да ѝ зададе някакъв въпрос, ей така, за да провери дали го слуша внимателно. Напрегна слуха си още повече и се опита да се концентрира. Мускулите на корема я боляха от свиване, гърбът ѝ се беше вдървил от неподвижната стойка, в която седеше вече повече от половин час. Не смееше да помръдне, нито да погледне встрани, ами ако той си помисли, че ѝ е омръзнало и не иска да слуша повече. Всъщност май точно това ѝ се искаше – да се отпусне, да стане и да си тръгне, да се прибере сама в къщи, да запали лампите във всички стаи, да пусне едновременно радиото и телевизора и да седне в центъра на всичко това на тъмно и тихо... Сервитьорката дойде да събере празните чаши.

 – Ще пием ли по още нещо, или вече се измори?

 – Не, не съм се изморила, много ми е интересно. Откога чакам да си разясня въпросите, по които говориш в момента.

 – Така ли, много се радвам тогава.

Той се усмихна и се облегна назад в стола си. Завъртя ръкавите на ризата си, така че се видяха поддържаните му ръце.

 – В такъв случай да пийнем по още нещо. Не искам най-прилежната ми курсистка да се простуди. Ти какво ще си поръчаш?

 – Още един чай – тя се поколеба, виждайки че той се готви да възрази, – този път черен.

 – Защо не оставиш чая за по-нататък? Какво ще пиеш, когато станеш на моите години. За мен този път само коняк, без чай.

 – Но ти изобщо не си толкова възрастен.

 – Напротив, ако ти кажа колко съм стар, направо няма да ми повярваш – личеше си, че обича да кокетира на тази тема.

 – Прав си, не бих повярвала. Изобщо не ви… не ти личи – тя се смути и наведе поглед към пепелника.

 – Ще те почерпя този чай само заради комплимента.

На свой ред и Андрей я огледа. Не така дискретно, както тя го беше наблюдавала, но даже и след този оглед не можа да определи дали е хубавичка, грозна или невзрачна. Сякаш създателят ѝ не е бил наясно какво точно иска и е изпробвал върху нея най-странните комбинации, които са му дошли на ум. Беше бяло-розова, но с твърде плътни вежди, приятно закръглена и с доста правилни пропорции, но с толкова къс врат, че едва отделяше главата от раменете ѝ. Великолепните, лъскави тъмни кичури на косата ѝ падаха по деколтето и си проправяха път към вдлъбнатината между гърдите. Стана му забавно като видя как, усетила погледа му, по невидимия ѝ врат избиха червени петна. Изглежда ѝ действаше респектиращо. Да, това беше доста приятно в сравнение с погледа на жена му, която щом се прибереше след малко вкъщи, щеше да го фиксира с насмешка право в очите и да му припомни, че си е загубил целия съботен следобед с този курс за никакви пари. Идваше му да я зашлеви всеки път, когато си закачеше този поглед – „Напълно си ми ясен, че за нищо не ставаш”, но нали трябваше да пази лице. Да го направи, беше все едно да признае, че го е уязвила, че е права… Дали пък веднъж и той да не се пробва…

Продължи да говори, но се опита да я предразположи малко, като тук-там вмъкваше по някоя забавна история от практиката си. Тя само слушаше и кимаше, без да смее да погледне към него. Изписваше името си върху една салфетка с всеки от бонбонено розовите си нокти.

 – Кажи и ти нещо, Елица, цяла вечер само аз говоря. Пресъхна ми вече устата, а и от тези чаени и безчаени коняци, езикът ми вече не е така гъвкав.

 – Аз ли? Нямам какво да кажа. Всичко, за което говориш ми е почти непознато – излъга тя.

 – Ами говори тогава за нещо, което ти е познато и престани да мъчиш тази салфетка, вече е по-изписана от египетски папирус.

Той рязко издърпа салфетката от ръцете ѝ, но заедно с нея повлече и чашата. Чаят се разплиска върху блузата на момичето.

 – Господи, съжалявам! Колко съм непохватен, изгори ли се? – той скочи и отиде до нея.

 – Не, не вече беше изстинал… – Елица също се беше изправила и попиваше блузата си със злополучната салфетка. – Не се притеснявай, нищо не е станало.

 – Май наистина пийнахме повечко чайове – сега Андрей се усмихна малко притеснено. – Ела, да отидем до мивката, ще ти помогна да си изчистиш блузата.

 – Наистина няма нужда. И сама ще се справя.

 – И дума да не става! Аз съм виновен и ако не ти помогна да изчистиш тази, ще се наложи да приемеш да ти купя нова блуза.

 Той пресече поредния ѝ протест, като я хвана под мишница и я изтегли към тоалетната. Заведе я до течащата вода и усилено започна да търка чаеното петно от деколтето ѝ. Усети, че под пръстите му тя изобщо не си поема въздух, а вратът ѝ се зачервява още повече. Мократа му ръка се премести от деколтето към настръхналата кожа под блузата ѝ. Елица не помръдна. Без да я поглежда и да ѝ дава време да се разколебае, Андрей я привлече в първата свободна кабинка, която му се изпречи. Момичето не говореше, не мърдаше, вече не беше сигурен и дали диша. Не я поглеждаше. Само мислеше дали страничната преграда ще издържи няколкото секунди, които му оставаха, или ще се стоварят с трясък върху съседа, който вече цяла вечност клокочеше на половин метър от тях. Отвън някой си миеше ръцете. Апаратът за сушене шумно бълваше струи въздух. Най-после всичко заглъхна. После се чу пускането на водата и някой отвори вратата към бара. Хиляди гласове, смях, музика, дрънчене на чаши и прибори опитаха да нахлуят към тях и отново се отдръпнаха в далечината. Сети се да си поеме въздух. Още веднъж. След това освободи преградата, която вече се беше огънала под тежестта им. Опита се да върне Елица на земята, но тя се беше вкопчила неподвижно в него. Обърна се и се осмели да я погледне. Тя също бавно надигна глава и за пръв път го погледна в очите.

 – Прегърни ме.

Андрей едва дочу гласа ѝ до ухото си, но този поглед, който виждаше за първи път и не знаеше как точно да изтълкува, го накара да изпълни желанието ѝ. Притисна я плътно към себе си и остана така с чело, допряно до нейното, още... Не знаеше още колко. После тя се отдръпна, излезе тихо, и когато Андрей се върна при масата, от Елица нямаше и следа.

 Плати сметката и се прибра вкъщи. Не чу какво каза жена му. Само разпозна очаквания поглед и се затвори в другата стая, без да ѝ обърне внимание.

***

Елица вървеше към къщи. Светлините на лампите се размиваха в мъглата на дълги искрящи, оранжеви ленти, падаха стремително надолу, отскачаха от рохкия захарен сняг и отново изригваха нагоре в хаотични фонтани от заря. Сладко…

Тя вървеше и вървеше. Каналите покрай улицата бълваха пара, грабеха и поглъщаха снежинките, които криволичейки по несиметрични траектории, се приземяваха в тъмните им казани след последното си салто – като кристалчета захар в съдове с горещ шоколад. Сладко…

***

На следващата сутрин Елица се събуди от слънчевото петно, фиксирано върху лицето ѝ. Фокус… Стана с усещането, че погледът ѝ е срещнал друг във… фокус. Приготви чаша кафе и излезе на терасата да му се наслади сред прозрачния въздух.

***

На следващата сутрин Елица отвори очи и тутакси ги заотмества от равновесната им точка, следвайки махалото на стенния часовник – тик-так… Заблужда ту към телефона, ту към входната врата, наострила уши – леви-десни. Заспа, стиснала чаша от вчерашното кафе. Изстинало…

***

 На следващата сутрин Елица дълго не отвори очи. Следваше хаотичните, причудливи фигури, които светлината рисуваше под клепачите ѝ. Беше ѝ интересно. Звънът на телефона – рязък и остър, я подразни.

 – Елица?

 – Да.

 – Андрей е.

 – Да…

 – Много съжалявам за случилото се… Там ли си?

 – Да.

 – Просто не знам какво ме прихвана… Явно съм вече твърде стар за толкова много чай… с коняк де… ха-ха…

 – Да.

 – Утре има някакво глупаво тържество… Следновогодишно тържество на фирмата. За по-лесна адаптация след почивката… Представяш ли си каква глупост… Та… ще се наложи да дойда с жена ми… Надявам се, няма да има проблем…

 – Не.

 – Ами добре… тогава ще се видим там… Но ако искаш можем да го пропуснем.

 – Не.

 – Добре тогава… ще се видим там…

Елица бързо затвори телефона, за да не слуша повече дразнещия шум от прекъснат телефонен разговор. Наля си чаша от залежалото новогодишно вино. Стискаше столчето на чашата, без да отпие и глътка, докато дланта ѝ не побеля от усилието. Изпод елхата вцепенено ѝ се зъбеше лешникотрошачката.

***

Елица влезе в сумрачното помещение. Лица, аромати, свещи, разноцветни крушки, смях, шепот, музика – всичко се беше завихрило в хаотична, безсмислена цапаница. Едно от многото лица беше на Андрей, който толкова усърдно се опитваше да избегне погледа ѝ, че кривеше главата и очите си в най-абсурдните посоки. Стана ѝ жал за него. Отдалечи се до един от крайните прозорци зад елхата, за да не му е в полезрението и да не го държи на тръни повече. Загледа се в мигащите лампички. Миг-миг – зелено, миг-миг – жълто, миг-миг – жълто, зелено и червено заедно. Елица се обърна. Андрей все още усилено жестикулираше и забавляваше полупияната група с плоските си шеги.

Отново се загледа в елхата. Зад стъблото ѝ някаква играчка плавно се подаваше към разноцветните светлинки и отново срамежливо се сгушваше между игличките. Елица протегна врат, доколкото позволяваше дължината му. Играчката беше малко копие на нейната лешникотрошачка, но от края на приказката – танцува, прегърнал принцесата-балеринка. Пак напрегнат, пак вдървен, но с повдигната в нещо като усмивка озъбена уста. Двойката продължаваше да се поклаща в безшумния си ритъм. Елица запуши уши, заглуши веселата глъчка зад себе си и се опита да го долови. Трам-там-там, тръм-там-там, трам-там-там. Туп! Нещо едва доловимо се блъсна в стъклото. Туп! Отново. Елица се приближи и погледна. Една една голяма муха, привлечена от топлата светлина в стаята се опитваше да пробие стъклото и да се присъедини към празника. Туп! Туп! Отново! Отново! Отново! Стъклото не поддаде. Мухата направи още два-три кръга наоколо и видяла, че няма да успее да влезе, отлетя в необятната приказна нощ.

©Мариела Мичева. Всички права запазени.

от книгата ,,Facelook". Скоро по книжарниците. Поръчай книгата от онлайнкнижарницата на ЕМАГ.