БЯГАЙ! АЗ СЪМ ТРУДНА ЗА ОБИЧАНЕ… СЕДЕМ ЛЮБОВНИ ИСТОРИИ В РИМИ

ТОЙ ОЩЕ МИ СПИРА ДЪХА

Момчето, което спира дъха ми,

което изпивам с очи –

(и по няколко пъти влиза в съня ми)…

е влюбено май до уши.

Очите му светят, лицето му грее.

За смелост разрошва перчем

и става… Не зная дали ще посмее

да тръгне… О, идва към мен!…

Кафенето е пълно. Умирам безмълвно.

Земята разтваря недра.

Не мога да мръдна, а искам да хукна.

И просто пред него стърча.

А той се усмихва, смутено-различен.

Минава край мен като в сън…

И целува момичето, съвсем нелогично,

на две-три маси зад мен.

Поглеждам учудено. Времето спира.

В очите ми пари сълза.

Ами любовта?… Тя дори не умира.

Той още ми спира дъха.

ТИЙНЕЙДЖЪРСКО

на Ж.В.

Той мрази жените, такъв е, повярвай,

грозник – все повтаря това…

Един женомразец е моят спасител.

Повярвай, така е, така…

Говорим по мъжки, държим се по мъжки –

на кино, навън, под дъжда…

Дори не е среща, дори не е връзка…

Приятелство? Може би да…

На моето рамо той често говори,

и даже осмива смъртта –

а аз за живота желая да спорим,

все пак по сърце съм жена.

Но нищо не казвам. Дори под луната,

когато затворил очи,

той съблича безмълвно не само душата ми –

а на бялата риза плътта.

Сърцето ми иска.

Примигват звездите.

Разбираш ли, просто шега –

че мразя мъжете…, че мрази жените,

Нима любовта е това ?

БЯГАЙ

Пръстите ти още са в косите ми,

а очите – в моите надничат...

Чудя се, изглеждам ли различно? –

Облаците сякаш с мене тичат.

Как те срещнах? Как се случи, питам се…

Утрото неделно ме закача.

Странно, но в косите ми заплитат се

мъжките очи на минувачите.

Вятърът дори на теб ухае –

кучетата даже те подушиха.

Всички непознати сякаш знаят,

а пък снощи тайно някак случи се.

Пръстите ми още са в косите ти,

Утрото ми в твоето наднича.

Толкова е глупаво, по дяволите!

Бягай! Аз съм трудна за обичане…

ТАНГО

След успешния ден отморява светът

пак на масата, в кръчмата стара, 

ти – с любимата си жена,

аз – с поредния, някой от бара.

И почти ми е лесно да забравя, че там,
само няколко маси отляво –
ти, от старата си любов обладан,
само бегло с очи ме задяваш.

Като в старо танго – две напред, три назад
маха времето с присмех себичен,
онзи мъж рецитира красиви слова,
вдига врява и шум артистичен.

И тогава на масата идваш смутен
и ни гледаш почти любопитно,
и говориш, говориш, а очите ти в мен –
а очите ти строго ме питат.

Отшумява денят, пак е нощ за мъже –
разговаряте вече сериозно,
най-накрая пристига на масата тя –
аз по женски ѝ бъбря виновно...

И така ни заварва почти полунощ –

четиримата в кръчмата стара.
Ти – разпънат от стара и нова любов,
аз със чашата празна от бара.

После всеки си тръгва, привел рамене.
Ти потъваш в мрака си с нея.
Онзи мъж си отива – аз оставам сама.
Ех, да плача или да се смея...

ЧЕРВЕНО ВИНО. ШОКОЛАД

Червено вино. Шоколад.
Ръце на мъж. Хотелска стая.
Мъжът е безобразно млад,
ала на по-голям се прави.

А тя е стара, Боже мой!
Но с него пак е на шестнайсет.
И лудостта ѝ няма край!...
А той е няколко след двайсет.

Часовник. Вино. Шоколад.
Една жена в хотелска стая.
Ако я разпознаят – ад!
Опомни ли се… Ще е краят.

Но този свят е милостив
и не наднича през пердето.
Мъжът е толкова щастлив,
а тя не мисли за детето.

Дори не мисли за света.
Разтапя се като олово.
И във калъпа на нощта
се ражда бавно – чисто нова.

Безумно млада. С топъл дъх.
По-истинска и по-сърдечна.
В прегръдките на този мъж
навярно любовта е вечна.

ПРОЛЕТТА НА БОТИЧЕЛИ 

Отдавна съм забравила 

за празничните рокли във неделя 

(неделите се преродиха в делници), 

за чашите изискани вина –

с кристални трели, 

и битките с фалшиви мелници… 

Забравила съм всички ярки червила –

следи ужасни,

по ризите на необмислени дела 

(измислено опасни) …

По двете ми изскубнати ръце 

мазолите 

пъстреят като тъжни зверове 

в различни роли – 

почти като любовни отпечатъци 

от всички мои минали мъже… 

Болят ме още!

Остатъци от стари светове 

с безсънни нощи... 

А той е друг. 

Рисува леко в страшните мазоли 

не лица, 

а ДНК-спирали –

по дланите ми, птици със крила 

рисува (и огньове пали)… 

И делничната моя голота, 

в безумните недели, 

облича сам с безкрайна лекота 

(след чаша вино) 
с нежни акварели... 

Отдавна съм забравила 

за празничните рокли във неделя….

Смених ги с пролетта на Ботичели

И СЕГА СЕ УЧА ДА ТЕ ОБИЧАМ…

Толкова много любов разпилях,
че за тебе почти не остана…
И сега се уча да те обичам… Как?
Забравям, че любовта е рана.

И се усмихвам като хлапак,
щом поглед спреш върху мене.
Дъхът ми спира и тръгва пак.
И шепнат устните „няма време”.

Но аз събирам любов за нас –
понякога трудно, друг – лесно.
Навици, минало, възгледи, страх –
и думи… до болка честни.

А сърцето ми малко бие, ей тъй –
ту бавно, ту на откоси…
И ти подслажда чашата с чай,
и те затрупва с въпроси.

И никнат плахо зрънца любов
насред руини, готови
да значат още един живот…
Но как оживяват любови?

И как до днеска без теб живях?
Не търся любов голяма…
Една тъй малка в сърцето сбрах…
А то днес огромно стана.

 ©Нели Господинова. Всички права запазени.