Винаги съм се радвала на автор, който още с дебютната си книга показва
самороден талант на разказвач и владее до тънкост материята на наратива.
В лицето на Галина Танева срещнах точно тази дарба – ежедневни случки от
детството да бъдат превърнати в красиви легенди и приказки. Това подсказва само
едно, че детството ѝ е било един незабравим период, чиито спомени са се
запечатали дълбоко в съзнанието ѝ и са се трансформирали в прекрасни
повествования.
Когато прочетох разказа ѝ „Стойново“, ми направи силно впечатление
символът на крушовата горичка в него. Потърсих в специализираната литература
крушата на какво е алегория и не можах да открия нищо по въпроса. Тогава
запитах самата авторка, имала ли е нещо предвид, когато е писала творбата, та е
вменила точно крушовото дърво за неин знаков белег. И ето какво ми сподели тя в
един разговор:
„До прозореца ми в село имаше две
крушови дървета, едното лятна петровка, другото – зимна попска круша. Там,
където израснах, имаше и една слива, която като цъфнеше, миришеше невероятно,
както и едно огромно орехово дърво, което бе надвесено над къщата, също като
Стареца[1] Притежавахме и една нива, край
един язовир, на която ходихме да жънем със сърп, а татко все отбелязваше: „Хората на Луната стъпиха, а наш мама ме кара да жъна!“
В другото ми село къщата ни е на
един баир, под нея реката, която веднъж придойде и отнесе един човек. Както и
изворче, на което ме водеше баба и казваше, че змеят ходи там. Също имахме една
крава, която изяде въже и умря. Представих си, какви ли е било на баба... Дина
се казваше баба. А другата – Кера. Всъщност тези разкази са цялото ми детство.
Всяко едно дърво, братовчед, случка, родиха тези истории. И манастирът го има,
със скривалището на Кара Кольо и пещерата. Това е!“
Както ще ви направи впечатление при прочита на разказите, в тях са
вплетени много традиции и обичаи, присъстват много от митологичните създания от
българския фолклор. Същевременно образите на героите ѝ са земни и човешки,
разделени почти изцяло на бели и черни – или само добри и идеализирани, или
напълно деградирали като типажи и поведение. Явно е, че разказите ѝ не допускат
в себе си нюанса на сивото, нещата са поставени на правилното блюдо на везните,
защото доброто при нея почти винаги печели.
Авторката на
места силно се е повлияла от легендите на родния край и интересното е, че се е
получила добра селекция от образи и поведение, както и историческа
достоверност, които само могат да ѝ правят чест, че не се е отказала от
българското и българщината, независимо, че от дълги години живее в чужбина.
И тъй като това
е една много силна книга, ѝ пожелавам да достигне и докосне сърцата на повече
читатели, които да ѝ отвърнат с уважението и разбирането
си към поднесените човешки проблеми в историите ѝ.
Искрено ти пожелавам успех, Галя!
Думи на редактора: Румяна Пелова
[1] Стареца – разказ от същата книга. Бел. р.
Няма коментари:
Публикуване на коментар