За новата книга на Лариса Ангелова "Пиеса за ягодови полета" и един непрозаичен текст с прозаичното заглавие ,,Супа от картофи, с ориз и лук"

 

   Интересна литературно-кулинарна „ФЮЗ-публицистика”, написана в съвременния стил на смесването на вкусове, на традиция и екзотика, на класика и импровизация. 

   Написаното четиво е неустоим фюжън от проза и поезия, от вкусове и аромати, с пълно „преливане” в литературен и кулинарен смисъл – уникален микс от елементи на различните национални литературни кухни в едно напълно ново ястие – „Пиеса за ягодови полета”. 

 

                  Супа от картофи, с ориз и лук

Не е рецепта. Макар да мога да ви я препоръчам. Заглавието е условно – за нещата, с които свикваме и обичаме. А те така навлизат в деня ни, така ни оплитат в своята мрежа от спокойствие, навици и усещането, че са вечни, че забравяме за тях и не ги забелязваме. Едва когато не ни достигне онази специална подправка, без която нито едно ястие не постига своя неповторим вкус, започваме трескаво да търсим рецепти. Решения за болката или прекалената радост. Сякаш вторачвайки се в тях и в следващите, стъпка по стъпка – с описание на приготвянето, ще направим самоанализ на чувствата си. В такъв случай всички готвачи би трябвало да бъдат психолози. А психолозите – добри готвачи. Но следвайки рецептите, не винаги можем да знаем коя е подходящата за случая. Затова пак ще се обърнем за помощ. Някой да ни подскаже, някъде да е написано – „към белите меса са по-подходящи белите вина, а за червените меса – червените… хм… вина”.

 Дали е така във взаимоотношенията? Кой е предначертал пътеките, стъпките по които ще тръгнат чувствата? А ако не тръгнат в определената посока и решат да прескочат някое описание? Ако така си приготвим любимата супа, определено няма да спазим технологията ѝ и резултатът ще е повече от плачевен – няма да има вкусна супа, а само нейно подобие.

Дали в чувствата нещата стоят по същия начин? Може ли да се предпише – сутрин на гладно изпийте вместо чаша топло мляко – усмивката на човека до вас. Може и да е вкусно, но дали ще ви стигне? Няма ли да искате да получите нещо повече от усмивка? За чувствата няма насищане. Те са алчни. Те са с огромен апетит. Те се хранят с вас и ви се радват, доволни, че ги следвате, без да се замисляте за последствията или логичността на тяхното „рационално” хранене. Просто, няма хранене. Те ви издебват, когато сте най-гладни. А когато човек е гладен, отваря хладилника и първото, което му попадне пред очите, отива в микровълновата фурна или в печката. Все едно. Важното е гладът да бъде утолен.

 Няма рецепта за вечната и трудна тема – за връзките. За специалните взаимоотношения между двама души.

Отношенията, чувствата изпитват глад. Сигурна съм. Имат нужда от внимание. Чувствата се хранят с чувства. Обичта с обич. В обикновеното хранене?

Предпочитаното от вас ястие може да не е супа, а салата или леко препечена пържола. Дори не може да се сравняват – всеки обича нещо различно, нещо открито само за себе си. Може да има и за всеки час от деня. За всеки ден, месец, сезон, година... Според житейския опит, според помъдряването. От много други желани и нежелани фактори. Но каквото и да се случи – никой не се отказва от любимото си ястие, наречено любов.

„Любовь не картошка, её не бросишь в окошко...”[1] Дали я различаваме правилно? Кога разбираме, че е сериозно? Двама души могат и да не бъдат заедно и пак да са двойка. Но това е трудно постижимо и се изисква максимално доближаване на възгледи, психика, житейска философия, ежедневни навици и какво ли не още. Не се изчерпва само с общи познати или познания в дадена област. Това може да е решителният нит на връзката, но не и определящ. Ако я няма романтиката. Ако го няма онзи специален момент в началото – розовия период. Не син, червен или бял. Розов. Тогава всеки си е сложил розовите очила – не вижда недостатъците на другия, заслепен от огромната игра на хормоните. И това му харесва, защото действителността не е винаги такава каквато я искаме. Дори в огледалния свят на Алиса не всичко е това, което е. Дори парата в банята не помага на огледалото да покаже истинското ни лице. Нито мащехата на Снежанка може да получи отговора, който иска. Винаги има някой или някоя, които са по-добри, по-умни, по-красиви. Или просто, са ни изпреварили. И розовите очила не са сложени в наша чест. Тогава?

Оглеждаме се за друг подходящ случай. Не непременно търсен. Обикновено нещата се случват от само себе си. Дори не е необходимо да са налице всички съставки, за да се получи идеалната рецепта на тази супа. „За приготвянето ѝ са ви необходими, картофи, сол, лук, ориз, мазнина, вода”... Не. Съставките ви се подиграват. Те просто ви се смеят. Защото нищо не е това, което искате да бъде. Затова розовото ви отива. Затова всички влюбени са наивници. Защото не виждат по-далеч от носа си. Защото ако беше по друг начин, дали любовта щеше да ни спохожда или поне малките чувства за това, че харесваме някого, макар и за кратко, макар и позволено? Може и това да се случи. За диетичното хранене супата от картофи се препоръчва, ако не сте болни от.... Но ако сте болни, няма да ви я предпишат. Колкото и да я обичате. Не може. Забранено е.

Тогава търсите заместител. Този заместител може да има много имена. Да ви харесва. Да ви напомня за любимия вкус на супата. Нещо да не достига, но вие няма да се откажете. А когато ви попитат, какво е по-специалното в тази връзка? Дали си има име връзката ви? Може ли да я наречете изобщо връзка?

Вие отговаряте – не, това е само супа от картофи. С ориз и лук.

 

---

[1] Любовта не е картоф, не можеш да я изхвърлиш през прозореца (руски ез.)

"На любов разстояние" или колко далеч могат да стигнат мечтите ти / Иван Русланов за книгата на Лариса Ангелова

    Книгата на Лариса Ангелова „На любов разстояние” е едно малко достижение на новата българска литература. Малко, защото в нея са вплетени съдбите на обикновени, малки хора – частици от всички нас. Те са като всички онези търсещи личности, които се опитват да се преборят с пречките на живота и да намерят себе си отвъд своите най-съкровени желания. 

     В тази книга са описани съдбите на музиканти, обикновени работници и хотелски служители. Тези герои притежават душевността, която може да преобърне света. Точно в това е скрит чарът на книгата. Разказите имат душа! Те дишат заедно с читателя и успяват да променят частица в него. Успяват да го замислят за обикновените неща, които ни докосват понякога с ледени пръсти, понякога със слънчеви лъчи. Емоцията е достатъчна, за да накара и най-безчувственият читател да се просълзи. 

    Един от най-силните разкази в сборника определено е „Злато, златна ябълко”. Разказ за една мечта, притисната от оковите на ежедневието. Притисната от оковите на една ревност, която унищожава всяко красиво чувства след себе си. Възродена от една любов, която е грешна и красива. 

     „И един ден над машинния грохот изведнъж се чу познатото „Златоо, златна ябълко-о-о...”. Всичко притихна, Лалка пееше. Не, тя се прощаваше с живота. Никой не помръдна, докато песента не заглъхна. Шумът беше същия, но зловещото онемяване на стана й породи подозрения...”

     Друг, чисто човешки разказ е „Тортата”. Една кратка и силна история за стар човек, който иска да си спомни за миналото и за добротата, която си е отишла от нетърпеливите хора. За времената, в които душите не са препускали в тръст по неравните полета на живота. 

„  – Госпожице – леко заекна възрастният мъж. – Бих искал да ви поръчам торта. Не знам дали ще я направи майстор Митко, както аз си я представям, защото я искам за много специален случай, от специалните рецепти на дядо...”

        Изключително интересен е й последният разказ от сборника – „Целият ми космос”. Този разказ  ще ви докосне, омае, а накрая ще ви изненада с неочакван край.Още една красива, ранена любов, представена по оригинален начин. 

     "Студеният блясък на звездите ме съблазняваше и усещах полета на кораба като леко промъкване, към вечното спокойствие на царствените планети. Дори ми заприличаха на ледени снежинки върху тъмното космическо пространство, разстлало се с познатия ми до болка рисунък. 

      Освен тези три прекрасни истории, в книгата на Лариса Ангелова може да прочетете разказите: „Аз, Софроний”, „Хотелска стая”, „Две чаши коняк”, „Бялата яхта”, „В кадър” и други кратки, но красиви истории, в които любовта остава на една ръка разстояние.. Те ще ви развълнуват и ще ви хвърлят в морето от чувства и далечни мечти. Онова море, в което героите на всяка от тези истории се носи.

                                                                                                                              Иван Русланов


Други книги от същия автор "Просто един ден" - роман.