Аз съм Деяна Петрова. По
образование съм математик, по професия – програмист, по призвание – вдъхновител. Започнах
да пиша плахо, неуверено, с много правописни грешки и скован израз, но не спрях,
продължих. Постепенно самият процес на творчество ме увлече. Изпълването
на белия лист с ясно формулирани мисли, облечени в думи, се превърна с времето
от предизвикателство в необходимост.
Аз искрено вярвам,
че знанията и опитът идват при нас, за да ни научат на нещо. А след това,
обогатени от нашите лични преживявания, усещания и разбирания да бъдат
споделени и предадени нататък. Писането се оказа необходимия инструмент, който неосъзнато съм търсила и чрез който мога да създавам, да се
свързвам, да докосвам, да споделям и да съм себе си. Благодаря на
Нели Господинова за професионалната подкрепа и възможността да прочетете нещо
от мен.
Едно,
две, три ледчета
Днес е може би най-студеният ден в годината
според многобройните интернет синоптици. Клоните са натежали от ледени шушулки,
улиците са лъснали като огледало, а хората вървят внимателно с малки стъпки и
мърморят тихичко: „То студено, студено, ама чак пък толкова!“
Да студено е!
Да, зима е. Всичко е бяло, но трябва да минем
през зимата, за да открием, различим и оценим цветовете и ароматите, тогава когато
тя вече си е отишла, а слънцето отново е станало господар в дните ни.
От дете свързвам точно този период от годината
с топъл чай, бумтяща печка, печена тиква и отминали истории, които ни спомнят
за слънчевите летни дни.
В стаята ми сега е топло, във фурната се пече
тиква, от чашата ми пуши чаят от мащерка, липсва само историята…
Какво още чакам, а не я започвам?
Мислите ми ме връщат отново през лятото, в
Черноморец и семейния ресторант на брат ми. Там миех чинии, разпределях
поръчки, наливах бири и попивах всичко от непривичната до този момент за мен
обстановка.
Дотогава винаги аз съм била клиента, който
избира, поръчва, хапва и плаща – ако е доволен, оставя бакшиш, ако нещо не му е
таман, прави скандал, отказва поръчката, вика управителя и въобще си търси
правото. Правото да бъде специален срещу парите, които оставя.
Защото всеки от нас иска точно това – внимание,
грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна.
За да го получим сме готови да пропътуваме
километри, да оставим от времето си и от парите си.
Да, знам
какво искам като клиент.
Но какво е да си от другата страна.
Да съм част от екип, който трябва да дава
внимание, грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна, ми беше непознато и
любопитно предизвикателство.
Всеки ден си имаше своите ритуали, кулминации,
конфликти, усмивки, поводи за сълзи и смях.
С течение на времето хората, събрани като група,
колкото да мине сезона, се превърнаха в екип, който е способен да поема все
по-големи натоварвания.
Аз бях очарована да наблюдавам трансформацията,
която се случваше всеки един ден и това мое наблюдение в този студен ден, след
две години, се превърна в историята, която искам да разкажа.
На морето истинският туристически сезон,
многото клиенти и големите обороти са през август, месеците преди това са само
подготовка за това, което ще последва през двадесетте дни на пик.
Тогава котлоните в кухнята са през цялото време
на „mах”, сервитьорите
са като спринтьори на къси разстояния, а барманът е като сторъката Шива.
Барманът в този период бях аз, да си призная, до
последно не свикнах съвсем с ръчката за наливната бира, но това само ми
помагаше да съм по-внимателна и по-осъзната в това какво правя.
След една от най-натоварените вечери през
август, когато последният клиент си беше платил, готвачите чистеха прилежно
кухнята, сервитьорите припряно си брояха оборотите, за да могат след като се
отчетат, веднага да се юрнат към морските барове – „Животът,
не е само работа, я!” – на бара се появи една двойка.
Мъж към петдесетте, с широка усмивка и невиждащи
очи, и жена, която нежно го държеше под ръка. Мъжът се извини, че идват толкова
късно, но искал на почерпи жена си с джин и тоник:
„Ама разбира се, за мен е удоволствие да ви
съдействам!“
Набързо налях малкия джин, дадох двата тоника,
мъжът плати и този дълъг, много дълъг ден приключи.
На следващата вечер, поредната от
най-натоварените вечери през август, когато последният клиент си беше платил,
готвачите чистеха прилежно кухнята, сервитьорите припряно брояха оборотите, за
да могат след като се отчетат, веднага да се юрнат към морските барове, на бара
се появиха мъжът и жената от предната вечер заедно с едно момиче.
На каква възраст беше момичето, не можех
веднага да определя – на шестнадесет, осемнадесет или двадесет…
Момичето беше красиво, мило и притеснително.
Веднага разпознах приликата (и) с погледа на
по-възрастната жена.
Мъжът ми представи дъщеря си и помоли да сипя за
тях малък джин с два тоника, а за нея да направя нещо специално.
В момента, в който си каза поръчката, цялата ми
новопридобита барманска самоувереност се изпари.
Едвам успявах да спра струята с бира, за да не
прелее от чашата, да не говорим, за пяната на капучиното, което никога не
ставаше както аз, в позицията си на „клиент“, много обичам.
Пък сега и нещо специално да правя.
НЕLР!
Огледах се за помощ и нали сме екип, помощ се
появи.
„Аз ще направя нещо специално!“ – Иван, единият
от сервитьорите беше поел инициативата.
Аз послушно му отстъпих мястото си и притихнах.
Тогава по някаква странна причина нещо се случи.
Все едно, че някой дръпна шалтера на времето и
то спря, събра лъч светлина и го насочи към:
една
чаша, един мъж и една жена.
(той отиде до фризера, взе един сайдер)
(отвори го)
(поглед)
– Необходими са сайдер…
(наля сайдера в чашата)
(поглед)
(взе лед)
– …едно, две, три ледчета,…
(поглед)
(отряза лимон)
– …резенче лимон,…
(поглед)
– …сламка,…
(поглед)
– И това е!...
(подаде (и) чашата)
Какво се
беше случило ли?
Един мъж подаде на една жена короната и (и)
каза, че е „кралица”.
А тя?
Тя я прие и я сложи на главата си.
Това е.
Нямаше предистория, нямаше следистория.
Времето отново се включи, лъчът светлина
незнайно къде се стопи, бащата плати, нежно хванат под ръка от жена си, а
момичето… момичето, разбра нещо.
Нещо важно.
Нещо много важно.
Момичето разбра, че е жена и това е нещо
наистина много специално.
© Деяна Петрова, Всички
права запазени
Няма коментари:
Публикуване на коментар