На 21 май в Клуба на дейците на културата град Бяла се отчетоха резултатите от юбилейния Десети национален конкурс за поезия "Искри над Бяла". Конкурсът излъчва победители в две възрастови групи . деца до 16 години ( до 12 и до 16 години) и възрастни. Журито за деца включваше Павлина Петкова, Атанаска Петрова и Татяна Йорданова. Журито за възрастни включваше Камелия Кондова, Никола Бенин и Иван Станчев. При децата до 12 години поощрение получи Дебора Петрова – 11 г., гр. Бяла със стихотворението "Светофар-другар". ІІІ награда бе за Петя Ангелова – 11 г., гр. Бяла, със "Сезони". "Колко е хубаво" на русенката Ваня Николова – 12 г., заслужи второ място. "Лаптопът и баба" на Ванеса Валентинова – 11 г., гр. Видин, спечели сърцата на журито. "Баба вече има лаптоп. Спечели го с джакпот. Щракна тук – щракна там – щрака баба с кеф голям. Даже чата си зарежда, хронологии заглежда и си мисли: - Стига вече с тая прежда! Сяда да се запознава и въпроси да задава. Но какво ли е това? Май звъни се на вратата – баба си зарязва чата. Радост! Внуците дойдоха. Но... - отмъкнаха лаптопа..." Поощрение получи Ива Иванова на 13 г. от с. Копривец за "Коледарче". Третата награда бе за Любослава Христова – 15 г. гр., Горна Оряховица, за "Напразни надежди". Второ е "Хайку" на Виктория Вичева – 14 г. от гр. Сливен. Биляна Великова на 15 г. от гр. Борово е първа с "Влакче". "Понякога сънувам ,че съм влакче, пътуващо в далечни градове , вървящо и по линии от злато, долавящо човешки гласове . Сънувам,че летя през житни ниви, огрявано от слънчеви лъчи, с прозорци от блестящи диаманти, оглеждащо се в борови гори. Сънувам ,че се скитам из полята и люшкам се по релси от мечти, и без кормило бавно управлявам вагоните със сребърни сълзи. Отново като в приказка танцувам по релсите, обляни във мечти и с жажда за пътувания слушам шумящите дървета и гори . Но идва миг, във който се събуждам и връщам се със мъка на света , но пак мечтая да сънувам вечно, да бъда влакче, пълно с чудеса !" При възрастните трети е Кръстьо Иванов Раленков - град Бяла Слатина, с "А пък цигани брулеха орехи", "Време за акули" и "Провинциална неделя". Втори е пловдивчанинът Красимир Йорданов. Той е автор на "Необятно стихотворение", "Неделя", "Необходимост". Необятно стихотворение Защото исках да живея необятно, да чувствам, да обичам необятно, да нямам ръст, да не познавам граници, да се превърна в океан или вселена - завързах се за пролетния облак. Така се запознах със светлината. Подобни срещи винаги се помнят. Особено когато си премръзнал в очакване на нещо неочаквано- например пукването на зората. Тя тихо ми поднесе цветовете - най-мълчаливото богатство на природата. С най-облачните на света очи Първа е Галена Георгиева Воротинцева от Твърдица. "Циганка", "Може би ще умра" и "Домът ми" впечатлиха журито. Циганка Първото нещо, което отвлече, беше на изгрева златото и по бакърите сякаш потече сок от черешово сладко. Райска градина дали не отмъкна... Как нацъфтяха полите ù! – дето край тях всяка нощ ще замръква тропот на конски копита. Легна си в моите нощи край блатото, пя с моя вятър в камъша. После понесе в две кошници лятото, сбрано от къща на къща. Гледат я алчно – пълнят очите си... Чакам да спре и край мене. Вече дори не залоствам вратите си – няма какво да ми вземе. Ще ù покажа да види ръката ми – лъже за жълти стотинки – да наврачува път до вратата ми, обич – макар и прашинки, да ми завее далече кахърите с вятър – неверник по пладне, и като пълни със слънце бакърите – лъч и за мен да открадне... / Галена Воротинцева/ Може би ще умра Може би ще умра. На Земята дано й олекне – натежах й с презряла вина. Ако стана на прах, ще затрупам дълбоко под мен всички равни пътеки, по които не стъпих дори – да не би да е грях. Може би ще умра. Може би. И е сигурно даже. Аз не зная за другите. Само че нощи и дни всяка глътка вода я пестях като цяр за прокажен и през сушав сезон оцелявах с трохи от мечти. Да ви кажа, преди да умра, че това е логично. Но живях и ръцете ми служеха като криле. И сега съм щастлива, че пълно и щедро се вричах, а от всичко изгубено днес ми е всъщност добре. Може би ще умра. Кой ще вземе със мене завоя? – всяка следваща пряка е тайна и искам да знам: като дойде нощта и след отлив настъпи прибоят, ще ме чака ли някой със лодка, гребло и платна и с попътния вятър, поръчан за мене отрано, и с един летописец – да помни и в миг призори да пребори срама пред деветото мое коляно, и да каже, че носи вързопче строшени мечти. А деветото мое коляно да чака на нокти, да брои и да смята – на кой и по колко от тях ще му стигнат да мине по тесния път на живота със изправен гръбнак под товара на чувство за грях, дето аз го сгреших. Дето режех преди да премеря. После снаждах несръчно рогатия страх със кураж. Като тръгна от тук – щур наследник след мен да замери с камък, с клетва и с песен – ще дойда на същия праг. / galena vorotinceva/ |
ДОМЪТ МИ
Домът ми беше сякаш от стъкло –
прозрачен до последната прашинка,
и хорското всевиждащо око
делеше ме на крайни половини,
превръщаше прашинките във кал,
от семето за цвете никна плевел
и всеки, който нещо ми е дал,
надникна през стъклото – да си вземе.
За всички имаше и хляб, и сол,
но мекото в душата ми превтаса
и щом гърбът ми се оказа гол,
прицелиха се в мене с гръм и трясък.
И рухнах – нямах носещи греди.
Днес стъпвам по строшена стъклария,
но всеки ден, щом с мене зазори,
превръщам се във ясна права линия –
начало няма и не виждам край,
но мен ме виждат – още съм прозрачна.
Чернеела гората – кой ти хай!
То всичко почерня, но още крача.
И пак издигам стъклени стени –
да гледат, да се вижда, да се знае –
щом някой ден без мене зазори,
да светя – от началото до края.
източници: Хулите, Откровения
Времената се менят. Технологиите напредват. Идеята за хартиената книга отшумява. Все по често хартиеното тяло е придружено от електронен вариант(електронна книга), диск, ако вътре има включени песни или под форма на аудио-книга, подкаст-файлове. Залага се на концепцията - едно заглавие в много варианти. 
