Напоследък
в съзнанието ми се върти израз, който принадлежеше на един от най-тъжните в
последните си години хора, които познавам: „Наблюдавам със студено любопитство
онова, което се случва в съвременната ни литература”. ...Не е по мярата на един
тъжен човек да произнася това... Дали? Тончо Жечев, разбира се...
Аз,
като един наивен аутсайдер, винаги съм смятала, че съвременната ни литература е
понякога изпявана, понякога изпивана и консумирана в добри компании, че тези
компании се поддържат и съществуват в здрав организъм, който понякога може леко
да покашля, да вдигне температура и да изкара една невинна детска болест...
Защото ние все сме си деца и все почваме отначало...
И
както почваме отначало, така и се раждат напълно индиферентни към географското
патриарси и мъдреци ...Какво ли правят тук?
Улавям
се и в друга „натрапчивост” – изразът „идеен проект” , който в миналото е
звучал вероятно така: „Другари и
другарки, трябва да пишем за селото, за завода, за младите хора и т.н.” , а
днес вероятно така: „Вижте какво, к...та,
има едни пари, но трябва да пишем за спомените си от наркозависимостта, за
патологиите си, за нищото, като начин на живот, изобщо за нещо си там....”
Това е идеен проект...
Другото
е „свободата, Санчо” ...Дали авторът на „Българският
Великден” тъгуваше за нея, понеже беше по-голям от нечие време – наше, ваше,
тяхно? ...Или?
Какво
е времето? ...Онова, което (извън наградки и кОнкурси, извън идейността на всички
колективни проекти), пише бъдещето често на принципа на свободата и
индивидуалността,... знаци, едновременно цивилизационни, едновременно метежни и
разрушителни...
Патриарсите,
които се раждат твърде стари за младото ни общество, обикновено отхвърлят идейните
проекти… Имат изненадващата способност да пишат „бъдеще”...Единствената идея,
която си заслужава...
©Рашел Леви
Няма коментари:
Публикуване на коментар