Грег повдигна глава изпод завивката и пробва да отвори едното си
око. Не му се удаде и го затвори.
Хм, не е правилното око, помисли той и пробва с другото. Почти
успя, но гърлото му беше по-сухо и от пустинята Гоби, а чукането не идваше от
съседите, а от собственото му пулсиращо главоболие.
Снощи бяха спретнали едно малко парти, което прерасна в голямо парти,
което пък... Абе оливане отвсякъде си беше...
Грег с мъка се надигна и установи, че на спалнята до него лежеше
завита през глава фигура.
„Коя е тази мацка?" – попита Грег малкото си оцелели
неврони, но оттам замига надпис: ”NO MEMORY”.
Да тръгне да изрежда женски имена
сега – това беше усилие, което значително надхвърляше интелектуалните му
възможности в момента.
„А дали съм се представил добре?" – беше следващата
травмираща мисъл, но Грег я прогони – такива мисли само бръчки образуват.
„Нищо, ще компенсирам, като й поднеса
закуска в леглото – може би палачинки – реши Грег и вече беше буден дотолкова,
че да се запита: – А колко ли е часът, всъщност?"
Разфокусираният му поглед се спря на часовника на стената – 10:40!
О, НЕ!
Този час обикновено се свързваше с офиса, началника, съвещанието
и купчината папки за доклад на бюрото му.
– Господи, направи днес да е неделя! – отправи той красноречив
взор нагоре.
Грег си имаше един малък, личен бог – Диониско, който за разлика
от гръцкия си колега – Дионисий, беше много ненадежден.
Диониско беше нещо средно между аптекар, виночерпец и управител
на семеен пансион и Грег често му отправяше разни молбици, които Диониско се
разсейваше да изпълни.
Ето, например, вчера час и половина Грег си търсеше чистите
чорапи и все повтаряше: „Божеееееее, къде ли съм ги забутал?", но Диониско
явно беше отишъл да играе голф или каквото там правят малките лични богчета в
свободното си време и въобще не му помогна. Наложи се да си обуе обувките на
бос крак и цял ден му убиваха...
– Нека е неделя днес! – повтори немощно Грег и пусна радиото.
Оттам гръмна обедният симфоничен концерт, който беше само в неделя, и Грег
вдигна очи към тавана. – Мерси, брат’чед!
Днес Диониско явно беше на разположение и животът започна да се
обагря в розово...
Следващото нещо в програмата беше закуската, а всички знаем
колко хранителни могат да бъдат две или по-добре три бири! Грег извади първата
от хладилника и все още нежно я гледаше, когато от радиото се разнесе „The Four
Seasons” на Вивалди. Грег замръзна. Вивалди с бира! – това беше ужасно...
Естетът в него се разбунтува – не може такава възвисяваща музика
с такова плебейско питие като бира! С кристална яснота Грег осъзна каква
огромна дупка, не – пропаст, зееше в човешкото познание. Имаше ръководства,
наръчници кой писател с каква напитка да се консумира, но за музиката – хаос,
ужас, бездна!
Грег чак седна, поразен от откритието си, че може би на него се
падаше да запълни тази празнина и така да спаси човечеството от мрака на
невежеството.
В това време вече звучеше ”Piano Concerto” от адаша му – Григ.
„Тук е лесно – бяло, полусухо вино – може би шардоне" –
реши Грег и се почувства в свои води.
Пучини и Дворжак се сближиха на базата на каберне, отлежало в
малки дъбови бъчви. Моцарт не биваше да се слуша без шампанско, а Верди с
прочутата му ,,Наздравица" – мерло и само мерло.
Шопен вървеше с розе, а пък този титан Вагнер – нищо по-малко от
мавруд – реколта 87-а – резерва от деклариран географски район. Може би –
"Мелник" – доуточни Грег.
Бетовен, специално 5-ата симфония, изискваше отлежало,
качествено уиски, а просто не можеше да си представи Брамс без два пръста
ароматен коняк...
Водката подхождаше на много – Рахманинов, Прокофиев, Стравински,
Чайковски, Хачатурян...
„Какво само удивително питие!" – зачуди се Грег. Почти
нямаше композитор, който да не може да се слуша с водка. Дори и Орф.
Грег вече допиваше третата си бира, когато се сети, че всъщност
така и не беше открил музика за бирата.
„Ми то не останаха композитори – Бизе, Равел, Албинони..."
Не, много ограничаващо беше така!
„Я да взема един душ и да си проясня мозъка!" – Грег тръгна
към банята, като хвърли поглед към скупчената на спалнята фигура.
После ще я събудя, обеща си Грег и пусна душа.
Той запя арията на Каварадоси от Пучини и тъкмо вземаше горните
октави, когато от спалнята започнаха подозрителни звуци.
Звуците започваха ниско, гърлено, като неясно боботене,
преминаваха през стържещия звук от дъскорезница и се извисяваха до горно
"си бемол”, след което се чуваше просвирване, пауза и отново в същия ред.
„Сигурно крадци са се вмъкнали и тарашат"– реши Грег,
недоволен, че му прекъсват арията. Но мисълта за беззащитната девойка, лежаща
на спалнята сред тези главорези, накара кръвта му да кипне.
„Да пази и да защитава" – припомни си той девиза на
нюйоркските ченгета и смело завърза кърпата около кръста си.
Стремително отвори вратата, готов за десен ъперкът и...
замръзна.
Фигурата на спалнята се беше отвила – легнал възнак, в цялото си
великолепие, Борсата беше разперил крака и ръце и сладко похъркваше.
Гняв и разочарование се забориха за надмощие в многострадалната
Грегова душа.
– Ти що щеш на мойта спалня? – сръга той Борсата в ребрата.
– Ммммммм – измуча сладко Борсата и тръгна да се завива пак през
глава.
Грег повтори въпроса си, придружен от още по-настойчиво
сръгване.
– Ами аз, таковата, изпратих гостите и нали трябваше все някъде
да спя... – Борсата гледаше като младенец.
В този момент ябълката на Нютон се материализира като гениална
идея в главата на Грег – Борсата беше профи на тема напитки и със сигурност
знаеше каква музика е подходяща за бирата.
Когато формулира въпроса си, Борсата го изгледа сащисано, но
думата „бира" издигна духа му в невиждани философски висини.
– Грег, да ти имам терзанията, дай по една бирюга и ще ти кажа.
Студеничка!
Грег донесе двете бирюги и загледа очаквателно Борсата.
– Бирата – започна дълбокомислено Борсата, – това благословено
от Бога питие, тази амброзия за душата и наслада за сетивата може да се пие с
ВСЯКАКВА музика! Наздраве, брато!
От радиото се лееше дунавското на Дико Илиев.
© Мариана Царкова. Всички права запазени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар