Румяна Пелова е родена в град Перник, през 1967 г.;
Има издадени три стихосбирки: „Еднорози се любят насън“
- 2011 г.; „Луната вместо тебе ме целуна“ – 2012 г. и „Шепот на магнолия“ – 2014
г.;
Участва в редица алманаси: „Тракийска лира“; „Сребърни
звънчета“; Алманаси Съвременна българска поезия и проза на фондация „Буквите“;
„Кръстопът на изкуствата“; „Ехо от Мелта“, както и в сборник за благотворителни
цели „Приятели в поезията“ -4.
Публикува в списанието: „Смесена китка“ на фондация
„Буквите“.
Нейни стихове са публикувани във вестниците: „Минаха
години“; “Ретро“; „Уикенд“; „България днес“.
Лауреат на редица национални конкурси.
Книгата е дело на издателско ателие Ангобой. Художник на корицата - Ася Толедо; Редактор и Предговор - Нели Господинова;
"Нито един от езиците на гората не ми е чужд. А магнолиевия храст видях в саксия в един цветарски магазин и през 2007 година си го подарих за осми март. След като прецъфтя го прехвърлих в градината. Първите три зими затрупвах корените му с дървесни трици, за да не измръзнат. После от 50 см дръвчето стана двуметрово и устоява и на минусови температури. Всяка пролет ни радва с все по-големи и все повече цветове. А какво ми е нашепнала – това всеки може да прочете в новата ми стихосбирка."
©Румяна Пелова
ШЕПОТ НА МАГНОЛИЯ
ЗА МАЛКО ВРЕМЕ МНОГО
ПРЕЖИВЯХ
За малко време много преживях –
познах какво е и любов, и завист.
Обиквах и намразвах този свят,
обвързан от жестоките си нрави.
Успях да се сродя дори с пръстта,
ухаеща на цвят от перуника.
Не търсех, а намирах близостта
на някой нежелан и неповикан.
И сякаш грабвана от кратък сън,
пилеех се със вятър безпосочен.
Пробуждах се и още начаса
се връщах към нормалната си точност.
Накрая посадих едно дръвче
със слънчевата радост да живее.
И нека вече Времето тече –
аз себе си успях да презасея.
ДЪЛБОКО В СЪНЯ
Слизам,
надолу по стръмното слизам.
Като в бездна,
от която няма излизане,
като в кладенец, в който водата
не свети,
като в дълбока и безнадеждна яма...
Там никого няма…
Там го няма дори детето ми.
На кого ще се подпра, ако залитна?
Слушала съм,
че в сънищата ни светят звездите,
останали от очите на тези,
които са ни обичали.
Във тъмното само душата ми
като сянка самотна подтичва...
Мисля си:
перце по перце са ме скубали.
Оголях.
Перушината ми опада,
крилата ми се прекършиха.
Нямам много чуждо за губене –
от никого нищо не взех,
никой нищо не ми даде.
А неразумните ми години са на привършване...
Ето – нозете ми вече кървят,
протрити от острите скатове.
И очите болят – ослепени от жилата на тръните...
Няма ли,
няма ли кой да протегне ръката си
и да ме спаси от съня ми?
БЕЛОЦВЕТНАТА ВИШНА И
МАМА
Белоцветно разцъфнала вишна
ме приканва на път към дома.
Става всяка тревога излишна
щом посока усетя в ума.
И очаква ме в тъмното мама,
скрила тъжни ръце във поли.
Дъщеря ѝ е вече голяма,
а съдбата я с огън кали.
Мила мамо, недей да тъгуваш,
в мисълта си съм винаги с теб!
Твойта рожба със стих изрисува
свиден образ в словесен портрет.
И във него въздишка съм скрила,
дъх от обич безкрайна роден.
Светят думите с песенна сила
Отдели ми пет минути
в плюс безкрайността.
Неумели, необути,
спрели с радостта,
в чужда някаква граничност,
но с красив реал.
Нека да са мелодични
ноти от роял.
Нека да са недочути –
звук от звездоброй.
Подари ми пет минути
от живота свой.
Там където и когато
срещнем любовта,
ще сме с пет, но по-богати
плюс безкрайността.
Подари ми лято във фунийка,
пълна със сметанов сладолед.
И ще бъда твоята фурийка,
малко вятърничава наглед,
ала скрила вярност в свойте вени,
искаща по детски чудеса.
Лятото не става по-студено
затова, че птиците не са
по-наперени и търпеливи
от щастливка, търсеща наред.
Сладоледът нека е ванилов.
С много мандаринки за десерт.
Лятна нощ. Морски кей. Страстен джаз…
И звездици блещукащи в мрака.
Спряло е времето – фотос в анфас,
и предрича ми бъдеще с някой.
Летен час. Морски кей. Дансинг стар…
Танци луди до новото утре.
Свети в тъмното плажният фар
и приканва, приканва навътре…
А морето шуми ли, шуми…
И на Гершуин песните пее.
Лятно време събира вълни
и със смях ги разбива на кея.
ПО РОБЪРТ БЪРНС… И НЕ СЪВСЕМ
Поувяхнали стръкове ръж
чакат есенни дни сред полето.
Няма Джейни под буйния дъжд
да раздава целувки… Момчето
е отдавна пораснало. То
люби други, но сред слънчогледи.
Тихо! Чухте ли страстния стон?
Пот облива къдриците медни.
И припламват зелени очи,
смях разтърсва две шепи лунички.
Тази полска любов не горчи…
Вятър сплита на снопче пшенички.
А момчето отдавна е мъж
и с момичета други лудува…
И не Джейни –
сред топлата ръж
за пореден път той ще целува
Няма коментари:
Публикуване на коментар