Михаил Цветански (ekstasis) Стихове за Петата стихия

Михаил Цветански (ekstasis) е роден в гр. Стара Загора през 1970 год. Завършва ЕСПУ „Христо Ботев” в родния си град. Има юридическо образование. Житейските лабиринти на българската демокрация го отвеждат до изворите на поезията. Има публикувани около петстотин стихотворения в творческите сайтове: „Откровения”, „Стихове БГ”, „Блог БГ”, „Хулите”, „Буквите”. Участвал е със свои произведения в няколко сборника с благотворителна цел „Приятели в поезията”. Има публикации и във вестник „Уикенд”, „Стандарт” и други. 

Стихосбирката „Петата стихия” е дебютната му стихосбирка. Редактор – Красимир Тенев; Предговор – Тоня Борисова; Корица – Жулия Минева; Издателска къща Кота-Стара Загора;

„В поезията намирам себе си – едно различно усещане за смисъл и съзидание, една възможност за полет с крилете на любовта и времето. Изкуството е красив начин човек да стигне в душата си, да улови с вдъхновението един необясним порив, да открие друго измерение за единение с Вселената.”

©Михаил Цветански (ekstasis)

Петата стихия

ПЕТАТА СТИХИЯ

Водата ли е твоята стихия —
заливаш ти душата ми с вълни,
във извор ли най-чист да те открия
или дъжда си топъл в мойте дни...

Във въздуха ли да те търся — скрита,
ефирна, лека, жива, вятърна.
Посоките далечни ще разпитам,
къде са нежните ти атоми?

Земята ли ти е стихия майка,
дарила ти свещен и чуден дар,
в недрата си да раждаш цяло тайнство,
от плът и божията благодат.

От огън си родена? Затова ли
по тебе аз изгарям всеки миг
и жажда страстна хубостта ти пали?
В жаравата дочуй ти моя вик.

Аз знам, в сърцето си ще те открия,
че там ми даваш истински живот.
Жена си, ти си петата стихия —
най-силна във вселената — ЛЮБОВ.

                ЛАНСЕЛОТ

Не съм безстрашен Ланселот,
и мечът ми е даже книжен,
ти имаш своя Камелот —
семейната уютна хижа.

За тебе бих загинал в бой,
в дуел за обичта ти чиста,
у всеки мъж живее войн —
без дама на сърце е нищо...

Бъди прекрасна Гуиневир,
от любовта не се страхувай,
лежиш до твоя крал Артур,
и мен задъхано сънуваш.

И в Камелот се будиш ти,
но без короната си страстна,
а Ланселот изгубиш ли,
изгубваш женското си царство.

ЖЕНИТЕ

Нищо не разбирам от жени...
Как тъй всяка е различна?
Гледам ги — красиви и добри,
дарове за мъжката първичност.

Амфори от вечна благодат.
Виното им — лудо и опива...
Господ е изучил занаят —
от ребро вселени да извива...

Тайните им нежни са безброй,
а грехът им — лепнат на челото.
Женското ковчегът е на Ной,
прекосяващ океани огън...

От жените нищо не разбрах,
може би, защото не разбират...
сътворението как се буди в тях
от души, които не умират.

НЕКА ДА Е ГРЯХ

Как те искам: с пуснати коси
и със поглед — лек за мойте рани,
а смехът ти звънко да роси...
Да ме стопляш с малките си длани.

Глътка вечност с теб да споделим —
любовта красиво изкушава.
Този свят не ще да променим —
никой другия не притежава.

Обещанията носят страх.
Съблечи се в чувствата си тихо.
Хубава си... Нека да е грях...
А пък устните — два нежни стиха...

Всеки миг съблича самота.
И душите ни са вече голи.
Да се скрием в някоя звезда.
Бог, от ревност, нека я събори.

ХРАМ

Старея бавно... като празен храм,
в очакване на твоята молитва.
Изграждам се от грешките си сам
и камъни да са в зида ми свикнах.

Извивам гръб над всяка суета,
пречиствам се от миналите страсти,
дарявам миг духовна свобода,
ала все търся споделено щастие.

С онази изповед, голямата,
в разплакани очи — дошла без думи,
тя цял живот тежи на рамото —
товар е, смазващ и така безумен.

Сърцето си отворих за олтар,
а символът на прага ми е — птица...
и чакам те — от боговете дар,
бъди на вярата ми в тебе жрица.

СБЪДВАНЕ

Две устни. Погледи. Копнеж.
Бутилка вино. Изкушение.
Жена и мъж. Любовна пещ.
Докосване. Неутоление...
Изгубен миг. Едно небе
и слънце от слепени длани.
Въздишка. Кожа кадифе.
Градини зрели. Необрани...
Мечтана цялост. Буден сън.
Разпятие. И Възкресение.
Разголени души. До звън.
Изгарящи тела. В спасение.

ДОЖИВОТНА ЛЮБОВ

Присъдата е ясна... До живот! —
под строгия режим на Самотата...
Осъден съм на истинска Любов
в килия, изкована от Душата.

Със катинар от чувства ме държи
и няма как от нея да избягам,
окови ми надяна от вини,
на нар студен във мислите си лягам...

Измъчва ме със спомените ми
и с нежен смях бичува ме до лудост,
със устните ти бавно ме гори,
разпъва ме на вечните заблуди.

И ден след ден — линея без мечти,
гризe ме страшната несподеленост,
със дажба от преглътнати сълзи
прехранвам мъжката си непотребност.

Ще излежа и ада си дори
и адвокат на дявола ми — Бога,
ако предсрочно ме освободи —
отново да се влюбя аз ще мога...

©Михаил Цветански (ekstasis )