петък, 24 октомври 2014 г.

ВСЕКИ СВОЯ ПЪТЕКА СИ ИМА от Жени Янева




Днес литературният блог „За книгите днес” среща своите читатели с талантливата Жени Янева – ученичка в 7 клас на 11 ОУ – София.
Коя е Жени и защо искам да ви разкажа за нея?

Ето как тя определя себе си:
„Любознателно момиче с много неизброими интереси. Обичам да снимам, защото снимките са начин да запечаташ незабравими спомени. Да пея, защото това е едно от най-красивите занимания. Да танцувам и то не само индонезийски танци, защото ми доставя удоволствие. Да пиша, защото така изразявам себе си. Да рисувам, защото изкуството е безгранично. Да се забавлявам сред любимите ми хора. Да чета – в моментите, когато искам да съм сама. Да мечтая…”

Наскоро имахме за домашно да напишем съчинение, на тема „Всеки своя пътека си има” и реших да споделя своето    тук.


Всеки своя пътека си има



Майката на Изабела обичаше танците. Като малка тя танцувала всеки ден, но поради травма била принудена да прекрати с тренировките.
Изабела беше нещо като кукла на майка ѝ – чрез нея тя изживяваше мечтите си. Ходеше на танцово училище, като всеки ден упражняваше различни видове танци и се връщаше вкъщи капнала от умора.
И макар многото трофеи и признания, които момичето беше получило по състезанията, на които ходеше, то не се чувстваше щастливо – майка ѝ не знаеше, че танците не ѝ се удават, че всеки ден бива задържана в училище, защото не се справя добре.
Изабела реши да не играе по волята на майка си и се влоши много в училище – дотолкова, че родителите ѝ бяха извикани да говорят относно поведението ѝ в учителската стая, заедно с директорката – изтънчена прима балерина.
Докато седеше до вратата и драскаше в тетрадката си, момичето долови отделни думи от разговора, казани по-високо: „Бавно развиваща се”, “неразбрана”, “проблемна ученичка” и всякакви подобни. Въпреки притесненията си, Изабела продължи да рисува в тефтера си – красив лебед, който се рееше в небето. Когато свърши с рисунката си, Бела с въздишка прибра тетрадката си обратно в чантата си и стана от земята, като преметна раницата си на гръб.
В същия момент вратата рязко се отвори и от нея излязоха майка ѝ, пребледняла и със стъписано изражение, и баща ѝ, който беше не по-малко стреснат. Двамата я погледнаха, без да кажат и дума и тръгнаха напред.
Изабела ги последва, без да разпитва къде отиват.
Тримата се качиха в колата и пътуваха известно време, като накрая спряха пред нова оранжева постройка.
Момичето веднага разбра, че това е нещо като болница – нямаше как да сбърка обстановката – тихо и дори малко тъжно.
Полутаха се малко из коридорите, докато не спряха пред кабинет с табела „Детски психолог. Д-р Димов”. Родителите ѝ почукаха тихо на вратата. Отвътре отвори нисък и набит мъж с добродушно изражение и ги покани да влязат.
Изабела се разположи на твърд стол и веднага извади тетрадката си, и започна да си драска. Не вдигаше очи от нея – усещаше, че психологът я наблюдава. Не чуваше дори и думичка от разговора – не искаше и да знае за какво си говорят големите.
Всичко притихна. Психологът се обади, но в тона му нямаше дори и капчица ярост:
– Ъхъм! – прокашля се той. – Дай ми тази тетрадка, ако обичаш.
Изабела послушно се подчини и смирено му подаде тефтера.
Разговорът продължи, но след известно време д-р Димов се обърна към Изабела:
– Ние с родителите ти ще излезем, за да си поговорим насаме.
Мъжът не каза нито дума повече, обърна се и даде знак на другите двама да го последват.
Бела остана сама. Първоначално хвана и двете си ръце и си възложи да не пипа нищо, но мразеше да бездейства.
Съзря с ъгълчето на окото си, че в единия край на бюрото на психолога има несесер с моливи, а по средата – пръснати празни листове.
Момичето не се сдържа – изсипа цялото съдържание на моливника върху бюрото, хвана първия бял лист, който видя, и започна да рисува.
Ръката ѝ се движеше плавно по листа, изписвайки дъгообразни линии..
Скоро тя стана и подпря рисунката си на стената и се отдалечи, за да види грешките си.
Пак седна зад бюрото и продължи да твори – точно тогава през вратата влязоха родителите ѝ.
Изабела се засрами, стана от мястото си и без да иска събори всичките моливи, но вместо да ѝ се скарат, родителите ѝ я разцелуваха. Момичето погледна през рамото на майка си, която тъкмо го прегръщаше и видя д-р Димов, седящ под рамката на вратата да ѝ намигва.
Скоро след това тя бе преместена в художествено училище, а като порасна картините ѝ обиколиха световните галерии.
 Един ден, много години след това, Изабела и майка ѝ седяха на верандата на къщата си и разговаряха за успехите на момичето.
– Нямаше да стигнеш дотук, ако не беше този психолог – каза майката.
– А всъщност какво се случи като говорихте насаме? – полюбопитства Бела.
Майка ѝ се усмихна.
– Д-р Димов ни показа тетрадката ти по история на танца – засмя се жената. – Нямаше нищо друго освен рисунки с химикал! Той ни разказа, че не танците са твоята страст и твоята цел в живота. Все още пазя онзи тефтер. Пазя също и рисунката, която нарисува в онзи ден… – изведнъж по очите ѝ избиха сълзи. – О, толкова съжалявам! Опитах се да изживея своите мечти чрез теб. Ако бях достатъчно смела, нямаше да се откажа след травмата!
Изабела се усмихна.
– Но ако не беше ти, нямаше да открия, че рисуването е моето признание!
Двете се прегърнаха и се засмяха заедно.
                           Жени Янева©Всички права запазени



1 коментар:

Популярни публикации / месечен рейтинг