Излъганата жажда

Като всяка жажда – мощна, непреодолима, дълбока и напомняща вечност – жаждата за поезия подобно на жаждата за вода и любов може да бъде утолена единствено чрез същностното.

Нейното съществуване е свързано със синтеза на пориви в оная минута, когато човек, осмисляйки духовното, го прави връх на своето временно пребиваване в земната си плът... Поривът към отвъдното е порив към музика и светлина... Човешкото проглеждане е невъзможно без сетивото, което ги улавя, ...частицата божествена съотносимост в профанното ни битуване тук и сега. Това е обяснението, или казано по-ясно – обяснение няма... Ако словото предложи – музиката – абстрактния език на прочувстването, и светлината – яснотата на мигновеното прозиране в плътността на материално и тукашно – добре... Ако не – жаждата остава излъгана...

Класическият стих я предлага в най-познатата форма, белият – и когато е пределно суров и драматичен, носещ дисхармоничното, е сравним с Бетовеновото присъствие в музиката... Свободният стих създава изчистеност, той би могъл да бъде съвършен, но е по възможностите на малцина... Той е за изключителни майстори, които могат да заменят музиката на познатото с лаконизма на брилянтно прозряното. Познатата мелодичност с музиката на вътрешното, със звученето на самата ядка. Свободният стих властно изисква синтезирано, завладяващо слово, защото ни лишава от познатата мелодика и ритъм.

Другото са просто думи... Няма графика, пунктуация или маниер, които да им станат оправдание, ако не изпълнят мисията си да утолят за миг извечната човешка жажда за докосване до отвъдното, което е музика, което е светлина.... Тази жажда става все по-видима, блъскайки се в необозрим обем от празнословия...На някои места ще проблесне светлина, ще се види образ, рисунък – докосващ, напомнящ утоляването. Само там блясва истина

...Подмяната. Раждат я амбиции, суета и тщеславие, стремеж към слава, мизантропия, политика на снизяване... Има хиляди Геени, които създават подмяната на истинските мигове съпричастие с Божественото... Откровението е заменено от хитруване, деструкции, фиксации в патологичното, заиграване с него. Много далече сме от баналния проблем за таланта и бездарието – това е само резултат от причинност, по-дълбока и страшна от посредствеността... Как и кой снизява човешкото, как и кой замъглява чистотата на истинския образ, как и кой деморализира човека?

И защо?

Всичко друго, което се случва, го отразява или се отразява точно тук... Политика, бедствия, миграция, катаклизми – ценностен хаос, овладяван единствено в Музея... Преди това – чрез музите. Пазители на божествената частица на съприкосновението. Жаждата е надежда. Може да бъде излъгана, но е извечна...

Човек разпознава напоената с оцет гъба само защото е утолявал е жаждата си. Чувал е и е виждал, изправяйки се на границата на отсамното и отвъдното. Никой от нас не се съмнява в извечността на жаждата си.

Жаждата. Единственият гарант за безсмъртието на Поезията.

 ©Рашел Леви

Познато, твърде познато... от Рашел Леви

Напоследък в съзнанието ми се върти израз, който принадлежеше на един от най-тъжните в последните си години хора, които познавам: „Наблюдавам със студено любопитство онова, което се случва в съвременната ни литература”. ...Не е по мярата на един тъжен човек да произнася това... Дали? Тончо Жечев, разбира се...

Аз, като един наивен аутсайдер, винаги съм смятала, че съвременната ни литература е понякога изпявана, понякога изпивана и консумирана в добри компании, че тези компании се поддържат и съществуват в здрав организъм, който понякога може леко да покашля, да вдигне температура и да изкара една невинна детска болест... Защото ние все сме си деца и все почваме отначало...

И както почваме отначало, така и се раждат напълно индиферентни към географското патриарси и мъдреци ...Какво ли правят тук?

Улавям се и в друга „натрапчивост” – изразът „идеен проект” , който в миналото е звучал вероятно така: „Другари и другарки, трябва да пишем за селото, за завода, за младите хора и т.н.” , а днес вероятно така: „Вижте какво, к...та, има едни пари, но трябва да пишем за спомените си от наркозависимостта, за патологиите си, за нищото, като начин на живот, изобщо за нещо си там....” Това е идеен проект...

Другото е  „свободата, Санчо” ...Дали авторът на „Българският Великден” тъгуваше за нея, понеже беше по-голям от нечие време – наше, ваше, тяхно? ...Или?

Какво е времето? ...Онова, което (извън наградки и кОнкурси, извън идейността на всички колективни проекти), пише бъдещето често на принципа на свободата и индивидуалността,... знаци, едновременно цивилизационни, едновременно метежни и разрушителни...

Патриарсите, които се раждат твърде стари за младото ни общество, обикновено отхвърлят идейните проекти… Имат изненадващата способност да пишат „бъдеще”...Единствената идея, която си заслужава...

 ©Рашел Леви

Албумността и смисълът да се говори за нея

 

Рашел Леви

Псевдоизкуството не плаши никого, то само напомня – за размити граници и за употреби... Употребата е всичко, което ни прави особено чувствителни към съхранението на изкуството в неговата същност. Един уморен съзерцател на изкуство, пребродил европейските музеи, няма как да попадне сред китайски щандове с вазички и изкуствени цветя и това да е „просто така”...

Просто така Мрежата предлага употребено, обезсмислено и евтино опаковано слово ... Сетивата страдат, духът се бунтува, младежите четат... Границата на места е твърде размита... Границата между органичност и естественост, на която може да се прости грапавината, и порцелановото, розовото усещане за евтина фигурка на балерина... Няма цензура във вид на  достолепен „художествен съвет” – свободата ражда чудеса и безвкусици – каквото припознаеш.

Думата ми е единствено за поезията... Не за албумите на нашите баби – заради високия дух на едно европейско начало – началото на миналия век тук... Това начало изговори едно небе с поетически съзвездия... Албумността на кадифените и абажурени салони не можеше да помрачи това Небе... Те самите припознаваха подражание на високото  - като модел... Разбира се, родиха понятието „албумност”...

Днес се страхувам... Когато изляза на улицата, няма да мине покрай мен файтонът, с който пътува Димчо Дебелянов... Просто София е малка тогава, а това видение е фамилен спомен, който обагря мечтите на едно момиче - моята баба, която /ако наистина го е съзряла/, е сънувала дълго след това..., но да сънуваш Дебелянов, това означава, че Небето с чудните съзвездия е над теб... и те пази....

Няма да изговоря никога докрай белезите на вакуумирания ерзац... Там, където ние нямаме въздух, друг не разбира, че не диша,... че не може да диша... Липсата на непосредственост се изразява с отглаголни съществителни – един  характерен белег за порцелановите  „творби”. /обичане, случване.../ Темата се изчерпва само с любовта, но не като преживяване, а като раздаване на съвети,... а мотивът най-често е  утвърждаване на еманципираност на същество, което съществува само в огледалото на мъжа, тоест не е цялостно – доколкото цялостният човек може да се дефинира и извън контекста на интимното. Самата му декларирана еманципираност е нелепа при това положение.

Не по-малко важен белег са умалителните имена и инфантилната образност, която е знак за непорасналост – не само на мисленето, но и на обема от знания... Защото малката на години Петя Дубарова никога не навлезе в темата за детството /нейната тема/ с инфантилна образност – знак на големия поет, който изключва изобщо понятието „юношеска поезия” – ражда се зрял и мъдър!

Не зная какво щях да правя, ако на времето не складирах списание "Родна реч” до бюрото си... Купчината нарастваше с годините – заприличваше на защитна стена... По-късно човек може и да си помисли, че може да изкатери стените... По-късно...

Защитите – днес? Умореното от реформи училище? Професионално и методично изготвеният списък с книги  - колко родители го пишат?

Това, че някой „се люлее на лилава люлка на края на Вселената и си умира от обичане” – може да се превърне в дъно, по-дълбоко от бледото и изтъняващо небе над нас...

 Рашел Леви © Всички права запазени