Как трябва да се пише роман? И има ли разлика в съвременните начини за написването му? Преди по малко от двадесет години „ерудитите” в областта се кефеха колко са прозорливи в предвижданията си, че класическият роман с многото страници, мудно действие и герои, заради които трябва да си водиш именник ще изчезне. Да той, дефакто изчезна, но „не съвсем, не съвсем”, като се пее в една песен. Този роман изчезна по нашите ширини, защото не останаха писатели, които да се изхранват с писане, а многото страници изискват много време. Не върви някак да работиш до пет, да гледаш деца и по цели нощи да сглобяваш съдбата на някой Андрей Болконски. За тази цел е нужно да си най-малкото граф. Този роман изчезна и по света, защото едни евреите и латиноамериканците само някак си хващат общочовешките проблеми и вземат Нобела. Оскарите за сценарий също. И на Запад трябва да се яде, а чрез Уолстрийт е по-лесно.
Въобще роман се пише трудно. Независимо обаче дали ще е петстотин страници и описанието на една улица ще е няколко глави или ще е триминутния роман на Хайнрих Ман, след всеки един остават внушенията. Внушения, внушения, внушения. Кафка остава след себе си слънчевия двор посред военни действия, Стайнбек - ленността на западналата улица, претъпкана с интересни субекти, Достоевски – мрачната надежда в човека и бога. Факт. Случката не е водещото в един роман. Годините я измиват и трябва да си поне Капоти или Булгаков, за да цитират някои от репликите на героите ти на някоя отрупана с водка интелектуална маса.
В никакъв случай не правя този увод за да наредя Мария Петрова до Стайнбек или Капоти, а за да анализирам по моя си лаишки начин първият й роман „Обсебване”. Нека започнем методично, най-силното оръжие на лаиците.
Романът е кратък. По-скоро, по размер е английски разказ от 60-те или американски роман от 50- те, все едно. Удобен е за прочитане във влак и малко неудобен за слагане в джоб.
Съвсем като за първа книга се опитва да каже всичко, да е увлекателен и да излъчва екзотична миризма. И удивително успява.
Крими съспенсът е до края. За колегите лаици, обяснявам народно – до края не знаеш кой е убиеца и ти идва да удариш шамар на някой, който заплаши да ти го разкрие преди да си довършил книгата.
Терминолгията е спазена и съвсем професионално или талантливо успява да премине физическата граница на престъплението. Това се случва на един роман само когато знаеш за какво го пишеш и си запознат с финала му. А това малко автори умеят. Още повече с първата си книга. Някой умен човек беше казал, че писането на книга е като убийството – направи ли се без мотив, авторът остава неизвестен. Сигурен съм, че с Мария няма да е така.
Увлекателен е, а това, другарки и другари наистина си е авторов талант. Аз лично го започнах и свърших за много кратко време, въпреки поне петте книги, които чета едновременно.
Не е роман в първо лице, единствено число, каквото се случва с почти всики книги напоследък у нас. Някой написва книга за вас за да разкрие колко е велик той. Да използваш собствената си персона за главен герой е мисия комична и хлъзгава. Трябва да си сигурен, че преживяванията ти ще развълнуват поне още един човек, освен съпругата ти да кажем. Мария е избегнала това. много ловко. Тя се потапя в един циничен свят кат оставя егото си преди първа страница. За това й завиждам, трябва да прочетете моите разкази, в който описвам основно себе си.
Случката в „Обсебване” е водеща. Напук на всичко, което казах в началото. А оставя внушения. Много цветни и с миризма. Аз се усетих като в любимото ми време oт романите на Богомил Райнов и Андрей Гуляшки, когато няма ненаказано зло и любовта я има за да не се разпадне четивността. Ние българите никога не приехме стерилния Холмс или безгрешния изцъклен Поаро, ние си обичаме пълнокръвни и в никакъв случай не идеални герои и Мария е хванала здраво нишката в това отношение. Като познавам последователността на жените, сигурен съм, че този роман ще е първият от поредица подобни романи и въпрос на време е да изкристализира един постоянен герой в тях. Тук финалът е затворен. Но кой знае:J)
Конан Дойл уби Шерлок Холм в средата на кариерата си но под напора на читателите го съживи наново и точно тогава стана световно известен.
Димитър Гачев
Няма коментари:
Публикуване на коментар