Когато отворих тази книга, се почувствах като пред вратата на храм.Между страниците й намерих онова, което имах чувството, че съм изгубила. Зададох си въпросите, от които се страхувах, отидох на места, където се стъпва тихо и на пръсти. Пих вода от извора на една богата душевност.
Книгата на Нели Господинова наистина попи в мен като глътка живот. Една искрена и безхитростна споделеност придава чар и топлота на това нейно слово. А когато срещу нас стои човек, отворил душата си и решен да ни я покаже такава, каквато е – това непременно поражда доверие.
Аз повярвах на Нели. Зачетох се. И тръгнах по нейните емоционални лабиринти – от приземяването, през всичките й пътища – та чак до глътката живот, която дава любовта – смела и плаха, изгубена и намерена, греховна и праведна.
Вървях с нея и знаех, че пътят е верен. Знаех и усещах, че по този път някъде са най-свидните ни неща, които ние понякога лекомислено подминаваме, докато един ден разберем, че сме ги изгубили. Нели Господинова знае пътя на връщането. Една ненатрапваща се, но дълбока и искрена лична философия я води отгоре надолу и от достигнатото днес към началото на житейския старт. И това завръщане, премерено през нейната ценностна система, се превръща в един духовен растеж. Това се казва връщане, но всъщност е истинският път към достигането на духовна съхраненост.
Със завидна деликатност и в същото време с ясна етична позиция, Нели задава въпроси, които парят, които тежат, които пълнят безсънните ни нощи. Като тихо пристъпване на пръсти в деликатния духовен мир на човека са нейните риторични въпроси:
А може би сезоните се сменят.
А може би животът си отива.
А може би умираме по-лесно,
когато съвестта не ни убива.
/ „Може би”/
Началото на приземяването. Началото на преосмислянето. Началото на трудното търсене и намиране на истините:
И може би разлюбваме по-бурно,
когато любовта ни е утеха...
/ „Може би”/
Оттук тръгнах със стиховете на Нели Господинова. И когато видях откровението:
Аз няма да те уча да летиш,
от страх да не пропаднеш посред полет
/ „Аз няма да те уча да летиш”/
тогава вече знаех, че мога спокойно да й се доверя и да тръгна с нейната поезия по пътя на дългото и трудно приземяване. След полет съприкосновението със земята е болезнено и от тази болка се ражда мъдрост. И аз я открих в тази поезия:
Добре е, че ме върна на земята.
Май прекалено много се увлякох.
Дори облякох ризата с крилата.
След думите ти просто я съблякох.
/ „Гола”/
Приземяване при себе си, при болката, при разочарованието и при наученото от тях. Приземяване при земята – родната. Почувствах се у дома, когато стигнах в родната Добруджа на Нели Господинова.Тук ухае на спомен за дом, за уют, ухае на жито и на слънце – ту изпепеляващо, ту благодатно и щедро. Аромат на хляб и на огнище. И на любов.
Дано да дойде оня, моя вятър,
и облак с топъл дъжд да донесе –
ще ви изпратя песен по водата.
И хляб ще има в тези две ръце.
/ „Мараня над Добруджа”/
Гостоприемен, щедър и отворен е емоционалният свят на Нели Господинова. Който пристъпи в него – чувства се на топло, на сигурно и знае, че няма да бъде подведен. Тук има и обич, и отворена врата, и място за чуждата радост и болка. И всичко това, е събрано като едно огнище – протягаш ръка над въглените – и вече си сякаш у дома – с така нужното ни усещане за духовна приютеност. Усещане за хармония, равновесие и фина етичност топлят душата на всеки, който попътува по редовете на тази поезия. И аз пътувах. И пак ще се върна тук. Където:
След време и моите внуци ще пишат:
Отиде си баба, умря.
Столетната круша самотно ще слуша
как с нея родът оцеля.
/ „Корени”/ Страниците на тази книга са като вратата на дом, в който никога не е загасвало огнището. Отворете ги и ще се стоплите.
Галена Воротинцева
Няма коментари:
Публикуване на коментар