Мистерии около "Мистериите на Хухла" от Йорданка Господинова

В Ивайловград имам много добри приятели и винаги с огромно удоволствие ходя там, но досега не бях ходила в Хухла. Ето защо бях щастлива, когато разбрах, че гостуването ни там съвпада с местния фестивал „Мистериите на Хухла”. Признавам, че интересът ми беше засилен най-вече от желанието ми да видя родното село на Ивайло Балабанов - поетът, пред чиято поезия винаги оставам безмълвна.
И така, в събота, към 19.30 ние се отправихме на там. Пътят е много живописен - чиста природа, широколистни дървета, млада трева, песен на птици. И ако не са съобщенията на мобилните телефони, които да ти напомнят каква е тарифата на гръцкия оператор, на територията на който без да искаш си попаднал, наистина можеш да си помислиш, че си в рая.
Село Хухла е на 6,5 километра от Ивайловград. Малко, бедно селце. Времето не е пощадило къщите му - камък по камък се свличат и потъват в забрава. Тук-таме може да се видят няколко добре построени, доста модерни къщи, които стоят като кръпки на фона на останалите.

Спираме на селския мегдан. Днес като че ли Хухла е успяла да призове всичките си чеда от близо и далеч - смях, хора, деца, музика. В очите на възрастните хора, живеещи постоянно тук, има светлина – днес те посрещат децата си и са горди, и са щастливи.
Тръгваме към върха, където е параклиса „Свети Илия”. Невероятно е усещането за мистика - божествена природа, бездънно небе и спомени за древни легенди.
И тъй като нашите приятели също са родом от тук започвам да си припомням техните разкази.
Хухленци вярвали, че причината за обезлюдяването на селото е липсата на вода. Легендата разказва, че всяка година по едно и също време на върха идвал един елен, който сам ставал курбан. Веднъж обаче еленът закъснял, пристигнал грохнал от умора. Не е ясно елен ли е бил или кошута, която кърмела малките си. Местните хора не изчакали естествената му смърт и го заклали. Тогава завинаги пресъхнал изворът.
Върхът зарежда с много енергия, с положителна сила. Ето защо хухленци, със собствени сили успяват да възстановят храма на върха. След неговото изграждане отново бликнал извор, за който и до днес се вярва, че е лечебен.
Стигаме до параклиса.Непосредствено до него е изградена открита сцена. Не липсват задължителните за народните веселия сергии, кебапчета, търговци.
Влизаме да запалим свещ и да се помолим.
В това време отвън вече започва програмата.
Стотици хора весело разговарят, търсят се, откриват приятели, с които не са се виждали от години.

На сцената вече излиза Нешко Нешев и неговият състав. Много пъти съм слушала негови изпълнения и много пъти съм се питала каква сила владее този човек, за да накара всеки път хората на крака да аплодират името му. Виртуозни импровизации, които спират дъха.
Тази вечер негов гост е Недим Налбантоглу.Роден в Къркларели през 1966 г.
За него Франция казва, че е "човекът, който дава живот и кара цигулката да говори".
Той наистина се слива с цигулката си, той танцува с нея - сякаш забравил за време и място.
Съвместният проект на Недим и Нешко датира от 2000 година като през 2001 записват албум в лейбъла Kalan Music. Името на пъвият им съвместен запис – „Balkan Messengers” става име и на формацията им и е представян многократно на различни сцени из Европа.
Вече нощта се е спуснала. И дали защото се честват Мистерии, или защото мястото е чудодейно, но луната в небето е огнена, алена и пълна.
Тук си спомням друга легенда, разказвана ми за Хухла.
Нощем на върха се виждала ярка светлина във формата на кросно, вретено или огнена топка, която с голяма сила се вдигала към небето и отлитала към Гръцко, а после се връщала и влизала в хълма. Нощите стават като полярните, като северно сияние, всичко се вижда, твърдят местните. Преди 2 г. огненият гостенин пак се е появил.

След вълшебното изпълнение на Недим и Нешко обявяват тазгодишният носител на наградата «Почетен селянин». Това е световноизвестният тенор Калуди Калудов.
И сякаш в тон с природната хармония прозвучаха канцонетите, изпълнени от него.
На сцената излизат жените на Свирачи- красиви, целите в бяло, с тъжни песни
Казват, че носиите на хухленки били по красиви от тези на Свирачи. Но през страшната 1913 година, в която в един ден били избити всички мъже и изнасилени всички жени на селото, носиите почернели - жените ги потопили в казан с черна боя и така оплакали мъката си. През тази година нито едно дете не се родило в селото - жените тайно пиели зокум и помятали заченатите в безчестие и срам деца. Както казват местните - Хухла е Родопският Батак.
Изведнъж от тъжните мисли ме изтръгва невероятна песен - на сцената е
Богдана Петрова. Ако наистина ангелите пеят, те най-вероятно звучат така.

Зад параклиса вече започва следващата мистерия- нестинари.
Чува се гайда и кавал. Всички хора са направили кръг около жаравата. Мъж и жена, една икона и погледи, отправени към нея-отблясъци на жар, усещане за топлина. И за сила.
Отново се връщам към сцената - там няма почти никой - всички още са при нестинарите.
На сцената, през цялото време на екран, без звук се прожектираха кадри от миналогодишните мистерии.
Погледнах и видях - от екрана гледаше Ивайло Балабанов. Възрастна жена, приседнала на пейка, беше подпряла глава на бастуна си, встрани Недим сякаш разговаряше с цигулката си.
А отгоре беше луната - същата, кръгла и тайнствена.
Сега разбрах, защо цяла вечер нещо в мен се бунтуваше - как е възможно в Хухла, в нощ като тази да не прозвучи нито един стих от Ивайло Балабанов. Нима с лека ръка забравяме най-великия хухленец.
Погледнах още веднъж немия екран, старата жена и цигуларя, и сякаш в нощта се чу:
„Една е луната над църквите
над църквите и над джамиите…”
Тръгнах от Хухла и вече знаех кое ражда космическата поезия на най-реалния, човечен наш поет и патриот.
Знам, че Мистериите на Хухла ще пребъдат във времето, че за много от участниците в тях някога ще се говори - те живяха по времето на Балабанов.
Но тук, в тази юлска нощ, на тази пределна земя, в която сятата с години омраза се преражда в приятелство, неговите стихове редеше само луната.