Радващо е, че постъпиха много качествени разкази, в които бяха засегнати не само темите за насилието, неправдите и трудностите в ежедневието ни, но се появиха и такива, в които се описваха природните красоти на България, разкази от които лъха любов и чувство на принадлежност към род и Родина, разбирането, че младите трябва да живеят тук и сега….
Тричленно жури от известни варненски литературни творци – Коста Радев, Ангел Ангелов и Атанас Стойчев отличиха следните участници:
първа награда - Цветелина Тодорова Манова за разказа си „Молитва за смърт”. Цветелина е от Варна и е студентка в Софийския университет.
втората награда отново остава във Варна, това е миналогодишната победителка, преподавателката по литература Димитринка Веселинова Ненова. Тя получи наградата за разказа си „Преди зелената светлина”.
третото място заема участничката от гр. Русе – Албена Тодорова Тодорова с разказа „Това е България”.
Трите отличени разказа ще бъдат публикувани във варненското литературното списание „Простори”.
МОЛИТВА ЗА СМЪРТ
...Die Beine öffnen sich wie Scheren
Dann leuchtet heiß aus dem Versteck
Die Flamme aus dem Schenkeleck[1]
Когато бях на четири, баба ми ме учеше как да ловя пеперуди. Най-напред търпеливо изчакваше насекомото да кацне върху китните цветчета на любимото й розово мушкато и да разпери красиво крилете си. Приближаваше се бавно и безшумно изотзад и лекичко приклякаше, досущ като котка, готова за фатален скок. После с едно-единствено, добре премерено движение, замахваше с ръка и забиваше острия връх на иглата точно в центъра на мъхнатото кафяво телце – там, където се предполагаше, че трябва да бъде сърцето. В това време, скрита на сигурно зад огромната ленена тента на полата й, аз наблюдавах със странна смесица от страх и вълнение как пъстроцветните крилца на пеперудата смешно започваха да потреперват в ритъма на някакъв див, френетичен танц, непонятен за мен и за баба, която, както си мислех дотогава, знаеше абсолютно всичко. Обикновено това продължаваше не повече от десетина минути, след което насекомото внезапно замръзваше неподвижно на мястотото си, а баба ми подаваше триумфално иглата, като да беше пръчката на захарен памук, и казваше: „Готово е. А сега бъди добро дете и върви да ми донесеш дъскичка...”
Двете с баба забивахме тела на пеперуди в надгробни дъскички от черешови клончета в продължение на почти четиринадесет години. Докато един ден с мама не забихме черешов кръст над главата на баба и тя заспа вечния си сън под цветовете на липата и под сянката на двата мола, растящи като две злокобни, титанични гъби от другата страна на улицата. Същата година аз събрах живота си в куфара, разперих криле и отлетях надалеч в търсене на нови светове и пеперуди. Няколко месеца по-късно мама ми се обади по телефона – за да ми каже през сълзи, че мушкатото било увяхнало.
* * *
Стоя под душа и се взирам в плочките. Понякога просто обичам да стоя така – както казваше Рони „изпразвам поглед в гърлото на нищото” – за няколко секунди или за няколко вечности, кой би могъл да каже? Истината е, че нямам никаква представа, защото, когато остана сама в банята, стрелките на биологичния ми часовник престават да се движат, а тиктакането на света се връща към ушите ми единствено като неуловим за сетивата шепот. Безцелното взиране в плочките винаги помага да си спомниш кой си в действителност. Когато си спомниш обаче, понякога ти призлява. И изведнъж страшно ти се приисква да забравиш.
Рони беше едва на двадесет и една, когато му позволих за първи път да пише стихове от вътрешната страна на бедрата ми. Обичаше да казва, че съм перверзно-красива като венчелистчета на роза, смачкана от стар трабант. Идея си нямам какво точно влагаше в тези думи, нито пък в думите като цяло. Рони беше роден поет, а аз винаги съм била плачевно осакатена откъм всякакъв естетически усет за света. Спомням си само, че никога не ме докосна така, както се докосва жена – само пишеше ли, пишеше по кожата ми, като да беше платното на велик художник-импрасионист. Глупаво дете си беше този мой Рони, сега като се замисля, не съм съвсем сигурна какво точно ме накара да се влюбя в него и не само да се влюбя, ами и да си остана глуповато влюбена през следващите три години от живота си. Не съм съвсем сигурна и какво точно го свързваше с този негов парижанско-прасешки импрасионизъм, трябва да беше същото, което го караше постоянно да дрънка за прехваления му купизъм (него поне го запомних, но само заради Дама Купа, щастливата ми карта, когато трите с Моник и Саша играехме на бридж-белот, седнали на плочките на Паризер плац в четири и половина сутринта). Безспорно обаче винаги, когато се замисля за Рони, най-ясно си спомням за онзи негов любим датаизъм, който аз незнайно защо тъпо и упорито все си наричах „далтонизъм” и който несъмнено ще да беше породен от щурата му мания към механично точното запомняне на дати, с която само успяваше да ме ядоса.
Вбесяваше ме този Рони, казвам ви. С мазната си коса, с глупавите малки очилца с рогови рамки, с префърцуненото си дрънкане на богато парижанско леке, чиито мама и тати копат домати в Екс ан Прованс, Южна Франция и то не за друго, ами защото им е писнало да ринат мангизи и са решили да се оттеглят от социалния живот и да си починат. Мама и тати, които по цял ден си бъркаха в носа, чакайки търпеливо синчето им да се върне от чужбина и най-сетне да благоволи да си приключи докторантурата в парижката Академи де Бозар. Вбесяваше ме още, че в продължение на три години му се молих на колене да ми каже кой по дяволите е бил този Бозар, че е получил привилегията името му да назовава не какво да е, ами цяла академия. Той обаче никога нищо не ми обясни, а само се усмихваше всезнаещо насреща ми като да бях последната глупачка. Обичаше да ме разпитва. Защо ме е страх от пеперуди, защо никога не ям череши, как и защо съм решила да напусна родния дом и да се установя в Берлин. Рони не знаеше, че аз не умея да се установявам. Установих обаче, че той ме кара да си спомням как, няколко години по-рано, точно на двадесет и четвърти август, бях пристигнала на автогарата в Берлин и бях слязла от вмирисания на източноевропейска пот и на дърти напарфюмирани лелки автобус, завличайки след себе си куфара си и заличавайки с една-единствена крачка целия си досегашен живот, за да започна „всичко отначало”.
Когато си на деветнадесет години без четири дни, хората наивно си мислят, че ти е лесно да започнеш всичко от начало. По това време аз наивно си мислех, че хората са прави. „Отначало” спях по пейките на Централна гара, къпех се в тоалетните и се разхождах безцелно по пероните, като се забавлявах да сричам надписите по прозорците на заминаващите влакове. Кот-бус. Айзен-хютен-щат. Франкфурт-ан-дер-одер. Влаковете, на които никога не се качвах, в които пътуваха хора, чиито език не разбирах и чиито живот ми беше непонятен. Тогава все още не ми пукаше за хората. „Когато си на двадесет и пет и все още не си се загрижил за света и хората, животът ти е празен като смърт”, беше ми казала баба, ала аз не се страхувах. По това време възрастта двадесет и пет ми се струваше точно толкова далечна и недостижима като да кажем деветстотин тридесет и три.
Денем събирах „улики” – така трите с Моник и Саша наричахме бутилките от бира, кока-кола и минерална вода, които се търкаляха по парковете и по улиците и които берлинските клошари връщаха в големите супермаркети като Кауфланд, Лидъл и Ауди за двадесет и пет евро цента парчето. След това с припечелените пари ходех на кино. Понякога вечер, след като цял ден бях мъкнала торби из града и ръцете ми воняха на престояла „Пилц”, на засъхнала „Хайнекен”, на гранясала „Експорт”, а в джобовете на старите ми джинси подрънкваха монети от десет, двадесет и петдесет цента, обичах да се „усамотявам”, както казваше Саша. Хващах трамвая, отивах в Тиъргартен Парк и лягах на тревата – с разперени ръце и крака и с лице към небето. Спомням си как лежах така с часове, представяйки си, че съм английската кралица, пушех цигара, гледах облаците и се усмихвах сама на себе си. По-късно Рони ми обясни, че, ако не си се научил да се усмихваш сам на себе си, никога не можеш да се усмихнеш истински на другите. Малко нещо интелектуален онанист си падаше милият Рони, ала тогава на мен още не ми пукаше особено за него. Не за друго, ами защото по това време все още не го познавах. Тогава още не познавах и Саша, защото Саша все още живееше в Краков, а на Моник изобщо през ум не й беше минавало да зареже Ален и да се премести да живее в Берлин...
За известно време този мой бутилков бизнес ми се струваше толкова доходоносен, че съвсем сериозно бях решила да връщам бутилки в продължение на няколко години, да събера пари, да си отворя сметка в някоя банка, а след това да се запиша да уча в Хумболт университет. Макар че и представа си нямах кой ще да е бил този Хумболт, та да кръстят на негово име цял университет. После от събирач на стъкло внезапно ми се наложи да се преквалифицирам, за да се превърна в детегледачка и в продължение на малко повече от година се занимавах единствено с отглеждането на чудовищно разглезените Марк, Жанин и Мари Вигерт, чиито едри, мазни и червендалести като вурстове родители бяха дипломати и нямаха никакво време за нещо толкова отегчително и безперспективно като отглеждането на собствените си деца. Тъй като не говорех добре езика, за щастие не ми се налагаше да се затормозявам с разговори или други досадни форми на социален контакт. Вместо това перях опикани завивки и сменях памперси, докато не се научих да го правя с такова удивително майсторство и с толкова финес, че и Мери Попинз би ми завидяла.
Със Саша се запознах на дванадесети юли, точно в двадесет и един часа и двадесет и три. Заговорихме се, докато аз тъпчех памперси в боклукджийския казан за разделно изхвърляне на отпадъци, а тя от своя страна ровичкаше в съседния контейнер в търсене на стъклени бутилки. Контейнерът беше зелен и бутилките в него също бяха зелени, защото, ако не знаете, ще ви кажа – в тази страна хората имат отделни контейнери дори за различните видове стъкло.
В Берлин боклукджийските казани са пълни не с боклуци, а със съкровища – истински съкровища от жълти, бели и зелени стъкълца, ситно начупени, лъщящи на слънчевата светлина, досущ като камъчетата, които събирах някога, някъде там далеч-далеч, от другата страна на света, на другия ръб на времето, когато бях още малка, когато не познавах Рони, Саша и Моник, не познавах живота, не бях виждала мокрото розово дупе на Жанин и събирах стъкълца, клекнала на брега на морето, в очакване някоя вълна да захапе джапанките ми и да избяга с тях обратно към хоризонта...
Виж с Моник вече се запознахме при коренно различни обстоятелства. Когато я срещнах, бузата й все още аленееше от юмруците на оня нещастник Ален, който я пребивал от бой откакто била на седемнадесет, обаче тя стояла тъпачката, стояла си при него и си го обичала, защото, видиш ли, той я обичал. „Искаш ли да изкараш малко пари?” – това беше първото нещо, което я чух да казва. Вдигнах неопределено рамене. Че кой не иска...?
Устните на Моник несъмнено са най-съвършеното нещо в цял Берлин, а твърде вероятно и в цялата вселена. Заради тези устни тя имаше поне пет пъти повече клиенти от нас двете със Саша, взети заедно. Което всъщност не беше кой знае какъв проблем, защото ние с нея продължавахме да събираме стъкло и да бършем задници, което ни позволяваше даже да заделяме по някое евро за деня, в който щяхме „да постъпим в университет”. Имаше обаче нещо в устните на тази проклета Моник. Трябва да беше някаква магия, но нещо в начина, по който ъгълчетата на устата й се огъваха и хлътваха в трапчинки, по който се сбръчкваха в две съвършени вишнево-ягодово-малинови хармонички всеки път, когато се усмихваше... Да наистина, трябва да беше някаква магия.
За първи път се съблякох пред непознат, когато бях на двадесет и две. „Малиновски” – представи се той, без да ми подаде ръка, след което се зае да разкопчава панталона си. Ципът заяде и той започна да псува ядно през зъби. „Елизабет” – излъгах бързо, отмятайки кичур коса от челото си, твърдо решена, че през първата си нощ на подобна работа една жена просто е длъжна да носи име на кралица и маска на древноегипетска статуя. После опрях гръб о стената, затворих очи и се заслушах в тишината – от другата страна Моник тихо простенваше и аз неволно си представих как устните й отново се къдреха в малинови хармонички... Представях си, че съм мишена. После дулото на пистолет. Накрая се превърнах в безкраен тунел, вперил мъртъв поглед във връхлитащия срещу него влак. Когато отново отворих очи, розовите устни на изгрева вече бяха целунали прозорците ми. Бях сама, а от другата страна на стената не се чуваше нито звук – навярно Моник беше заспала.
„Знаеш ли... – казваше ми Саша – истината е, че в този сбъркан свят слънцето вече отдавна не изгрява от изток”. Саша беше романтична натура, досущ като Рони. Навярно затова и когато ги запознах, двамата толкова се харесаха, че решиха да се върнат заедно в Париж, да си направят дете и да се обичат до свършека на света.
От известно време насам обичам да пътувам сама. Качвам се на произволно избран влак и просто се наслаждавам на усещането от това да съществуваш в непрекъснато движение. Не правя нищо, просто съзерцавам. Насапунисаните личица, самодоволните усмивки, стъклените очи. Понякога обаче отдръпвам поглед за миг от цялата тая стъклена гавра, от цялата гарова бутафория и си спомням, че има и друг свят отвъд прозорците ми.
Веднъж пътувах с влак към Шчечин и съзерцавах пейзажа. За известно време пред погледа ми се простираше просто поредният никога-не-заспиващ град. След това влакът внезапно зави наляво и за миг ми се стори, че светлината на слънцето ще ме ослепи. После пред очите ми разцъфтя съвършената красота на ширналите се изведнъж безкрайни кротки полета с червени макове, с полегнала насред нищото спяща зелена трева, жужащи пчели и прехвъркващи в небето лястовици – цялата тази стряскаща пасторална идилия, пропита с дъх на с мащерка, на мента и на пеперуди, този безпогрешно функциониращ механизъм, в който аз някак си твърде удобно отсъствах – и внезапно се улових как си представям, че слизам точно тук, на никому непознатата гара, на ръба на света и в задника на нищото, как се свличам уморена на земята, коленича в пръстта сред хилядите, хиляди червени макове, танцуващи по вятъра и после... Как късам, късам, късам, мачкам, тъпча, хвърлям нищо неподозиращите им стъбълца, как унищожавам съвършената невинност на прекрасните им венчелистчета. Защото на този свят няма по-перверзна наслада от тази, която ни обзема, когато разберем, че сме успели да унищожим нещо красиво.
Понякога стоя сама на перона, гледам заминаващите влакове и се моля за смърт. Сигурно не знаете какво означава да се молиш за смърт, затова ще ви обясня. Гледам света през стъклените очи на витрините, докато светът ме гледа, сгушен удобно в пластмасовата си опаковка за еднократна употреба, и с цялото си сърце се моля за унищожението на цялата проклета човешка цивилизация. Мисля си за това как ми остават точно двадесет и четири дни до фаталния миг, в който ще стана на двадесет и пет и си отдъхвам, знаейки, че все още имам време. После се прибирам отново в глупавата си квартира, затварям се в банята, събличам си дрехите, кожата, костите, отлюспвам собствената си черупка, разцепвам собствения си пашкул, гледам се в огледалото и празня очите си...
Защото, съгласете се. Нищо добро не можеш да очакваш от себе си, когато баба ти още на четири години те е научила как се убиват пеперуди.
[1] ... краката се разтварят като ножици, а
от скривалището лъхва огън; и избликва пламък
от ъгъла между бедрата й...
ПРЕДИ ЗЕЛЕНАТА СВЕТЛИНА
Бясна съм! Триста диви котки се мятат в душата ми и ме раздират отвътре. Цепят ме като стар чаршаф и ме разпарчетосват отгоре надолу. “И слъньцю мръкъшю и катапетазма цръковънаіа раздъра сe на дъвое от горы до низъ٭“ (Марко, 13:3) Е, знам, „учèна“ съм, както казва префърцунената госпожа от втория етаж – да, чаткам ги езиците – нали уча в Хуманитарната, ама това не помага, когато ме залее яростта – мята ме в ъгъла, пльосва ме като мокър парцал и започва да ме въргаля в прахта – à иди обяснявай, че съм разумна и възпитана... Не знам как е при другите, но при мен е така – външно изглеждам бетон – спокойна, самоуверена, а вътрешно съм като пантера в клетка – обикалям вкръг, съскам, пронизвам с очи, а душата ми е ядрена централа – à натиснеш копчето, à съм се взривила и се молѝ отломъците да не те цапнат... Само мама ме знае и усети ли ме – приключва изведнъж разговора, излиза тихо и притваря вратата безшумно. Е, тогава става най-зле – надувам музиката, мятам се по корем на леглото, удрям с юмрук, а после захапвам месестата част на дланта си – там най не боляло – да бе, не боли, à опитай да видиш – мен си ме боли, защото цялата съм огнено кълбо от болка, честолюбие, его-мего, амбиции, комплекси – като цунами ме заливат и си правят с мен, каквото пожелаят. Точно тогава вземам грешните решения! Лампата свети червено, но аз се бухвам в тунела с рогата напред, за да се убедя лично, че идва влакът, а после изпълзявам размазана и се скривам в моята си пещера, за да си ближа раните и да се окайвам, а онова, черното дяволче, което живее в мен, съвсем невинничко ми подхвърля: „Пак те прецакаха, кифло напудрена, така е като не ме слушаш...“ И се започва една – мътна и кървава – в мен се надига цяла орда от главорези, заобикалят ме и започват да ме довършват – един влачи, друг хапе, трети ми се звери, четвърти се киска, пети ме нахъсква, докато ме направят „мат и маскара“ – пак цитирам бабèто от втория етаж... Ало-о, да-да, вие, старите чанти! Случайно да си спомняте как беше с хормоните – онези бесни легиони дето препускат из тялото ти от сутрин до вечер сякаш са индианци в прерията? Само повтаряте като развалена латерна: “аз като бях на твоите години...“ О-о, я не ми разправяй какво си правила на моите години, щото макар престилката ти да е била четири пръсти под коляното и да си била сплетена на плитки – прозрачна си ми като стъкло! Знам какви лимки са те били в главата и какво си можела да направиш, ама те е било бъз! Искало ти се е, ама си нямала куража! То за всичко в живота се иска здрави гащи... Глупости! Дрънкам ги едни... Ето го, сега пък онова, бялото, пак ме цайси. Досега си седеше кротко встрани, обхванало коленцата си и навело глава. Да си имам късмета – пратили са на мен най-утрепаното ангелче, дето „гък“ не може да обели, циври като първия ми ден в детската градина – тихо, безмълвно, само едни големи сълзи се отронват и капят, капят напоително... Как ще ме спасява, та то като болно коте се е свило в ъгъла на душата ми и мига уплашено, защото..., защото и аз понякога съм точно такава... Преди мама усещаше тези мигове и ме гушваше, както когато бях в инфекциозното, и тя денонощно стоя до главата ми и държа ръчицата ми, посиняла от абукати и системи... Господи! В душата ми е ад и рай! Не! Бояджийски магазин – понякога съм само блек енд уайт, понякога всички нюанси на сивото, друг път – цялата палитра от милион багри и нюанси... Понякога пък съм дискотека с най-нашумелите хитове, друг път – „Тъжен блус” на Сибелиус или вълчица по пълнолуние и вия, вия... А най-често съм само тишина и мъртвило на бойно поле след сражение и няма нито един жив, освен моята разпокъсана душица... За Бога, хора, аз самата не мога да се разбера, не съм си ясна, не се познавам, непредсказуема съм... Не ми лепете етикети, не си въобразявайте, че знаете какво става в мен, не ми давайте съвети... Съвсем се обърках... Всъщност искам съвет, отчаяно искам съвет, но кой да ми каже, без да ме издъни, на кого да повярвам?! Толкова съм сама, толкова съм уязвима, но колкото и да съм тъпа, зная, че трябва да си избистря нещата, за да взема решение, преди да изпълзя от тунела и да започна пак отново, пак отначало...
Не си говоря с нашите вече три седмици. По-точно с майка ми... Баща ми го няма вкъщи – инженер е на нефтена платформа край Норвегия. Замина преди четири месеца, скаран с мама... А аз пък сега се разминавам с нея като експрес, но това не ми пречи да видя, да усетя по-точно, че е пълна с тъга и прелива. Жал ми е, ама... не ми е жал! Нека! Който чете чужди дневници... Е, ако трябва да бъда честна – аз пък подслушвах като в турски сериал – пристъпях тихо до вратата на спалнята им и прилепях ухо... Сърцето ми тупти, ще се пръсне, всяка дочута дума се забива като игла в него и вече е по-надупчено от игленика на леля Ванче, шивачката, дето го носи на ръката си, докато оправя подгъва... Слушам ги и в гърдите ми се надига една вълна, която ме задушава и нещо ми стисва гърлото така, че зарязвам слухтенето, тичам до стаята си, пускам музиката и се хвърлям по очи на леглото... Какво им става на тези хора?! Побъркаха ли се? Какво не могат да разделят? За какво се карат? Винаги са се обичали, все хванати за ръце, все се гледаха в очите и дори аз, малкото момиченце, усещах, че на моменти съм излишна, но бяха такава хубава двойка, че хората се обръщаха след нас и аз се пуках от гордост като дочувах какво си шушукат. Беше... Не знам кога стана промяната, не съм усетила... Май преди две години, а може и по-рано – вечеряме, а баща ми взе да пуска телевизора – все нещо важно имало, все трябвало да чуе не знам кого си... Преди говорехме, обсъждахме, смеехме се на масата... Мама стана нервна, е, пак върши всичко, но някак машинално, усмихва се, но си личи, че в мислите си е на друга галактика, а като се върнат от гости, вместо да се затворят в спалнята, както преди – единият се лепва за компютъра, другият за лаптопа и дума не обелват, а аз снова като пощальон между тях и пре-предавам... После взеха да си мятат язвителни забележки като в народната топка – кой кого ще уцели, ама с гадни забивки и така се заиграват, че забравят, дето съм в стаята, докато някой не се сети да каже: „Стига! Не, пред детето!“ Ало-о, за кое дете говорите?! Кой е детето в къщата – аз или вие? Какво става? За какво спорите и се инатите? Вий речник нямате ли? Не може ли нормално да се обясните?!... Абе, май има нещо, усещам го и аз – баща ми смени дезодорантите, обръсна катинарчето и все е на обучение... Е, може да го е „обучила“ някоя специализантка, ама мама що се оставя? И тя е акъл, готина е, шеф на най-голямата одиторска фирма в града и всички танцуват около нея... Глупости! Пак моето развинтено въображение... Въобще не е така – нали виждам какво става – и двамата са амбициозни до посиняване, искат да растат в кариерата, хвърлят сили навсякъде, само в собственото си огнище забравят да слагат дърва. Мятат по някоя съчка отвреме-навреме, тя пламва, ама не може да стопли, свети, но огънят е миг и не може да грее... То да не е като онзи пън, нали учихме по фолклор, който на Бъдни вечер мъжете слагали в огнището, и цяла нощ ставали да го наглеждат и разпалват, защото, ако угасне – няма да има живот в тази къща през цялата година – ще дойдат болести, мъка, лошотии... Сега няма бъдници, няма огнища – има климатици, няма уют – има атмосфера, няма домове – има апартаменти... Как хубаво звучи думата „дом“ – дом-дом! дом-дом! – като звън на чан... хем нежно, хем призивно, хем събирателно... А сега сравни – а-пар-та-мент-мент –ментè – звучи като изкуствено осеменяване на крави... Бър-р-р, гадост! Бедните крави, ама и аз съм едно теле! А иначе съвети раздавам нон стоп – бюро „Компетенции всякакви“ – съученичките ми на опашка чакат при мен да споделят, да изплачат... Аз слушам и трупам – в главата ми е побрана вече цялата енциклопедия Британика от истории, сортирани в няколко направления – „тотално сбъркани“, „патки наивни“, „ужас, нямам думи“ и рядко, почти по изключение „светлинка в тунела“... Слушам и се чудя: “Бе, ти имаш ли мозък в главата си?!“, ,,Е как така ще му се предлагаш на оня мухльо, не го ли виждаш, че главата му е куха като на миналогодишен лешник?!“, „А, стига, де – ти нямаш ли грам самоуважение“, „Добре де, ти сляпа ли си, че се оставяш да те прави на маймуна“ – и ги дрънках всякакви, докато... не хлътнах самата аз. Въобще не разбрах какво стана и как стана... ТОЙ е в дванайсти клас и всичко живо от женски род в цялото даскало си пада по него и макар да виждах как ги сменя една след друга като тишъртки, на онова, националното състезание по старобългарска литература, бяхме в един отбор и го видях в съвсем друга светлина – целенасочен, сериозен, отговорен и аз тотално хлътнах не до шия, а до последния косъм... Е, опита се още след победата да ме целуне, но като се убеди, че номерата му не вървят и съм от друго тесто – смени плочата и вече три месеца е различен дотолкова, че му повярвах... Разходки, кино, барчета, пицарии, – всичко супер, държи ме само за ръка, гушва ме за секунда като „батковото“ и даже не се опитва да ме целува – първи дружки, интелектуално приятелство... Ама не! Има нещо опияняващо, което подкосява краката ми и кара сърцето ми да пърха, а онези уж случайни докосвания са като електричество, свиват стомаха ми на топка, а вечер са храна за мозъка ми дълго преди да заспя и да сънувам НЕГО – моя принц от моята приказка... Е, казват, че съм готина, гордостта на нашата гимназия, всичко ми се отдава с лекота, всичко ми е на място, имам чувство за хумор, танцувам салса, правя се на отворена, а „онзи“ въпрос не го коментирам с никого, защото го смятам за лично пространство и давам вид, че съм наясно и с него, но все по-често взех да се питам да не би да ми личи, че още не съм го правила... А иначе съм с по-синя кръв и от кралицата – не мога да падна толкова ниско, че да питам... А ТОЙ, усещам, че взе да хвърля погледи наляво и надясно – уж все е същият – готин, мил, но почна да дава вид, че го чакат и на друго място и аз виждам как очите ми все в мобилния и скайпа, живея, за да го зърна, дишам, за да го чуя и бавно потъвам, и се предавам, и съм готова на всичко за НЕГО... И ми е радостно, и ми е тревожно, и изпадам в паника, и почвам да рева, и да пиша в дневника, защото не знам кое е правилното – да бъда ли с него, или да не бъда... Не искам да съм като онези еднодневки, не! едночаски, дето минават от ръка на ръка и си мислят, че са печени, а всъщност са жалки картинки, та чак ми е кофти за тях, като чувам как ги наричат зад гърба им, макар сами да са си виновни... Аз искам при мен да е специално, неповторимо, единствено... И се гърча, но накрая решавам, че ще е ТОЙ и си давам две седмици срок да свикна с мисълта и да се приготвя за Събитието – взех да гледам разни филми и да се ровя в един сайт за тия, дето ще го правят за първи път, и... А стига, бе! Ужас! Направо щях да падна – че там половината са 12-годишни, не могат да напишат една дума без грешка, а дават акъл като професионалистки със стаж по магистралите... Стана ми гадно и набързо приключих с „образоването“ си. Пълен потрес! Не, че не бях чувала, ама чак такова чудо... Направо ме разбиха... Е, аз съм на 17, нормално е, макар и по тоя въпрос доскоро да бях на друго мнение, ама нали по-рано съзряваме и акселерация, и дрън-дрън, и бля-бля, та си промених мнението по въпроса, но истината е, че най-вече срещнах точния човек... И пак сърфирам в интернет, и изведнъж попадам на сайт, дето пък момчетата си обменят сиво вещество как да свалят гаджета без запецки... Чета и се смея на глас от простотиите им, но изведнъж ченето ми увисва... Чета и не вярвам на очите си... Не, тука има някаква грешка... Не, не може да бъде... Този е... друг, но чета собствените си думи, виждам ситуациите, в които сме били и като гръм от ясно небе ми светва, че всичко е само той да ме има, че се хванал на бас, даже щял да заснима със скрита камера... Заля ме вряла вода, стомахът ми се обърна и тичам до банята... Връщам се, пак чета и цялата треперя, а сърцето ми ще се пръсне... И все се надявам, че е грешка, но виждам „нашата“ думичка, с която само ние се наричаме... Пропаст и дълго падане... После рев, рев и безкрайно писане в дневника... Изключих си мобилния, скайпа и искам да кажа на някого, защото ще се пръсна, но аверчета – много, а приятели – никакви. Оказа се, че не мога да споделя с никого, с ни-ко-го... дори с мама, защото и нея я няма никаква – не, че не е вкъщи, просто не ме вижда и то не от вчера – само бележки по масата – „яж“, „умната“, компенсации в левчета плюс нов парцал на стола... Ало-о, социалните, и вие там, от закрила на детето и разните телефони на доверието – въобще знаете ли какво става зад вратите на апартаментите?! Ама един път, просто така, седнали ли сте не служебно и не в рамките на работното време да попитате първо вашия тийн, пък после чуждия, какво му липсва и то откога му липса... Хайде да не ви се бъркам в работата обаче да ви имам работата – всички сте служебни: и майките са служебни, и бащите са служебни, и учителите са служебни, и правителството, и всичко е служебно, и кой на кого служи на някого да му е ясно?!... Че аз всичко от компютъра научих – за цикъла, за секса и то при положение, че вкъщи беше нормално и имаше поне атмосфера... Ами другите, тежките случаи – дето пушат от пети клас, наливат се с бира от шести и правят аборти в седми? Родители?! Ами тогава – раждайте си децата и вместо биберон – тикнете им лаптоп в ръцете и си гледайте кефа, докато порасналата рожба ви дόйде на погребението... Ние, вашите информирани деца, ще си свършим служебното задължение и кой колкото научил от компютъра – толкова! Ще ви изпратим с еднопосочен билет в отвъдното, ама там дано да има вълшебно огледало, за да видите всеки миг на детето си, когато е имало нужда от вас – вие къде сте били тогава и какво сте правили... Има да се гърчите, ама нà-а, там ще сте, пред огледалото, и хем ще горите, хем ще замръзвате от ужас... После за пореден път пускам музиката, тръшвам се на леглото и мигам като моето ангелче, което пак циври и си няма никаква идея как да ме спасява... И така седмици – голямото мълчание! онзи ме пита какво става, но аз – сляпа, глуха, безмълвна, северният и южният полюс – 100% течен азот! А иначе гримирана, наконтена, говоря с всички през междучасията, най-вече с момчетата и се смея на висок глас, и давам да ме прегръщат особено, когато онзи мине покрай мен, но сърцето ми е кърваво парче и едва успявам да не ревна на глас, и всичко ми е в мъгла през деня, а вечер експлодирам и възглавницата ми е мокра като памперс втора употреба... После взех да мисля за отмъщение – няма смисъл да разказвам... Е, добре де... бях решила да спя с най-добрия му приятел... Е, знам! По-голяма простотия не може да има, но когато човек е бесен – не мисли... И все пак, колкото и да се надяваше онова, черното – чак толкова долу нямаше да падна, защото нашите поне са ме научили да се самоуважавам... Предпочетох да мигам „заето“ и да си гриза ноктите като бялото. Добре, че има броени дни до пролетната ваканция и никой няма да ме вижда и пита за нищо! Обаче точно тогава мама си взе отпуск и нон-стоп вкъщи. Кога за последен път е била у дома?! О-о, ясно! Тя, когато има НЕЩО, почва да чисти – мие, търка, лъска сякаш Доналд Тръмп ѝ е поставил задача и от нея зависи дали ще я наеме за стажантка... Знам аз, чела съм и Юнг, и Фройд – това чистене е като желание да оправиш бакиите, дето си ги забъркал, да сложиш в ред собствените си авгиеви обори, а освен това забелязах известно затопляне между родителското тяло – мама взе да си чати с баща ми до късно в скайпа, ама това е друга тема... И тогава, докато лазила и търкала с парцал и микроскоп в ръка, намерила дневника ми!!! Така я заварих – седи в хола и ме чака! Разстрелях я с поглед, дръпнах го, извиках нещо от типа: „Няма да ме видиш повече!!!“ и се заключих в стаята си!
Бясна съм! И ето ги онези триста котки, дето се мятат в мен и умора за тях няма, а аз съм нокаут – лежа, гледам тавана и се правя как не чувам мама, че тихо ми казва да изляза и да поговорим. Е тогава почвам да крещя: „Къде беше, когато АЗ имах нужда да говорим? Къде е баща ми и с него да поговоря? Дай ми 20 лева с тях да си говоря или онзи парцал, дето вчера ми го купи – хубаво да му наприказвам...“ Пускам музиката и рева, рева, рева... После – тишина. Кукувичката в коридора кука 10 пъти, после 11, после 12, 1 път , а аз си хапя дланта и се чувствам сам-самичка на света, и ми е жал за мене си, и за мама ми е жал, и за тати, и пак рев и сополи, и чувам, че нещо шумоли... Гледам – някаква червена хартия се подава из-под вратата и расте, расте, докато се превърна в голямо червено сърце. А стига тъпи номера! Но се подава още едно ъгълче и пак расте, и ... ето – второ сърце, после трето, четвърто и малки, и големи, после зелено, /сигурно е свършила червената хартия/, после жълти, бели и шарени... Така, гледайки, съм заспала... Стряскам се по едно време и виждам, че целият ми под е в сърца – купища сърца... Протягам се и вземам едно, а на него пише: „дай ам мако“ – това е първото изречение, което съм казала, а съм нямала и една годинка! Вземам друго и виждам мое стихче: “Морето малко е, /но толкова голямо /как да го опиша,/ тате и мамо?“ Всичките сърца са изписани! Аз вземам, чета и се усмихвам, а мама продължава да пъха – последните вече са от вестник и на тях е подчертала с червено отделни думи: “родители, пораснете“, “не си сам в тъмното“... Дръпвам нетърпеливо следващото, което се подава под вратата, но мама го държи и не го пуска – аз го дърпам и усещам, че ще се скъса, но за миг решавам, че няма да допусна да разкъсам ничие сърце, макар и хартиено, и... отключвам вратата... Мама се изправя бавно и две огромни, молещи за прошка очи, ме стопяват... Нищо не си казваме, само ме гушва на леглото и милва косата ми, докато просто заспиваме. На сутринта не ходих на даскало и ѝ разказах за онзи и как ужасно се чувствам – все едно три месеца отглеждам поле с безценни рози, а някакво си диво прасе за миг ги смачква и разравя, как боли от предателството и как повече на никого няма да вярвам, и никого няма да обичам... А мама ме гледа и казва: “голямото ми малко момиче, щом отглеждаш рози – трябва да бъдеш готова и за бодлите, и за пчелите, и за листните въшки, и за торта, но пък розите са прекрасни въпреки и независимо от всичко, нали?“ Говорихме до вечерта, не! през цялата нощ и пак гушнати една до друга... И тогава мама ми разказа за нея и тати. Е, аз и от преди знаех някои неща, но този път беше истинската история – нашите пет години били гаджета, но чак на абитуриентската го направили! Планирали го до най-малките подробности по желание на мама, за да бъде романтично-приказно, а всъщност била една смешно-непохватна, но наистина неповторима нощ, в която освен всичко друго, открили една голяма истина – любовта е извор с жива вода! Само и единствено от тях вече зависело дали той ще ги утолява цял живот, или ще се затлаче и пресъхне, а те ще ходят жадни и ще крадат, гребвайки от чужди води. Но каквото и да са научили в онази нощ, вече и двамата знаели, че ще бъдат заедно завинаги... Е, веднага след изпитите се скарали и се разделили, и всеки поел по пътя си, защото тати искал да учи в Чехия, пък мама – да са в столицата... И когато я поглеждам с ококорени очи, тя ми казва, че била сигурна в тати, пък и той ѝ пишел всеки ден по едно писмо, макар тя да не отговорила на нито едно от тях. И пак я гледам изумено, и тя пак се усмихва, и ми казва, че всъщност отговаряла на всяко писмо, но не го пращала, защото щяла да ги даде накуп на тати, като се върне и да стои до него през цялото време, докато ги чете... Така и станало. Оттогава са заедно... В просъница чувам как мама казва, че иска да остарее с баща ми точно като госпожата от втория етаж, дето все за ръка се държат с мъжа си, а по стъпалата той я подкрепя с думите: „Хайде, Ленче, хайде, моето момиче, още малко остана“. Промърморвам, че съм сигурна в това и наистина го вярвам, защото, когато мама иска нещо, тя го постига и с тази мисъл заспивам...
На сутринта ставам като кукуряк, целувка от мама за „чао” и за последен ден преди ваканцията тръгвам за даскало. На площадката широко се усмихвам на семейството от втория етаж, които заедно изхвърлят дори и боклука, а госпожата ми намига съзаклятнически и прошепва: “Знам аз за какво мислиш – кой ще е, какъв ще е, кога ще е ... От мен да запомниш, дете – човек да е!“ И нищо, че отдавна съм голяма, аз наистина съм все още дете – скачам през три стъпала и се провиквам, че ще запомня думите ѝ! И за пръв път ми е леко, и като никога не се спирам да чакам, защото розата на сфетофара свети ярко зелено и макар да съм на кръстовище, зная със сигурност – моят път е само един – напред и нагоре, осеян с цветя, вярвам – с прекрасни цветя!
ТОВА Е БЪЛГАРИЯ!
Монолозите на едно старо куче
Разказ
Родих се в малко българско селце, в един стар панер, покрит с дъхаво сено. И сега, като затворя очи, тоя мирис ме изпълва, облива ме топлина, като че още съм сгушен в мама и съм малък, а светът е една шепа място, изпълнено с много любов.
Първият ми спомен е как един слънчев лъч ме погъделичка по носа, аз прихнах, отворих очи и за първи път в-и-д-я-х. Прогледнах и ахнах. С мама бяхме на поляна – някакво чудо от избуяли треви, цветя, билки и гъмжащ, пълзящ, жужащ, цвъртящ и пърхащ живот. Хиляди аромати, кой от кой по-омайващ и опияняващ, ме връхлитаха от всички страни. Една калинка пропълзя по ухото ми, огромна пъстра пеперуда грабна погледа ми, подгоних я малко тромаво, но с щастлив лай и оттогава все така – тичам подир ... въздуха. Не знаех как да назова мястото, времето и състоянието си, но сега, когато годините ми вече превалят, мисля, че знам точния отговор. Мястото трябва да се е наричало Рай, а моето състояние – щастие. А може просто времето, мястото и състоянието ми да са се наричали Детство? Така го наричаме, докато сме в него, едва после разбираме, че тогава всъщност сме били в Рая, но не сме го знаели. Май Онзи, който реди делата на всички и всичко, така ни намига: първо ни дава, гледа ни как неразумно го пилеем, като деца си играем с диаманти, мислейки ги за бляскави камъчета, а когато разберем каква е наистина цената им, вече сме ги загубили.
Хе, като се замисля, на стари години съвсем съм заприличал на човек ... Кой знае дали пък наистина не съм човек, затворен в живота на куче? Или аз съм само едно странно куче? Хе – хе – хе, кой знае как наистина стоят нещата?
Обаче и досега помня, сякаш е било вчера, онова състояние на блаженство. Още гонех пепрудите, когато едно момченце ме взе за другарче. Мама ми беше казала, че така трябва да бъде, но пак ми стана мъчно, че се разделям с нещо толкова прекрасно като ... гоненето на въздуха. Но пък си беше късмет, защото в селото вече имаше съвсем малко деца – всички те изпратени при баба и дядо, защото родителите им били заминали на гурбет. Това, както ми обясни Моето Момче – вече така го наричах, и то така ме наричаше – значело родителите ти да са някъде много далеч, в друга държава, да работят , за да изкарат пари, това е като храна, но по-важно, така ми казваше, а ти да ги виждаш веднъж на две години. “Мъчно ми е – казваше с насълзени очи Моето Момче. – И ме е страх. Ами ако не ме познаят, когато се върнат следващия път? Ами ако аз не мога да ги позная? Ами ако не се върнат?” Като слушах това, и на мен ми ставаше мъчно. Още помнех какво е да ти липсва майка ти. Скимтях тихичко и за двама ни.
И двамата обаче бяхме късметлии. Имахме си Дядо. А Дядо ни показа, че имаме нещо повече. Не минаваше ден, без Дядо да не ни поведе нанякъде. Слагаше в една охлузена от носене раница малко хляб, сирене, шише вода, вземаше една тояжка и още с изгрева тръгвахме. Дядо ни научи не само да гледаме, но и да виждаме. Току спреше до някоя билка, обясняваше ни как се казва, какво лекува, даваше ни да я помиришем, на бас, че още мога да ги разпозная, или просто ни оставяше да видим каква съвършена красота има и в най-дребното нещо. С Дядо изкачвахме планински върхове, толкова високо, че можехме да докоснем облаците, а когато се разтикаше мъглата, виждахме като на длан половината свят и като да бяхме богове, го поздравявахме. “Ето, това е България, момчета!” Много ми харесваше това “момчета”, с което Дядо ни наричаше, и всеки път не можех да се сдържа – близвах го по ръката или по бузата, ако беше седнал, и мисля, че и той разбираше колко го обичаме. Наистина нямаше нужда от думи!
Впрочем, Дядо често казваше “Ето, това е България, момчета!” Изричаше го пред някое гигантско вековно дърво, пред ширнала се току-що изорана нива или пред жлътнало се поле пшеница; пред паметник или могила, пред подскачащо по камъните поточе или пред бавно влачещите се талази на някоя голяма река; промълвял го е, когато сме седели на някоя скала на края на Земята, след което е започвало безкрайното море; прошепваше го, когато слизахме в някоя пещера, дълбока като дяволско гърло, или когато видехме по стените рисунки, оставени преди хиляди години. Понякога намирахме малки керамични парчета със странни знаци по тях и тогава Дядо с часове ни разказваше какво е ставало по тия земи преди векове, разказваше за велики царе и люти битки, за предателства и безстрашни герои и накрая все така завършваше: “Това е България, момчета, в земята й са заровени много съкровища, костите на свети хора са положени в нея, България е съкровище, момчета!”
Аз, да си призная, много от нещата, които разказваше Дядо, не ги разбирах, но виждах как Моето Момче след приказките се намяташе с една постелка, правеше си корона от цветя, одялкваше една пръчка за меч и заедно водехме победни битки за славата на България. Друг път Моето Момче вземаше стария нож на Дядо и почваше да търси скритите съкровища. Аз му помагах с всички сили, с лапи изравях големи дупки и макар че така и не открихме някакво съкровище от злато, сега си мисля, че сме го били намерили. Ония преживявания тогава бяха истинското съкровище и цена нямаха! Дали съм осъзнавал тогава, че Раят за мен е Моето Момче, Дядо и България? Дали Моето Момче го е осъзнавало? Кой знае, бяхме деца, тогава все си мислиш, че по-хубавото е отвъд хоризонта, и го гониш ли, гониш ...
Един ден Дядо си отиде. Така казваха всички: “Отиде си”, но аз разбрах, че повече няма да се върне. С Моето Момче толкова много плакахме, не си мислете, че като съм куче, не мога да плача, толкова много плакахме, прегърнати с Моето Момче, че изведнъж пораснахме и двамата. Колкото до Дядо, той и досега е пред очите ми. Виждам го как откъсва лист здравец, помирисва го, усмихва се, после взема бучка земя, разтрива я между пръстите си, вдъхва и чернозема и, ако щете вярвайте, го чувам как казва: “Това е България, момчета!”
Останахме само с Баба. Тя беше добра жена и я обичахме, но беше вечно тъжна.
Всъщност, докато ние с Дядо бяхме обикаляли “Това е България”, селото и хората доста се бяха променили. Не знам колко време беше минало, малко не се оправям с времето, но като се огледахме, всичко беше различно. Сега мнозина бяха като Баба, тъжни. Повечето от по-младите хора бяха напуснали селото и бяха отишли я в града, я по чужбина, като родителите на Моето Момче, да търсят работа, пари или по-лесен живот. В селото бяха останали само самотни старци. Беше закрито училището, нямаше лекар и аптека, нямаше полицай и поща. Къщите, големи и хубави къщи, пълни някога с живот, деца и веселие, сега стояха празни и гледаха с избитите си прозорци като мъртъвци с оцъклени очи. Из селото се скитаха подивяващи от глад и изоставеност кучета, но и от тях, разправяха, повечето били тръгнали към града, както била направила още преди време майка ми. В малкото къщи, в които все още имаше хора, имаше и куче, което хранеха с по някоя паница от собствената си скромна храна в надеждата да ги пази, но почти всички къщи бяха обирани от пришълци роми, а местните и техните кучета живееха в страх. “Това е България!” – казваха всички с някакво отчаяние в гласа и унило клатеха глава. Колко различно звучаха Дядовите думи в техните уста!
Да си призная, и аз се страхувах. И от това, което плашеше всички, но и от друго. Моето Момче трябваше да отиде да учи в града. Щеше ли да ме вземе със себе си? Или трябваше да остана с тъжната Баба? Тя щеше ли да ме иска?
Когато не шеташе в скромното си домакинство и не побутваше нещо в малката си градинка, Баба най-често се молеше пред иконата на Света Богородица. Често плачеше и разказваше как миграцията (не харесвах тази дума, караше ме да настръхвам) е белязала семейството й. Големият й син не искал да живее в България при тогавашния режим (на тази дума винаги изръмжавах, има нещо недобро в нея) и веднага след завършване на гимназия нелегално минал през границата. Цяла година нищо не знаели за него – дори дали бил жив. Много пъти ги разпитвали, обявили ги за предатели и врагове на народа. Едва оцелели с малкия си син – бащата на Моето Момче. Той пък намразил избягалия си брат – заради него нямал настояще и бъдеще. Големият му брат се прибрал след две години. Бил обикалял разни лагери за политически емигранти – това бе станало с мечтата му за свобода. В България, родината му, веднага го тикнали в затвора, откъдето излязъл чак след години, след “демократичните промени в страната”, така го наричали, не че хората го разбираха много – много, така смяташе Баба. Но вече големият й син не бил същият. Нищо не го радвало, нямало живот в него. А брат му все така не можел да му прости. Заминал с жена си още с първата вълна емигранти. Не знаел език, нямал добро образование, работел само мръсна и нископлатена работа, но пак било по-добре, отколкото да е безработен в България.
“Това е България ...” - винаги накрая Баба оплакваше като на умряло, макар и тихо, като да оплакваше себе си. Нейното “Това е България” не знам защо сякаш стягаше сърцето ми като с обръч и аз скимтях от тази неясна болка, а Баба през сълзи ме милваше и повтаряше : “Момчето ми, момчето ми ...”, ама не бях сигурен на мен ли го казва, на големия си син с прекършения живот, на малкия, дето даже не го знаеше в коя чужбина е, или на внука си, който съвсем скоро щеше да я напусне, за да не се върне повече на село.
Чак не можах да повярвам, но Моето Момче ме взе със себе си в града. Дали за да не е самотен, дали защото бях част от нещо много хубаво, оставащо вече в миналото му, не зная. Беше ми мъчно, че оставяме Баба сама, пък и се притеснявах какво ме чака, затова целият се бях свил.
Градският Дядо, при когото вече щяхме да живеем, не беше като Дядо от село. Изгледа ни отвисоко – вярно, висок и кокалест беше, с нос като клюн на орел – но “отвисокото” в погледа не идеше от ръста. Беше някакво студено “отвисоко”. Със скърцащ глас старецът изджафка едно ”Псето – на село!” Но Моето Момче се запъна и настоя, че сме заедно, ако ли не – и двамата обратно на село.
Така и не разбрах какво накара Градския Дядо да ме приеме, по-точно – да не ме изхвърли. Трябваше да минат месеци, преди да ме допусне до себе си физически, още два пъти по толкова, докато спечеля доверието му и започнем да излизаме като стопанин с кучето си. Да си призная, в началото се чувствах направо ужасно. Всяка нощ сънувах зелените поля на село и Дядо. Ако не беше заради Моето Момче, щях да избягам, честна кучешка!
Отначало трябваше да се умилквам на Градския Дядо и да бъда по-нисък от тревата. Презирах се заради това, мразех и него. После разбрах, че той е един много ранен и самотен човек. Властта – так и не разбрах какво значи това, макар че Градският Дядо говореше за нея всеки ден, той май за друго не говореше – та Властта взела всичко на родителите му, фабрики, къщи, магазини, пратила самите тях в лагер, където починали. После Властта, ама някаква друга Власт, му върнала имотите, ама без фабриките, пък и, както казваше старецът, “за какво са ми сега, като съм стар и болен и животът ми е на свършване, целият ми живот отиде да се гъна в нямане и да мразя, сега всичко раздадох на дъщерите си, мъжете им го пропиляха набързо, подлъгани от разни мошеници, всички гледат само да се налапат, виж сега – затворени фабрики, опустели събарящи се сгради, хората като плъхове от потъващ кораб бягат от тая държава, то държава като държава ли е , това е България ...” Всеки ден слушах това – вкъщи, на разходка, зиме, лете; в душата и в сърцето на Градския Дядо май беше само зима. А минавахме покрай красиви нови и модерни сгради, паркове и градини, луксозни магазини и грамадни молове, паметници, широки магистрали – нищо от това не виждаше Градският Дядо. Дали ако тук беше нашият си Дядо, щеше да каже с широката си радостна усмивка: “Това е България, момчета!”?
Притеснен да не прихвана и аз от “зимата” на стареца, ми остана по-малко време да се притеснявам от все по-малкото време, което прекарвахме заедно с Моето Момче. Училището, приятелите, градският живот – всичко си вземаше своето. А когато отиде при родителите си в някаква чужбина, щях да полудея от ужаса, че ще остана завинаги сам в бетонната клетка на града, обречен на студа на Градския Дядо, или осъден да стана бездомно куче – едно от стотиците, с които беше пълно. Дали щях да открия пътя до село? И какво щях да намеря там?
Но Моето Момче се върна след два месеца. Беше някак различно – пълно с някакъв гняв, обида и амбиция. Започна да учи повече. Често на висок глас се заричаше, че ще отиде ТАМ, но не като мияч на чинии. “Там няма да гледат на мен като на низше същество!” Хем се радвах, че споделя с мен като с приятел, хем треперех вътрешно кога щеше да дойде часът на раздялата.
Когато ми каза “да си стягам багажа”, сърцето ми щеше да се пръсне. Уж знаех, пък раздялата пак ме свари неподготвен! После - от думите му, че отивам с него, през дългото пътуване, та чак до първите ми стъпки на твърда земя – всичко ми се губи в мъгла.
Не разбрах в коя страна отидохме. Миризмите бяха нови, езикът – непознат. Отначало се настанихме в общежитие за емигранти. Имаше хора от цял свят. Но никой не си беше довел кучето. Не знаех да се радвам ли на това. Дали наистина съм толкова близък и важен за Моето Момче? Или за него бях “Това е България, момчета”? Или – “жив щит срещу самотата”? Има ли значение? Заедно сме и това е достатъчно. Прекалените анализи са в състояние да съсипят и най-доброто приятелство. Мълчанието на домашните любимци (ех, дразни ме това определение, ама аз съм малко особено куче!), но не-словесността ни е едно от най-силните ни предимства пред човеците, да не си го отнемам, добре, че Моето Момче не знае какво наистина се върти в главата ми!
Та за живота ми в чужбина. Мога като емигрант, завърнал се без време, да се хваля пред съседите – като няма как да проверят. Мога и да се окайвам, на каква полза? През повечето време стоях сам. Един – два пъти излязох сам навън, но местните кучета ми изръмжаха да не им се пречкам в района. Аз съм бил само един навлек, който им яде от храната и се опитва да им отнеме от територията, както правели всички чужденци. Да се връщам, откъдето съм дошъл! Кой ме е излъгал, че “у тях” има място за всички?! Прибирах се с подвита опашка. Ех, къде сте, зелени родни поляни?! Единствената ми връзка с “Това е България” беше Моето Момче, което отдавна вече не беше момче, а млад мъж, както и аз не бях вече “момче”, но продължавахме да си викаме така – по навик и като връзка с предишните нас, с предишния ни живот.
Моето Момче работеше от сутрин до вечер – искаше да успее. И успя! Започна работа в някаква банка. Стегна си малкото багаж и се премести в хубав апартамент в добър квартал. Боли ме да си призная, но се поколеба дали да ме вземе със себе си. Все пак бях само обикновено българско куче! Нямаше да се вписвам в новия му имидж! Дали от сантимент или заради местната зоополиция – все пак ме взе. Да не му мисля толкова, мисленето ме прави тъжен.
Сега ядях по-скъпа храна, но пак стоях сам по цял ден. Поне ми оставяше пуснат телевизора. С времето се научих да въртя каналите с дистанционното. Все търсех зелените поляни на нашето село и никъде не намирах толкова хубави. Веднъж неочаквано чух по телевизора позната реч, после и песен, а накрая показаха и места, които много приличаха на ония, които бяхме обикаляли с Дядо. Не бяха същите, но бяха “Това е България, момчета!” Очите ми плувнаха в сълзи, не се смейте, сърцето ми плувна в сълзи, целият треперех, от радост ли, от мъка ли, от двете ли ... Оттогава все търсех тоя канал и се чувствах по-малко нещастен. Живеех с надеждата един ден да се върна, да се върнем при зелените поляни на нашето село в България. Нямаше как най-накрая моят човек да не забележи, че гледам все един и същ канал. “Мъчно ти е за България, а?” Тогава ми каза, че Баба от село и Градският Дядо са починали, да почиват в мир, а в селото бил останал само един жител. Много български села били опустели. “Няма при кого да се върнем! – така ми каза Моето Момче. - И няма защо да се връщаме!” Негови приятели се били върнали в България, няколко месеца напразно търсили работа, сега отново били по чужбина. Така и те били добре, и на близките си пращали пари, не че ние вече имаме близки в България. “Това е България сега, моето момче, не е онова, което ти си мислиш, и онова, което си спомняш!” След тия думи сякаш най-после напуснах моето село, този път завинаги. Силите ме напуснаха. Изведнъж усетих колко съм остарял. Свих се в ъгъла и нямах желание да мърдам оттам. Дори телевизора вече не пусках. Не ми беше нужен, за да виждам зелените поляни на България. Като затворех очи, пак бях там. С Дядо обикаляхме ли, обикаляхме, и всичко си беше същото. Който каквото ще да ми казва, България винаги щеше да си бъде “Това е България, момчета!” на Дядо!
Един ден Моето Момче ми каза: “Хайде, стягай си багажа! Не мога да те гледам такъв! Ще отидем до село, до нашето село, момчето ми, поне това ти дължа ...”
Не усетих как стана всичко. Пак бях млад, бях пале, сгушено до майка си в панер, покрит с дъхаво сено - колко силно и хубаво мирише! Дядо стои сред една зелена поляна, най-зелената, изпъстрена цялата с цветя, вика ме с ръка, смее се на радостта ми и през смях казва: “Това е България, момчета! Най-хубавата земя на света, момчета, нашата земя!” А аз тичам към него, тичам и всеки момент ще го близна по ръката ...
Обръщам се да видя дали Моето Момче идва след мен, още не го виждам, много бързо съм тичал, изпреварил съм го, но знам, че ще дойде. Тук са Дядо, Баба, тук съм аз, това е България, не може да не дойде!
източник: Варна на младите
Няма коментари:
Публикуване на коментар