Вчера, докато
боледувах сутринта, прочетох книгата „Водата пише". Не е това, което
очаквах. Много повече е.
Първо е фантастика -
антропологична, българска.
Второ – историята е
интересна.
Трето – има едни
обертонови нива – преднамерени или не, които много ме кефят:
- планетата на плужеците, открити от българския космически кораб,
- енергията от пропуснатите удари, с която се движи...
- малкият кораб с име, напомнящо за искърско говедо...
- синигерчета и чичопейчета,
- деца, по-бляскави от бащите и майките си...
- раждане от полужена-полуробот, но истинско раждане...
- сълзите на изгубените раси – дар за боговете... желязото...
Четвърто – има един интересен момент – стилът на разказване, характерен за
българското аналитично киноправене – не
съм мислила върху него, но тука има нещо такова – предполагам, че много от нас го следват, без
да мислим – но се нарушава единството на
място, време и действие.
Пето – най-интересното
от моя гледна точка – имената са български, обикновени, даже немодерни. Нали
съм си извратена двуезична вещица, пробвах да прочета първия разказ на инглиш –
ми, кво, дори имената са семантично преводими и тогава мохабетът си става на
инглиш, без да му мигне окото. Това дава интересни идеи за българската
литература с българските – неизмислени – имена и нейното място в мрежовите
пространства на глобалната култура... А също и за необходимостта да я говорим
тая наша идентичност в препълнения с Джон, Бааааб и шитофъци пространства.
Оказа се, че
просто ние не сме привикнали към нашите имена в такъв текст и контекст – докато
руските и англоезичните отдавна са ни свикнали към себе си... И после върнах
малко лентата да се кефя как имената дават на текста личност – това си е моето
понятие – текстоличност – the Self of the text.
Не ми харесва
само едно нещо – думата „европейци" – тя няма да съществува в космоса.
Гергана
Апостолова
Няма коментари:
Публикуване на коментар