Връчиха наградите на отличените в поетичния конкурс Наздравица за любовта

На тържествена церемония в Градската библиотека „Паисий Хилендарски” бяха наградени отличените автори в Петия национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта”, организиран от община Асеновград. 89 поети от цялата страна са участвали във възпяването на любовта и виното, оповести Атанас Капралов, председател на журито, чиито членове бяха Валентина Радинска и Виолета Христова.

Победителите бяха наградени от зам.-кмета на община Асеновград инж. Мария Вълканова, като на заелите първо, второ и трето място тя връчи и плакет с логото на конкурса, изработено от художника Иван Любенов.

Първо място – Валери Станков, Варна
Второ място –  Бойка Андреева, Пловдив
Трето място – Светла Гунчева, Бургас

Поощрителни награди
Вася Василева, София, и Миглена Миткова, София

Награда за асеновградски поет
Калинка Милева и Атанас Георгиев

Първо място

Валери СТАНКОВ  

Невъзможна обич

…някой ден ще те повикам със последния си дъхв снопи сечена тръстика – и по туфи горски мъх,
есенна, така внезапна! – вихрулица в късна ръж,
къпа ли ме, или капна върху мен въртопче дъжд? –
мъж без ЕГН и логин, спал под моста на хотел, 
все ще ти запаля огън в някой стар, пробит варел,

ще ти стелна моя шушлек под смълчаните върби
и реката ще ти шушне светли рими – може би? –
Бог за теб ми ги е пратил – кратки като ултразвук,
ужасът – да съм писател, нека го живее друг! –
нас мъглите в светли роби да ни скрият в тих приют,
моя невъзможна обич! – ноемврийски вихри студ.

Обичам те до следващия ъгъл

…до ъгъла и малко по-нататък –
до някой следващ по-добър живот,
ако случайно нявга те изпратя,
гушни се в твоя топъл шевиот? –
вдигни яка, и – моля те, не бързай
да се качиш във първото такси,
без тебе булевардът хуква – бързей,

а в него няма кой да ме спаси,
градът, за други влюбени обител,
заспива – чужд, далечен и нелеп,
а аз крещя в несвяст срещу колите
ужасните си стихове за теб,
не помня някога да съм те лъгал,
без теб денят ми спира своя ход…

Обичам те! – до следващия ъгъл
на този невъзможен мой живот.

Бог е любов

…Бог е навсякъде до теб –
на улицата, вкъщи, в храма,
в чашлето с благия салеп,
което ти поднася мама,
в тревите, в утринния бриз
по тихите алеи в парка –
невям по някакъв каприз
край теб запалва си цигарка,
стърчи край болния от СПИН
или при лудите в Карвуна,
във погледа на твоя син,
когото ти насън целуна,
навярно плаче, ако ти
подминеш гладното сираче,
но и това ще ти прости,
че пастриш медното петаче,
дори за твоя стар баща
не ти, а Бог полага грижи,
и тъй – от хиляди лета,
Той земните дела ни движи,
пак Той ръката ти държи,
та вярно да животописва –
със мисъл – чиста от лъжи,
и на преблагости пречиста,
без диплома за богослов,
си знам, че Той ми е приятел…

На този свят дошли с любов,
Бог със любов ще ни изпрати.

Второ място

Бойка АНДРЕЕВА

*    *    *
ТРЯБВА ДА ЗНАМ, че те има
в едно малко градче на изток.
Пада и смазва зимата.
Хапе кръвта ми неистово.
Не мога да те достигна –
преспи в косите се свличат.
Валят в небето пресипнало
думи, които обличам.
Намятам ги като сбогом
и с тях отново замръзвам.
Искам по хоризонта
огънче към теб да плъзне.
Да блесне, да ти намигне
от един прозорец тъмен.
Животът не ни достигна
да се обичаме мъдро.
Но трябва да знам, че те има!
Иначе… как да живея?
А във окото на виното
се ражда дом за химери.

Тракийска песен

Цветът на виното е същият, какъвто беше в първата ни нощ, царю…
Червен като развятата над здравото ти рамо мантия…
Блестящ като очите ми и като сватбената огърлица,
която ми дари по сватовете.
Дълбок като обятие.
Не ми остава много време наздравица да вдигна.
Зидарите работят здраво и скоро мрак ще скрие
чертите ти, косите ти.
Ръцете ти, любими…
Отвъд стената конят цвили и диво пода рие.
Не съжалявам, Терес.
Нито миг не бих сменила с времето,
живяно някога без теб.
И затова те следвам
дори сега, дори и тук.
Навсякъде, владетелю.
Във земния ти път, сега – и във небесния.
Фиалата потрепва леко и виното напира.
Една идея по-горчиво. С един живот по-кратко.
По хълмовете ненапразно бучиниш събирах…
Помръква златната ти маска. И пътят е обратен.
Готова съм.
Сега остава наздравица да вдигна.
За теб, за любовта, за мен и за живота, Терес!
Отвъдното е само сън. И скоро там ще стигнем.
Но двама – значи живи, Терес.
Но двама. Значи вечност.

Трето място

Светла ГУНЧЕВА

Като лебед

Тя е статуя. Карарски мрамор.
Господ ваял дълго, много дълго
и не сбъркал никъде, дори със грамове.
Спуска се денят по хълбока й

и подготвя своето любовно ложе.
Светлината му се притаява в ниското
като в чаша вино. Може би
ще успее някак да не я разплиска

и да пие цяла нощ от нея.
Може и да коленичи.
Може даже и да занемее.
Лебедът-мъжкар така обича.

Лек

Надеждите?... Те са на дъното на тази чаша.
Над тях е цялата мъзга на зърното,
наливана от слънце и вода, опрашена
от пъргави пчели, от рая върнати,

за да помогнат да намериш лек за болката.
Но болката… за нея няма изцелител.
И никой даже не те пита колко е.
Безпомощни, забягнаха пчелите.

Надеждите?... Понякога изплуват хранени
с трохите на една любов нечакана –
мехлем за незарасналите рани.
И дълго срещат и изпращат нощни влакове,

опитвайки се някак да се утешат,
че са изплували завинаги от дъното.
Какво й трябва на потънала душа –
една дълбока чаша до разсъмване.

Тайна

Преди да стана вино, бях лозница.
Подпирах тежкия товар на времето
като Сизиф, подложила гърбицата.
От райските лозя калем да взема,

протягах клони – лъч да не изпусна
от слънцето, което над главата свети,
за да налея облите зърна с вълшебен вкус,
а за дъха им да завиждат боговете.

А после, натежала като пълно виме,
подмамвах гладните берачи – птиците.
Божественият дар нектар да имам,
от който се запалваха зениците,

ме караше да се наливам с нова сладост.
Накрая проумях – не е случайност,
да пълниш нечия душа с любов и радост
е пазена на дъното на бъчва тайна.

Поощрителни награди

Вася ВАСИЛЕВА

*    *    *
В дванайсет и половина
светът не е същият.
Прокурорът подписва
смъртна присъда.
Кварталният алкохолик се прощава
с миналото и изпива
чаша вода.
Красавицата от бара измива
чуждата похот,
а офицерът от кашимерията
тръгва на поход.
Заможният бизнесмен разбърква
с досада чинията
с кралски скариди и си припомня
оная детска филия
с масло и пипер –
най-вкусното нещо на тоя свят!
Философът въздъхва:
часовниците не спят.
Те са създадени с една-единствена цел –
да оповестяват време
за сън, любов и дуел.
А поетът ще напише:
В дванайсет и половина
в бутилките пее душата на виното…

*    *    *
Когато
съвсем си изпуснал
метафоричния дух на бутилката
и когато бутилката с вино
е празна в буквалния смисъл,
а ти си по-трезвен от монахиня,
вместо да лягаш на релсите
поради липса на смисъл,
легни върху гладкия черен гранит,
все още топъл от краткото лято…
Опитай да преброиш
всички облачета над теб.
Няма да можеш. Но може би
ще усетиш смисъла.
Стига да успееш да прочетеш
думичката ЛЮБОВ,
изписана от подредените
късчета в бяло.

*    *   *
Любовта е
мъчително скитане из пустинята.
Театрална пиеса,
в която липсват аплодисменти.
Една душа ми остана,
за Бога, вземи я!
По пътя като светулка
в тъмното да ти свети.
Сълзите на краткото лято
напълниха стъпките ти
в морския пясък.
Защо ли изобщо те срещнах?
Бутилка мавруд ще ми върне
предишната тръпка,
но кой ще ми върне
оная твоя любов –
грешната.

Миглена МИТКОВА

Празно като чаша

В гърлото ми гнездят капки сухо вино,
остри като спомен – глождят ме и дращят.
Болна, тишината в тъмното крещи, но
днес във мен е празно. Празно като чаша.

Паякът заплита лепкави дантели,
те като наметка въздуха прегръщат
и запълват дупки по стените бели,
но във мен е празно. Празно като къща.

Пухени завивки кожата ми чоплят,
като стара рана пак ще я обелят.
Молех се поне гърдите ми да стоплят,
ала днес е празно в мен. Като постеля.

Сипвам си догоре. Нека дрожди хранят
зейналия гладно във душата жлеб.
И в пиянски унес може пак да стана
цяла. Като къща и постеля с теб.

Награда за асеновградски поет

Калинка МИЛЕВА

Споменче сладко, споменче живо

Все по-еднообразно
минават си дните ми.
Вече забравих
да се усмихвам.
Все по-често сърцето ми
излиза от ритъм.
А нощите ми осъмват
все по-безсънни.
Искам да съм спокойна.
Да ми е тихо.
Да си легна в дванайсет
и стана във шест.
Болките хапят
най-силно във тъмното.
Живея непрекъснато
в някакъв стрес.
Много съм уморена.
И тъжна. Аз ли съм?
Визията ми няма
нищо общо с предишната.
Искам да си почина малко.
Не го направих и днес!
А тялото вече
да ми служи отказва.
Чувствам се огорчена и празна.
Чувствам се неразбрана.
Излишна!...
Добре, че вечер,
когато заспивам,
споменче сладко,
споменче живо
при мене пристига.
Целува ми устните,
черпи ме с вино.
Разнежва ми чувствата
и приказка ми разказва:
как някога, някога,
не много отдавна
едно красиво момиче –
влюбено и обичано,
щастливо е тичало…
По-бързо от вятъра!

Чаровно

Ще се направя на леко разсеяна
и изобщо няма да забележа
как очите ти влюбено греят
и ме гледат премрежено.
Ще се усмихвам мило на всеки,
който да ме ухажва посмее.
От ревност ще те боли сърцето
и кръвта ти ще полудее.
Ще заплаче китарата стара
и тъгата в мен ще докосне.
Ще изпуша всичките си цигари
в очакване да си тръгнат
и последните гости…
Ще бъде нощта гореща и дълга.
И много вино с теб ще изпием.
Ще потънем в любовна магия.
И с любов ще се напием.
Ще си признаеш колко
много съм ти липсвала.
С целувки ще изтрия болката
на лицето ти изписана.
Ще се усмихне любовта, чаровно
взела твоята усмивка.
Ще ни покрие утрото грижовно
със слънчева завивка.

Неговата любов

Той обича красиви неща.
Естет е.
Домът му е пълен
със живи цветя,
ценни вещи,
картини и книги.
По душа е художник.
По дух – поет.
Не е бохем.
Не се забърква
в отношения сложни.
Не понася интриги.
Има си план за всеки ден.
Скромен човек е.
Работохолик.
Точен и подреден.
Има си мярка.
Знае винаги кога да спре.
Знае кога да каже: „Стига!”
Има талантливи ръце.
И с търпение всичко постига.
Много е романтичен.
Често прави подаръци странни,
нестандартни, различни,
носещи скрити послания.
Решенията му винаги
са категорични.
В сърцето си крие
незараснала рана
от горчиво обичане.
Тази вечер ще дойде Тя!
Затова така се вълнува.
На масата се усмихват
любимите й цветя.
Фруктиерата е пълна
с портокали и мандарини.
Кристални са чашите.
Отлежало е виното.
Когато Тя дойде,
Той силно ще я прегърне.
В очите му ще изгрее
пламъче неприлично.
И всичко ще свети.
И ще стане магично.
Толкова много Той я обича!...
Като светъл лъч,
като свеж аромат,
като полъх нежен
Тя влиза.
Една топла мъжка сълза
смутено целува ревера
на новата му риза.

Атанас ГЕОРГИЕВ

Когато си отида някой ден

Когато си отида някой ден,
пътеката в гората ще е празна,
но с теб ще крачи споменът за мен
и ще те питат животинки разни:

„Къде е той, навярно е зает
със нещо важно, нещо неотложно,
щом днес го няма – да трепти край теб,
забравил за проблемите тревожни?”

А фотокадър ще изплува стар
от миналия носталгичен свят:
пъртина, сняг и цъфнал минзухар,
за който аз навярно ще съм сляп.

В наздравиците ще отеква, знам,
гласът ми, ще го чуваш онемяла.
А чашите, като камбани в храм,
ще пеят светли химни на раздяла.

Когато си отида някой ден,
ще ти говоря с мислите отбрани
за любовта, живота споделен
чрез Уилям Уортън, Льоса, Мураками…

Когато си отида някой ден,
не зная там какво ще ми се пада,
но с болката, че ти не си до мен,
където и да съм, ще бъда в ада.

*    *    *
Животе мой, да пием на раздяла –
последно вино в чашата искри.
Обичам те! Във тази възраст зряла
разбирам, че обичаш ме и ти.

Със всяка глътка спомени напират –
отекват във сърдечния ми ритъм.
И все оная пъстрокрила птица –
зад всеки спомен Любовта наднича.

Красив си, мой животе, и от тебе
кажи ми как да тръгна безразличен?
Но няма време, вече няма време,
а мога още много да обичам!...

Навън е тъмно – със безброй звезди
Вселената любов вещае тихо.
Животе мой, наздраве! И прости!
Ще си говорим после – до насита.

Вино от мъка

                                         На баща ми

Стафиди, като мъка черно грозде –
за цялата година той събра.
И в живота – запустяло лозе,
от бурени превзето – е така.

Баща ми завеща тук сто кютюка
на камънак, но знам, че ще е грях
да го оставя. Всъщност не ми пука –
нахалост е, но спомен е за тях.

Аз помня как баща ми ги събира
приятелите със един бакър –
по празниците пиха не „по бира”,
а гъсто вино, пяха в строен хор.

Дали от мъката така са пели?
И мъката ли всъщност ги събра?
Но помня по лицата им червени
как виното сияеше. В хора

те пускаха душата да играе,
прегърнати през рамо – все мъже.
Жените им усмихнати, желани,
поднасяха поредното мезе…

Животът е на нещо да си верен,
да те обича и да го обичаш,
със много прости думички го мерим,
но цял живот се учим да ги сричаме.А