Автори в аванс представя творчеството на познати вече автори в различна светлина. Тук поетите са прозаици; прозаиците - преводачи или поети; драматурзите - поети,преводачи, журналисти и т.н.
Днес имате възможност да видите поета, преводач и редактор Красимир Тенев-Майстора с неговото различно лице - прозата.
Красимир Тенев е член на ЛТО "Огнище"към читалище "Н. Йо. Вапцаров" - Благоевград.
Публикува свои творби в различни литературни издания.
През 2009 издава първата си стихосбирка "Венец от думи" - Инфодизайн -ООД, а през 2011 стихосбирката "Съдба е" - изд.Буквите
Негови творби са включени в Алманах Любовна лирика на "Фондация Буквите"
Член на СНБП.
През 2009 г. печели специалната награда на госта на журито в конкурса "Поетични звуци".
2010 - първо място в конкурса "Очи за себе си" на литературния сайт Хулите и първо място в Летния фейсбук конкурс "По стъпките на лятото" - Фондация Буквите.
СИНЕОКАТА
– Отивам на кино! Ще дойдеш ли? – попита Страхил.
Съквартирантьт му поклати отрицателно глава – оня, характерен само за българите жест, който навсякъде по света се приема като знак на съгласие. Дори не вдигна поглед от кръстословицата, с която се беше заел. Гошо беше мълчалив, мустакат младеж от Добруджанските села, наскоро прекъснал следването си. От няколко месеца работеше като бодигард в дискотека „Koala”. Беше по-известен като Гошо Инкята, защото можеше да погълне халба бира за три секунди без гълтачът му да помръдне. Сякаш я изливаше във фуния. Колекционираше кутии от вносни цигари и ги лепеше по стените в сложни композиции. Във всяка от тях оставяше по една цигара. Май не си даваше сметка колко изкусително е това за Страхил, който ги отказваше от понеделник... и после от другия понеделник. Пъстроцветните им рекламни надписи денонощно крещяха: „Изпуши ме!”
Страхил мина покрай огледалото в коридора, хвърли небрежен поглед към отражението си и прокара пръсти през дългата си коса, в движение приглади брадата си и тръшна външната врата, на която отвън висеше некрологът на хазяина. Знаеше, че визията му е демоде, но още не беше решен да я промени. Носеше тесни джинси, които по незнайни причини само в България наричат дънки и вталено сако от същата материя. Там, откъдето идваше – Русия, дългите коси и бради не бяха модна тенденция, нито се приемаха като символ за принадлежност към определени политически или творчески среди - бяха необходимост. През лятото ескадрили от комари пикираха към всички достъпни части на тялото и като изтребители-камикадзета се забиваха в тях. Не по-малко безпощадни бяха и зимните студове. Затова мъжете по тия географски ширини често оставяха естествената растителност по лицата си, за да изпълнява защитни функции. Човек привиква с визията си, колкото и да е странна. Модата се мени, но наченките на мутации, породени от атавистичния стремеж към оцеляване, изглежда са по-устойчиви от ефимерните модни увлечения.
Спусна се надолу по стълбите. Не обичаше асансьорите. Помисли си, че дон Корлеоне е бил прав да ги оприличава на капани за мишки. А и коляно вече не го болеше. Бяха минали шест месеца от катастрофата... Времето, физиотерапията и нагревките, които му предписа д-р Стоев, бяха помогнали. Вече можеше дори да тича. Когато стигна на автобусната спирка, огледа чакащите – хилав старец, досущ като една от илюстрациите в разказите на Чудомир и строга лелка. Често намираше прилики между случайно срещнати хора и известни личности, филмови герои или дори предмети. Последните слънчеви лъчи пробождаха тънките облаци, придавайки им огненочервени оттенъци. Един лъч сканираше лелката, която в полупрофил му заприлича на Маргарет Тачър. Автобусът подмина с няколко метра спирката и Страхил, въпреки че беше по-близо до вратата, кавалерски изчака Желязната лейди да се качи първа. Малко преди вратите да изпухтят като парен локомотив, дотича пухкав, запъхтян младеж с малки очи, ниско чело, остър, като връх на копие нос и щръкнали напред зъби. Страхил мислено го нарече Плъхчо, както се казваше един анимационен герой. За миг се поколеба дали да го кръсти Пухчо или Копиеносец. Но Плъхчо побърза да затвърди своето име – измъкна от джоба шепа слънчогледови семки и започна да ги гилотинира със стърчащите си резци. Продължи невъзмутимо заниманието си, дори когато очите му срещнаха отражението на строгия шофьорски поглед във вътрешното огледало за обратно виждане.
При хотел „Плиска„ Страхил слезе и се отправи към подлеза. Отвътре се носеше музика. Уличен музикант свиреше на акордеон и пееше:
За мен ти си морска сирена,
морякът удавник съм аз...
...................................................
… защото в света няма друга
като твоите сини очи.
И тогава я видя – стоеше на входа пред стълбите. Гледката предизвика стихотворно кръщаване:
Фея! – блондинка висока,
в синя плисирана рокля,
с токчета – цели кокили,
стискаща три карамфила.
Усмихна се на стихчето, което мигновено бе съчинил. Слезе по стълбите и когато я наближи, най-неочаквано феята се хвърли на врата му. Карамфилите забарабаниха по гърба му. Бухналата ù руса коса го гъделичкаше по лицето. След малко дамата, изглежда усетила липсата на взаимност в прегръдката им, го пусна, отдръпна се на метър разстояние и взе да го разглежда. Страхил стоеше като вцепенен, зяпнал неразбиращо с неприкрита изненада. Феята каза:
– Ама ти не си, не си… Боже, колко приличаш на него! – и започна да се извинява - направо бил двойник на гаджето ù, с което имали среща точно на това място. В главата му изплуваха различни съмнения: „Дали това е някаква свалка? Може просто да е момиче на повикване в хотела и да си търси компания. Възможно ли е някой да прилича толкова много на него? Ама тя да не е…?” Веднага провери портфейла си – беше на мястото си. Без да каже и дума, Страхил тръгна към кино „Изток”, отнасяйки със себе си остатъка от съмненията заедно с облак от жасминовия ù парфюм. Поколеба се дали да не се поразмотае на безопасно разстояние и да дочака двойника си. Любопитството му изгуби съревнованието с интереса към филма. Щеше да го изпусне. Не случайно беше зарязал ученето посред изпитната сесия. Филмът си го биваше. Сигурно... Но не видя нищо от него. Бялото платно сякаш беше синята ù рокля. После на екрана изгряха чифт дълбоки сини очи, безкрайни като небето. Струваха му се далечни, като през обърнат бинокъл. Или бяха проектирани в математическия символ за безкрайност? Два бездънни кладенеца, в които вместо да утоли жаждата си, човек може и да се удави. Спомни си заръката на баба си: „Чедо, кога дойде ред да избираш мома, избери я от селото, па даже и от махалата! Да са ти роднините под ръка! И къща кога заправиш, да има кой да ти помага…” ”Ама да не я избереш между първите на хорото, като мене, а на полето я избирай!” - бе добавил дядо му с широка усмивка.
Замисли се за магнетичната брюнетка от провинцията, с която наскоро се бе разделил. Беше му пратила писмо, в което го молеше да се срещнат през уикенда. Почувства се като магаре между две купи сено. Коя ли щеше да избере?
Всъщност съдбата вече беше предрешила този избор, но той още не го знаеше. Щеше да наруши бабината заръка, донякъде и дядовата. Сините очи… са най-лъжовните.
Няма коментари:
Публикуване на коментар