Журито бе в състав: председател Михаил Белчев, поетът и сценарист Ивайло Вълчев, поетът Бойко Ламбовски , критикът Благовеста Касабова и носителят на третата Славейкова награда от миналата година Евгения Панчева.
Конкурсът за непубликувано стихотворение се организира за седми пореден път в рамките на националните Славейкови празници в Трявна.
През есента ще бъде издаден сборник с 20 от най-добрите творби от конкурса.
Наградени творби
| ХАМАЛИН /Людмил Попов Обичам звездите донесени на гърба ми, намерени в драките, с раздърпани краища, с вълмо оставено по бодилите и по тръните и с някаква светлина дето само аз виждам. Даже не съм ги търсил с иманярски тояги, даже не съм и разпитвал как и къде да ги диря, изведнъж ги усетих блестящи на раменете си и поех по нагорното, натоварен с тежко звездило. Те се хванаха здраво – забили лъчи във гърба ми, гъделичкаха и ме ръчкаха – запалиха и огън отвътре, от смях и от светост ме караха да тичам със зайците, а те ми цирикаха: – Ваша светлост! Ваша светлост! И ако някой ме пита: “Какво е това на гърба ти?” – ще му кажа: “Закачалка на която изсъхва човешкото, или пък нещо, от което блестиш и белееш” и ще скрия, че нося звезди на гърба си. АУТОПСИЯ НА ЗИМНИТЕ МИРАЖИ Аз не живея. Чакам. Има разлика. На айсберга ти вдигнах сух вигвам. Остана ми трохичка от порязника. И виното си нощем смуча сам. На връвка ти навързах седем чироза. От сол и слънце хванах педя глеч. Ако ме виждаш, значи телевизорът отново прожектира глупав скеч. През бездните към теб аз гълтам вятъра. Вселените към теб вършея с трън. И щом достигна някой ден Екватора, ще се стопя - мъжът във твоя сън. Кой вятър листопадите извози ми, в чувал ли чер насмете ги студът, че - сякаш разоран от зли булдозери - изопна плажът охтичава гръд? Далече - там, над бездните раззинати, и гларусът отказа да лети. И моят ден се щура - дрипав циганин - пи, хапна - сетне хукна, не плати. Самин и гол - забих душа в мелтемите, и дим от кораб вейна черен креп. И си обръщат рибите коремите във паметта за лятото без теб. А зимата тършува в панталона ми. Мъглата се влече - протяжен сън. И слънчицето само с кран сто тона се вдига и се срутва - тежък пън. И хоризонтът черна връв нахлузва - усуква, стяга гърлото ми - клуп. Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт накълцаха небето - тежък труп. Къде сте, мои изгреви сафридени? Проскърцва студ - изкъртено биде. И моят ден ли всуе ще си иде, тъй - без да знам защо при мен дойде? Човек ли, живинка да мине - кой да поседне с мен на дрипавия плаж? Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли, животът ми без теб ще е мираж. В. Станков |
Стефан Иванов ІІІ-та награда Трявна 2011
Какво бих дал за нея
бих си ритал трудовата книжка
бих отишъл за зелен хайвер
бих ял бой бих мил чинии
бих мръднал всичките си пръсти
бих станал вегетарианец
бих си изгубил сън и апетита
бих си плюл и в пазвата
бих се изпотил стотици пъти
бих подарил библиотеката си
бих седял спокоен въпреки страха
бих изслушал историите на майка й
бих преглътнал факта че не може да готви
бих ходил до гробищата
бих разгледал няколко мола
бих се прекръстил и молил
бих и правил чай кафе какао
бих се запознал с баща й
бих и наливал червено вино
бих я научил да играе тенис
бих търсил трюфели в гората
бих чистил след котките й
бих ремонтирал чадъра й
бих събирал шишарки
бих правил сандвичи за бездомници
бих лепил тапети
бих топлил мляко за бебето
бих ходил на куклен театър
бих приел ярко червено на устните й
бих се примирил че не харесва Елитис повече от Елиът
бих мълчал когато трябва
бих спрял да се дразня ако не вдига телефона си
бих харесал маникюра й въпреки че мразя дълги нокти
бил слушал как емил димитров пее „ако си дал ако си дал”
бих правил планове бих живял ден за ден
и бих се замислил
че това което говоря са глупости
чувам я как се смее на тези
ненужни предизборни обещания
тя знае
нищо не бих направил „ако” или „при условие че”
просто го правя без да се замисля
както дишам когато спя
миг преди тя да прекъсне с език съня
------
Владо Любенов ІІІ-та награда Трявна
Духовата музика
Ето я – иде пак селската духова музика млада –
с цигани, българе и с диригента им влах,
култово кърти паветата с гръм по площада,
вади бордюрите, циглите смила на прах...
Дуф-туту-дуф, дуф-дуф, туту-дуф!... – бие тупана,
бае Димитъра вае със китката сякаш по тежкия звук,
и ехото връща разлято със „еххххх” от Ръжана,
сякаш завижда на техния дух самоук...
Спас с кларинета, Найден с флигорната, Ачо с тромпета,
басът, огромната туба, граждани, шопи, и аз –
малкото хлàпе, комуто му скача сърцето,
там на мегдана, сред тези велики мъже, във захлас...
А барабанчето реже с картечни откоси душите,
Начо се смее и зарад мен се изпъчва напред,
сякаш е знаел, че аз зарад него и тези разтърсващи ритми,
още преди да порасна ще стана поет...
И цигането с лъжицата весело удря чинела,
и мята ръце диригента им влах като луд,
сякаш да спре, но не може, защото към нас е поела,
тази духова музика в жега, и в буря, и в студ...
И вървиме след нея – българе, цигани, – всички,
къртим душите си, смиламе грижите в прах,
а подир нея вървят и се кланят, и кръстят, и сриват се ничком
и Тангра, и Ра, и Орфей, и Исус, и Аллах!...
източник:Форум/Хулите
Няма коментари:
Публикуване на коментар