И така, на 17.06.2011 г. към 15 часа потеглих за гр. Елин Пелин. Пристигнах в 17.45 ч. Казано ми бе да стопирам някоя кола и така да се придвижа до първата табела за града, където е разположен феста, но колите или не спираха, или си бяха за вкъщи. След половин час се появи нещо като такси и мен, заедно с още три жени ни натовари и откара за града.
На входа на палатковия лагер ми казаха, че ако искам да вляза трябва да броя 30 кинта.
Аз им обясних, че съм от номинираните и ми е обещано безплатно участие. Допуснаха ме без викове. Първият човек на когото попаднах в охраняемата зона беше Момера Здравкова, още преди да се представим една на друга очаквах да чуя нейното име, което звучи не само екзотично, но и самата тя е нестандартна птица – беше облечена в индианска риза. Представи ме на журито, което като имена ми бяха познати, не и като хора: Камелия Кондова, Левена Филчева и Лора Скорчева. И се започна едно завихряне от непознати ритуали, практики и емоции.
Момера държа кратка реч, с която поздрави гостите и участниците във фестивала. Поздравления отправиха и д-р Мария Папазова, Йоги Вананда, Николай Христов, които в следващите дни щяха да са едни от главните действащи лица в мероприятията му.
Следваше изпълнение на три малки самодиви с още по-самодивските имена:Йоана, Боряна и Рада. През трите дни върху които имах поглед над тях ги запомних с нетрадиционните им носии, може би от румънско или молдова и с дългите им косици, сплетени на две миши опашцици. Всъщност и майка им беше едно уголемено подобие на тях самите.
Ансамбълът на Бистришките баби изпълни фолклорното шоу „Шаманизмът от Шопско”, а Самодивата Анна Марио изпълни няколко народни песни, които бяха подхванати и от част от публиката- може би хора, които не присъстваха за първи път на този традиционен вече за страната ни фестивал.
Следваше изпълнения на „Надеждата на Карандила“ – изпълнения на деца от музикалното училище „Надежда“ в гр.Сливен. С духови инструменти бяха изпълнени мелодии като например „Аризонска мечта” и много други, които не мога да цитирам поименно.
Децата на гостите на фестивала бяха поканени в цирк Кумбо, откъдето повече от час се чуваха ръкопляскания, радостни викове и щастлив детски смях.
С това вечерта приключи, като през цялото време диджея пускаше релаксираща музика.
Моето желание беше да спя под Елинпелинските звезди, върху една люлка под открито небе и учредителите на фестивала го сбъднаха, макар че можеше да се намери едно място и в палатка, както и в битовите постройки, защото мястото не беше съвсем в пущинака, а си имаше изградена своя инфраструктура. Така завърши първият ден на този неповторим по рода си фестивал.
Втори ден: Понеже имам навика да ставам рано, се бях надигнала още в 6.00 часа. Наслаждавах се на все още царящата тишина и на хора на гнездящите птици. Това, което обаче ми направи впечатление бе, че липсваше песента на щурците. И се запитах, дали присъствието на толкова много хора на едно място не бяха нарушили крехкото равновесие на и без това все по-крехката екосистема.
Но да не се отдавам на излишни разсъждения, които нямат отношение по темата ще продължа разказа си. Към 9.00 часа почти всички гости, както и децата им бяха вече на крак и чакаха новите занимания. Всъщност това беше един малък рай за децата – имаше люлки, пързалки и най-интересното – батут, откъдето се разнасяха весели викове.
Който имаше желание се включи в духовните практики, водени от Йоги Вананда, а именно: хатха йога, тай-чи, кунг фу, смехо-йога.
Следобяда бяха проведени три лекции: от д-р Мария Папазова имаща отношение към здравословния начин на живот; от Николай Христов – който запозна заинтересованите с ароматотерапията и Илиян Богев, който говори за космическото в геометрията на българските шевици и глаголицата.
След 19 часа беше проведен ритуалът на Мълчаната вода, като за целта девойките самодиви сплетоха жасминови венчета, играха ритуални танци и наляха вода в глинен съд от три водоизточника при пълно мълчание. Под вещото ръководство на Момера тя беше занесена на недалечна поляна, за да преседи на лунна светлина и да събере лунната енергия, за да бъде на другия ден лековита и магьосана.
Следваха фолклорни изпълнения и многобройни хора.
След 24.00 часа „Театър Грифон“ представи:
„Смъртта на Дон Жуан“ – моноспектакъл на Светозар Кнезовски-Заро, по текст на Левена Филчева, сценография и костюм – Весела Вълчинова
Това беше една трактовка на Шекспировия Дон Жуан, пречупена през погледа на съвременния автор, където текстовете звучаха модернистично и на мястото си, без да досаждат на публиката.
Следваше спане, ако е пълноценно спането под звуците на гайда и наблизо шептящи хора. В 4 и 30 бях вече на крак и пиех първото си за деня кафе край огъня.
В 5.30 желаещите да присъстват на Еньовденското тайнство се бяха събрали и напред с Момера, която носеше под ръка и сламения кон – жертвен агнец, посветен на Слънцето се отправихме към поляната с Мълчаната вода, за да посрещнем изгрева. Бяхме повече от 30 човека. На поляната стъпихме боси, за да не обидим божествата на Земята и набрахме билки и цветя. Поверие е, че билките набрани на Еньовден са особено лековити и лекуват 77 болести. После всеки се приближи към Сламеното конче и прошепна в ухото му най-съкровеното си желание, като го закичи с дарено цвете.
В 6.01 часа посрещнахме изгрева на Слънцето, като всеки направи някакъв жест за поздрав. Аз например го целунах с въздушна целувка, която после предадох на Земята.
Наредихме се в кръг и като изиграхме ритуален танец, произнасяйки мантрата Ом, се спряхме и всеки трябваше с една дума да изрази душевното си състояние и пожелание към всички в този момент. То беше различно за всеки един от нас. Не знам защо, но моята дума беше „мъдрост”.
Завърнахме се пречистени и заредени позитивно в лагера.
Децата приготвиха слънчева картина от различни семена, които след това бяха сварени на нещо като яхния, от която всеки можеше да си гребне.
п.с. На ухото на кончето си пожелах любов. Сега чакам да видя дали ще се сбъдне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар