Международната награда "Мелнишки вечери на поезията" в дванайсетото издание на едноименния поетичен празник в най-малкия град на България, бе присъдена посмъртно на Николай Алексиев от Сандански. Това бе оповестено на тържествена церемония снощи, на която прозвучаха творби и на другите отличени автори.
Журито с председател Христо Георгиев присъди първа награда на Тотка Савчева от София за стихотворението "Духът на къщата" и наЕлена Пренджова от Скопие /Република Македония/ за стихотворението "Път към завръщането".
Специалната награда на списание "Ирин Пирин" заслужи Ваня Ангелова от Велико Търново.
Наградата "Горчиво вино" е за Нели Господинова и за Ина Крейн от София.
Най-малък участник - за шестгодишния Божидар Попов от Перник.
Първата награда за хайку журито присъди на Латинка Златна от Ловеч.
Духът на къщата
И вече никой там не ме очаква.
Замина лятото във дъжд след татко,
а подир него тръгна есенната киша.
Снегът след тях ми обеща да пише.
Напролет зимната забрадка,
пристегната на възел под комина,
наказа го, че мъката с дима не си изплака -
задръсти кюнците със сажди и го срина.
А мама се уплаши и затръшка:
- Къде ти нов комин на стара къща!
По-сладката череша си отиде първа.
Маната черна я изпи, плода изсъхна.
А другата - съвсем се е прегърбила,
подпряна в здравеца, очи в земята пъхнала.
При мама се засели самотата.
Изкара четири години на квартира.
Чорапи вълнени през лятото плетяха,
прогнозата за времето все слушаха в ефира -
кога да изперат, кога бръшляна да подкастят,
преди да мръзне - качето с водата да изпразнят...
Но случи се. Похлъзна се. Светът се счупи.
Небето в двора падна. И остана.
След три месеца и навесът се срути
в деня, когато Бог прибра и мама.
Дочувам момини сълзи там, подивели,
притискат се в дувара, пеят бяло, бели…
Oт триста километра, рано в три, в неделя
събуждат ме далечните им трели:
- Стани, ще закъснееш, в пет е влака!
Ела! Духът на къщата сега те чака!
Тотка СавчеваПЕСЕН ЗА МАЙКАТА
В отрупаната със реси лозница,
подслон намерила е бяла птица,
сред листите направила гнездо.
А ниско долу, под асмата скрита,
във сянката й с нежност е завита
къщурка стара – родният ми дом.
Припича се на слънцето старица,
събираща последните искрици,
преди да падне пълната тъма.
Това е тя, обичната ми майка,
отпиваща от чаша чай със лайка,
Тя – стражникът самотен на дома.
Отслабнали са нейните зеници.
От взиране по опнатите жици,
душата много болка насъбра.
На твоето добро, познато рамо,
ще дойде, за да се наплаче, мамо,
една нехайна, лоша дъщеря.
А ти не искаш нищо във замяна.
Усмивката ти ще ни стопля, мамо,
когато нашите деца добри,
от нас си идат, пътя си открили,
без повече да търсят те закрила,
защото са порасли най-подир.
Под пролетно разлистена лозница,
седи във сянката една старица
към портата с надежда впила взор.
Бледнеят вече сухите зеници.
Отслабнала е силната десница…
И глъч оглася съботният двор.
Благодаря ти, мамо,
за вдъхновението, което ми даде!!!
Румяна Пелова
В отрупаната със реси лозница,
подслон намерила е бяла птица,
сред листите направила гнездо.
А ниско долу, под асмата скрита,
във сянката й с нежност е завита
къщурка стара – родният ми дом.
Припича се на слънцето старица,
събираща последните искрици,
преди да падне пълната тъма.
Това е тя, обичната ми майка,
отпиваща от чаша чай със лайка,
Тя – стражникът самотен на дома.
Отслабнали са нейните зеници.
От взиране по опнатите жици,
душата много болка насъбра.
На твоето добро, познато рамо,
ще дойде, за да се наплаче, мамо,
една нехайна, лоша дъщеря.
А ти не искаш нищо във замяна.
Усмивката ти ще ни стопля, мамо,
когато нашите деца добри,
от нас си идат, пътя си открили,
без повече да търсят те закрила,
защото са порасли най-подир.
Под пролетно разлистена лозница,
седи във сянката една старица
към портата с надежда впила взор.
Бледнеят вече сухите зеници.
Отслабнала е силната десница…
И глъч оглася съботният двор.
Благодаря ти, мамо,
за вдъхновението, което ми даде!!!
Румяна Пелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар