вторник, 8 август 2017 г.

Приятелите на Ивана

Четене с разбиране


Ивана е ученичка в първи клас. Всички деца в класа много я харесват и искат да бъдат нейни приятели. Днес след часовете, по време на отдиха, Гого, Мила, Вики и Ирка се промъкнаха тайно в класната стая.
 – Аз съм Ивана! – каза Мила и взе шишето ѝ с чай. Всички кимнаха одобрително и Мила го изпи.
– О, това ми харесва! – каза Гого. – И аз съм Ивана – бръкна в раницата ѝ той и извади всички закуски. – Мммм, вкусно! – рече лакомо момчето и набързо ги излапа.
– Е, и аз съм Ивана! – рече Ирка и грабна най-новата играчка на Ивана: едно миниатюрно пони. И за да се наслади на новата си придобивка, се скри в ъгъла да си поиграе.
– Е, така и аз знам! Сега аз ще съм Ивана! – рече Вики и обу новите обувки на Иванчето, защото последния час децата имаха физическо и част от нещата на тяхната приятелка бяха оставени на чина ѝ – т. е Ивана бе останала по гуменки за почивката си.
– Колко е хубаво да си Ивана! – каза Мила замечтано. –Трябва по-често да бъдем като нея.
– Нали сме нейни приятели! – засмяха се четиримата и излязоха в коридора.
 Скоро в класната стая дойде и самата Ивана. Беше ожадняла от играта. Но шишето с чай се оказа празно.
Ама че късмет! – рече тя. Някъде се е изляло.
Да – усмихна се плахо Йоанчето. Тя беше нова и не беше от приятелите на Ивана. За цял месец двете момичета си бяха разменили само няколко думи. – Можеш да си купиш чай от лавката за 20 ст. Или вода…
 Да, но нямам никакви парички. Изгубила съм ги – усмихна се с половин уста тя.
– Ето, вземи – рече Йоана. В шкафчето имам три бутилки с вода. Не са отваряни.
– Ох, много ти благодаря! Не зная как се е излял чаят ми.
 – За нищо! – рече Йоана.
– Може би ще е добре да те почерпя едно шоколадче. Мама винаги ми слага по две-три… А! Този път е забравила. Ужасно! Сега ще ѝ звънна – извини се Ивана и отиде да попита госпожата, дали може да позвъни на майка си.
 – Може! – отвърна госпожата. Но да се преобуеш и прибереш гуменките си.
 – Сега, госпожо! – рече учтиво Ивана и потърси обувките си. Странно, защото не ги намери там, където ги беше оставила.
Детето съвсем се обърка и се разплака.
– Стига си плакала! – рече Мартин. Нали си голяма! Кажи ми какво се е случило!?
 – Нищо... Просто нямам закуска, чай… И обувките ми ги няма.
 – Ха, това е по моята част. Аз съм истински детектив. Ще ги намеря за нула време? Записвам си. Какъв цвят бяха?
 – Ами едни розови, с малка панделка и с токче…
– О! Май видях преди малко едни розови обувчици близо до тоалетната. Ето ти моят Супермен. Поиграй си с него, докато намеря изгубените обувки! – рече Мартин и изхвръкна навън.
– Е, не… Ще извадя малкото си пони, докато си чакам обувките – усмихна му се тя най-сетне. – Благодаря ти!
 Но колкото и да ровеше в чантата си, нямаше и следа от понито. Ами сега! То беше най-новото ѝ, най-скъпото, най-сладкото.
 Ивана се разплака още по-силно.
 – Какво има, моето момиче? – попита госпожата загрижено. – Искаше да се преобуеш и да се обадиш на мама?…
– Мама… – ревна Ивана още по-силно. – Някой е пил от чая ми. Някой е изял закуската ми. Някой е обул обувките ми. Някой е отвлякъл понито ми… Мамо-о-о…
 – О! Това никак не е хубаво! – погледна я озадачено госпожата. – Деца! Какво се случва с вещите на Ивана?
 – Ето – каза Мартин. Той дърпаше Вики за ръкава, докато тя се опитваше да събуе малките розови обувчици с панделка. – Тя е! Щом е взела обувките, значи знае кой е взел и другите вещи.
 – Аз не съм. Аз само обувките, за да съм като Ивана…
 – А понито? А чаят? А храната? Знаеш ли кой ги взе? – попита госпожата.
Вики сведе поглед и нищо не каза. Ирка също си замълча. Тя стискаше силно понито в малката си ръчичка. Гого гледаше намръщено. Беше се издул от толкова шоколади. Мила се чудеше какво да каже. Но тъй като не успя да измисли нищо, също замълча.
– Аз мисля, че… не е хубаво да се вземат чужди вещи – каза госпожата. Така никога няма да станете приятели. Най-ценното в едно приятелство е да даваш, а не да вземаш. А ако сте взели чужда вещ…, намерете начин да поправите стореното… Върнете играчката, чая, закуските… Може би няма да стане още днес. Но утре, вдруги ден…
 – А понито? – изхлипа Ивана. – То ще е самотно без мен.
 Всички мълчаха. Ирка също. Тя сбута играчката в една дупка на парното и се зае с домашните си.
 Когато на другия ден в обедната почивка, се опита да го върне тайно в раницата на Ивана, видя, че ципът е заключен с катинарче. Затова тя хвърли понито на земята и приеснена избяга…
На входа видя Мартин, който пак играеше на детектив и ѝ стана ужасно горещо. Лицето ѝ се изчерви издайнически, но тя му обърна гръб и забърза към Мила и Гого, които си шушнеха нещо в ъгъла.
– Защо Ирка се изчерви? – записа Мартин в детективския си бележник. – Защо?... Наведе се да огледа още веднъж чина на Ивана и зърна на пода малкото бяло пони.

1.     Кои са приятелите на Ивана?

2.     Истински приятели ли са те? 

3. С кои деца би могла да се сприятели тя?

4.Защо досега не е станала приятелка с Йоанчето?

5. Как се отнася Мартин към Ивана? 

6. Има ли такива приятели във вашия клас?

7. А има ли деца със заключени чанти? 

8. Какво трябва да направи Ивана, за да разбере кои са истинските ѝ приятели? 



© М. Лакова



















2 коментара:

  1. Мога само да кажа,че този текст беше четен с голямо внимание от ученици във втори клас.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И моите ученици го четоха във втори клас. Мисля, че им направи голямо впечатление, макар в текста да става въпрос за първокласници.

      Изтриване

Популярни публикации / месечен рейтинг