Четене
с разбиране
Ивана е ученичка в първи клас. Всички
деца в класа много я харесват и искат да бъдат нейни приятели. Днес след
часовете, по време на отдиха, Гого, Мила, Вики и Ирка се промъкнаха тайно в
класната стая.
–
Аз съм Ивана! – каза Мила и взе шишето ѝ с чай. Всички кимнаха одобрително и
Мила го изпи.
– О, това ми харесва! – каза Гого. – И аз
съм Ивана – бръкна в раницата ѝ той и извади всички закуски. – Мммм, вкусно! –
рече лакомо момчето и набързо ги излапа.
– Е, и аз съм Ивана! – рече Ирка и
грабна най-новата играчка на Ивана: едно миниатюрно пони. И за да се наслади на
новата си придобивка, се скри в ъгъла да си поиграе.
– Е, така и аз знам! Сега аз ще съм
Ивана! – рече Вики и обу новите обувки на Иванчето, защото последния час децата
имаха физическо и част от нещата на тяхната приятелка бяха оставени на чина ѝ –
т. е Ивана бе останала по гуменки за почивката си.
– Колко е хубаво да си Ивана! – каза
Мила замечтано. –Трябва по-често да бъдем като нея.
– Нали сме нейни приятели! – засмяха се
четиримата и излязоха в коридора.
Скоро в класната стая дойде и самата Ивана.
Беше ожадняла от играта. Но шишето с чай се оказа празно.
–
Ама
че късмет! – рече тя. – Някъде се е
изляло.
–
Да
– усмихна се плахо Йоанчето. Тя беше нова и не беше от приятелите на Ивана. За
цял месец двете момичета си бяха разменили само няколко думи. – Можеш да си купиш чай от лавката за 20 ст. Или
вода…
– Да, но нямам никакви парички. Изгубила съм ги –
усмихна се с половин уста тя.
– Ето, вземи – рече Йоана. – В шкафчето имам три бутилки с вода. Не са отваряни.
– Ох, много ти благодаря! Не зная как се
е излял чаят ми.
–
За нищо! – рече Йоана.
– Може би ще е добре да те почерпя едно
шоколадче. Мама винаги ми слага по две-три… А! Този път е забравила. Ужасно!
Сега ще ѝ звънна – извини се Ивана и отиде да попита госпожата, дали може да
позвъни на майка си.
–
Може! – отвърна госпожата. – Но да се
преобуеш и прибереш гуменките си.
–
Сега, госпожо! – рече учтиво Ивана и потърси обувките си. Странно, защото не ги
намери там, където ги беше оставила.
Детето съвсем се обърка и се разплака.
– Стига си плакала! – рече Мартин. – Нали си голяма! Кажи ми какво се е случило!?
–
Нищо... Просто нямам закуска, чай… И обувките ми ги няма.
–
Ха, това е по моята част. Аз съм истински детектив. Ще ги намеря за нула време?
Записвам си. Какъв цвят бяха?
–
Ами едни розови, с малка панделка и с токче…
– О! Май видях преди малко едни розови
обувчици близо до тоалетната. Ето ти моят Супермен. Поиграй си с него, докато
намеря изгубените обувки! – рече Мартин и изхвръкна навън.
– Е, не… Ще извадя малкото си пони,
докато си чакам обувките – усмихна му се тя най-сетне. – Благодаря ти!
Но колкото и да ровеше в чантата си, нямаше и
следа от понито. Ами сега! То беше най-новото ѝ, най-скъпото, най-сладкото.
Ивана се разплака още по-силно.
–
Какво има, моето момиче? – попита госпожата загрижено. – Искаше да се преобуеш
и да се обадиш на мама?…
– Мама… – ревна Ивана още по-силно. –
Някой е пил от чая ми. Някой е изял закуската ми. Някой е обул обувките ми.
Някой е отвлякъл понито ми… Мамо-о-о…
–
О! Това никак не е хубаво! – погледна я озадачено госпожата. – Деца! Какво се
случва с вещите на Ивана?
–
Ето – каза Мартин. Той дърпаше Вики за ръкава, докато тя се опитваше да събуе
малките розови обувчици с панделка. – Тя е! Щом е взела обувките, значи знае
кой е взел и другите вещи.
–
Аз не съм. Аз само обувките, за да съм като Ивана…
–
А понито? А чаят? А храната? Знаеш ли кой ги взе? – попита госпожата.
Вики сведе поглед и нищо не каза. Ирка
също си замълча. Тя стискаше силно понито в малката си ръчичка. Гого гледаше
намръщено. Беше се издул от толкова шоколади. Мила се чудеше какво да каже. Но
тъй като не успя да измисли нищо, също замълча.
– Аз мисля, че… не е хубаво да се вземат
чужди вещи – каза госпожата. – Така никога няма
да станете приятели. Най-ценното в едно приятелство е да даваш, а не да вземаш.
А ако сте взели чужда вещ…, намерете начин да поправите стореното… Върнете
играчката, чая, закуските… Може би няма да стане още днес. Но утре, вдруги ден…
–
А понито? – изхлипа Ивана. – То ще е самотно без мен.
Всички мълчаха. Ирка също. Тя сбута играчката
в една дупка на парното и се зае с домашните си.
Когато
на другия ден в обедната почивка, се опита да го върне тайно в раницата на
Ивана, видя, че ципът е заключен с катинарче. Затова тя хвърли понито на земята
и приеснена избяга…
На входа видя Мартин, който пак играеше
на детектив и ѝ стана ужасно горещо. Лицето ѝ се изчерви издайнически, но тя му
обърна гръб и забърза към Мила и Гого, които си шушнеха нещо в ъгъла.
– Защо Ирка се изчерви? – записа Мартин
в детективския си бележник. – Защо?...
Наведе се да огледа още веднъж чина на Ивана и зърна на пода малкото бяло пони.
1.
Кои
са приятелите на Ивана?
2.
Истински
приятели ли са те?
3. С кои деца би могла да се сприятели
тя?
4.Защо досега не е станала приятелка с
Йоанчето?
5. Как се отнася Мартин към Ивана?
6. Има ли такива приятели във вашия
клас?
7. А има ли деца със заключени чанти?
8. Какво трябва да направи Ивана, за да
разбере кои са истинските ѝ приятели?
© М. Лакова
Мога само да кажа,че този текст беше четен с голямо внимание от ученици във втори клас.
ОтговорИзтриванеИ моите ученици го четоха във втори клас. Мисля, че им направи голямо впечатление, макар в текста да става въпрос за първокласници.
Изтриване